- Бихте ли се представили за читателите на в. „Нова добруджанска трибуна”?

- От дете – от 6-годишна възраст, съм танцувала балет в детската школа към народно читалище „Йордан Йовков-1870 година” до 11 клас при Асен Танчев. След това заминах за София в школата на Красимира Колданова. Там танцувах четири години, но не завърших, прибрах се последната година поради семейни причини.

- От кога преподавате класически балет в Добрич?

- Започнах да преподавам балет в Добрич малко на шега. Севдалина Мавродиева ме покани да й помагам, да водя екзерсиз две години. В последствие решихме да направим школа. В началото започнах с 5-6 деца. След това се преместих в арт-център „Палитра”. Вече пета година преподавам там.

 - Как се запалихте като малка по балета? Обикновено всички момиченца като малки искат да станат балерини, но в последствие много от тях се отказват или преминават в други стилове… Кое Ви задържа точно в класическия балет?

- Трудно ми е да отговоря. Може би е било най-близо до мен като начин на изразяване. Не зная защо, но исках точно класически балет да танцувам.

- Какво Ви дава балетът?

- Какво ми дава? Всичко ми дава. Това е начин на живот.

- Какви са децата, които идват във Вашата школа, в смисъл – сами ли се запалват или по-скоро това е желание на родителите им?

- Има и деца, които искат да танцуват класически балет, т. е. те сами са решили. Предполагам, че най-много ги привличат костюмите, красивите рокли. Много малко остават, от 100 процента 80 процента се отказват. Защото е много трудно. Всъщност, красотата, която се вижда на сцената, един час спектакъл, това са хиляди часове, стотици дни упорита работа по осем-десет часа в зала. И това е за един час красота, която повечето хора не могат да разберат как се постига.

- Бихте ли разказали за участието на децата от школата в концерти, в конкурси и фестивали, за успехите им?

- В последните две години се наложихме, мога да кажа, в града. Канят ни на всички общински прояви. Ходим обикновено през лятото на международните фестивали в Албена. Предната година участвахме в „Трикси”, децата имат специална награда и златен медал като най-малките участници там. Те бяха дори и извън възрастовата група. М. г. ходихме на „Утринна звезда” и там вече си извоюваха златни медали в тяхната възрастова група в класически танци.

- Носи ли това радост на децата?

- Разбира се! Те изключително много се гордеят. Гледах ги след това – доста време ходеха по улиците с медалите… Радват се, как! Това е награда за техния труд и те го разбират.

- А какво е вълнението на концерти, когато страшно много ги харесва публиката?

- Не може да се опише. Освен радостта на децата, аз също чувствам и радост, и гордост. В края на краищата това е и мой труд, всичко сме постигнали с общи усилия. Неописуемо е вълнението, много е хубаво.

- Какви качества възпитава балетът и въобще танцът у децата?

- Да започнем с общоприетото, че по принцип, като всяка извънкласна форма, всяко изкуство, нещо, в което трябва да има постоянство, възпитава дисциплина, абсолютна дисциплина. Възпитава красота. Аз го казах – за мен балетът е начин на живот, начин на възглед, на отношение към света. Преди няколко дни ми мина една статия пред очите, в която пишеше, че тренировките в залата помагат на мозъка и в абсолютно всички други дейности. Помагат на децата и в училище. Необходимостта от запомняне на поредица от стъпки, например, в класическия балет и специално това маркиране, което се прави в началото, за да научиш последователността на стъпките и въобще на движенията, изключително много тренира паметта и помага в последствие в различни други дейности.

- На Вас какво Ви дава работата с децата? Те са много малки – нека да кажем на колко години деца могат да посещават школата.

- Децата в школата са в момента на 5 години. Започнаха на 4 години, имах едно и на три. Работата с децата ми дава едно разнообразие, защото контактът с тях е съвсем различен от контакта с възрастните. Децата ми се радват, вечер ми разказват на репетиции какво са правили през деня. Те са толкова искрени – „Госпожо, толкова те обичаме!”. Взаимно сме като приятели. Има голяма искреност в отношенията ни. Честно казано, малко в отношенията между възрастните вече тази искреност се губи.

- Това важно ли е за успеха в работата Ви – да сте приятел с децата?

- Абсолютно. Изключително е важно. И любовта, разбира се. Много като клише звучи изразът „любовта към децата”. Децата усещат когато ги обичаш и когато си с добри чувства към тях. Защото ние имаме и много напрегнати моменти – и се караме в залата, и им повишавам тон понякога… Но никога никой не се сърди. Те знаят, че в момента каквото и да правим е в името на доброто, на това, което трябва да се постигне. Разбираме се. И взаимно се обичаме и уважаваме.

- Нека да кажем, че Вие работите и на друго място, пак с деца. Бихте ли разказали?

- Работя като социален работник към община Добрич в екипа по приемна грижа. Там работата е малко по-напрегната и трудна предвид житейските истории на децата, с които работим. Приемните семейства, въобще приемната грижа, ако някой мисли, че е лесно да вземеш едно дете и да се грижиш за него, не е така. Почти както в балета – спектаклите са поглед от вън. Там има толкова подводни камъни, толкова е трудно. Хората, които го правят, мога да кажа, са герои. Наистина герои. Защото освен, че се грижиш известно време за детето – никой не знае колко, там има една раздяла, която трябва да се преживее. Дори преди дни една наша приемна майка, изправена пред подобна ситуация, каза: „Все едно преживявам смърт на живо”. Защото това дете в един момент заминава и ти трябва да го преживееш и с нови сили да дадеш отново на следващото дете, което има нужда. И там работата ми дава огромно удовлетворение – когато видя, че едно дете се чувства добре. Те също носят много радост – когато те погледнат с грейнали очи!

- Различават ли се тези деца от децата в школата по балет?

- Различават се, честно казано. Тези деца носят много болка в себе си и са преживели много неща, които дано не се случват на нашите деца. Но те са като нашите, като всички останали деца, и те жадуват за внимание, за обич, да му се радваш, да му кажеш нещо. Искат да има някой да ги прегърне… Те много обичат, постоянно идват да ме прегръщат. Имат нужда от близък човек, от ласка. Хубаво е, много е хубаво, изпитах го това – как едно дете преминава през раздяла с родителите, през институция, настаняване в семейство и как се привързва към приемната си майка. Много е хубаво да го видиш с очите си този процес.

- Т. е. Вие одобрявате приемната грижа. Защото тя у нас има и противници.

- Абсолютно. Във всякакъв един аспект по-добрият вариант е децата да живеят в семейства докато им се намерят родители и дом завинаги отколкото да са в институция.

- Отговорна ли е работата на социалния работник по отношение на приемната грижа?

- Отговорна е, изключително отговорна. Защото може да се каже, че решаваш съдби. Малко или много от теб зависи съдбата на това дете. Нашата работа е по-скоро с приемните семейства, с децата специално се занимава Отдел за закрила на детето. Но нещата се общи, обвързани и така или иначе решенията ги вземаме взаимно. Има моменти, в които не можеш да спиш вечер и да се питаш: „Правилно ли постъпих?”.

- Каква сте извън балета и работата на социален работни. Имате ли хоби, с какво се занимавате в свободното си време, ако имате въобще такова?

- Имам семейство, две деца. Предстои ми първокласничка т. г. И двете ми деца също се занимават с балет. Едната – от 3-годишна, другата тази година малко по-сериозно започна. Доволна съм от живота, от това, което имам. Въпреки че ми е много трудно понякога – от едната работа на другата… Вечер се прибирам към 8 часа… Но идвам с удоволствие и желание. Обичам да чета книги, обичам да плета, да рисувам дори. Но много рядко ми се случва напоследък, особено с двете деца. Голяма ми дъщеря Дарена ходи на пиано и си нося плетката в чантата. И ме знаят всички – Светла с плетката.

- Какво бихте казали на децата, които се занимават с балет, с танци, с изкуство въобще?

- Желая им повече постоянство. Повече самоконтрол. Да не се отказват пред първите трудности. И ми се ще не толкова на децата, а на родителите да го кажа. Защото всъщност ние сме хората, които помагаме на децата да си изградят характери. От родителите много зависи. Има моменти, когато детето казва: „Не ми се ходи, уморено ми е”. И тогава родителят е този, който трябва да настоява то да продължи. Да не се отказва пред първите трудности. Защото после има много по-големи.

Разговаря Мариела БОНЧЕВА

ТАЛАНТИТЕ НА "ПАЛИТРА" - С МНОГОБРОЙНИ НАГРАДИ ОТ ДВА КОНКУРСА

„ПАЛИТРА” ИЗПРАТИ АБИТУРИЕНТИТЕ СИ

"ПАЛИТРА" - С КУПА И ТРИ МЕДАЛА ОТ КОНКУРС В БУРГАС