Актрисата, началник кабинет на министъра на културата, се е връщала в минал живот чрез хипноза

Гергана Стоянова е актриса, водеща на предаването по "Усещане за жена" по TV7, а напоследък - и началник на политическия кабинет на министъра на културата Петър Стоянович. Всичко това прави денят й изключително натоварен, дори настоящото интервю даде в колата, бързайки от една задача към друга.

В Гергана кипи бясна енергия. От пръв поглед личи, че не е човек, който го свърта на едно място, дори Нова година прекарала в Ливан, в компанията на сирийски бежанци, а имала и драматична среща с местната полиция. Пътувайки из София, се разговорихме за всичките й деятелности, дори за връщането й в някои от предишните й прераждания.

Виж тук новите електронни издания в MediaMall - цени от 1,20 до 4,80 лева

- Всички актьори, минали през Министерството на културата, са продължавали да са на сцената, работейки там. Така беше със Стефан Данаилов, с Владо Пенев... Можем ли да наречем това "синдром на актьора" в министерството, на какво се дължи?

- Работата в министерството, така или иначе, не е професия. Ти работиш за определено правителство, в определен момент, за определена кауза. Не можеш да го смяташ за постоянен ангажимент, за професия, призвание, за каквото и да било друго, да си въобразяваш, че си роден да бъдеш министър или началник на кабинета, че си роден да се занимаваш с длъжности, които са ти неприсъщи. Приела съм го като кауза, затова съм тук. Аз живея изключително динамично през последните 20 години. Винаги съм се занимавала с няколко неща. Когато правя само едно, ми е скучно, то не ми е достатъчно. Това, че ежедневието ми е натоварено, че нямам време да вдигам телефона, за да говоря с приятелите си, наистина е неприятно, наистина ме ограбва, ограбва общуването ми с тях, но не мога да кажа, че се чувствам нещастна от този факт, защото съзнанието ми непрекъснато е ангажирано с изключително разнообразна информация. Колкото е по-разнообразна, толкова по-буден държи мозъка. А работата в телевизията е един много приятен опиат, защото там можеш да играеш, да се чувстваш комфортно пред камерите, а аз вече се чувствам много комфортно пред тях. Вземам си определената доза като актриса. В министерството работата е чисто организаторска, в услуга на гилдиите. След като се чувствам полезна, наистина мисля, че мога да отдам част от енергията, от силите и нервите си, за този определен период, за който съм ангажирана.

От ученичка се интересува от парапсихология

- Чу се наскоро, че се интересувате от прераждането, връщали сте се в свой минал живот, даже не един... Как точно става това?

- Разбира се, в различни периоди от живота си чета различна литература и се интересувам от различни неща. Факт е, че още като ученичка се занимавах с парапсихология, ние тогава имахме и СИП по психология в гимназия "Кирил и Методий" в Бургас, където съм завършила. Там учехме хипноза, парапсихология, всичко, свързано с преражданията, въобще теми, които ме провокираха след завършването на гимназия да продължа да чета в тази посока. По едно време преведоха в България книгите на Майкъл Нютон. Той е регресист, който лекува хроничните болки на пациентите чрез хипноза. Какво означава това? Хипнотизира ги, връща ги в предишни прераждания, за да разбере откъде би могла да дойде тази физическа болка, която душата помни и я пренася в новото тяло. Връщайки пациентите в тези предишни прераждания, той решава да започне да структурира това, което те му казват за живота на душата преди да се прероди в тялото, когато е между двете тела. Така открива изключително интересни неща - как душите живеят на гроздове, как се подготвят за следващо прераждане, по какви признаци да познаеш този или тази, с която ще прекараш сегашния си живот. Има и друга интересна авторка - Долорес Кенън, чиито книги съм чела с голям интерес. Общо взето, когато изчетеш няколко от регресистите, нямаш нужда да четеш повече, защото те пишат едни и същи неща за живота на душата преди и след прераждането.

- А как конкретно се връща човек в предишни свои прераждания, с чия помощ го направихте, какво видяхте?

- Бях върната от един много вещ човек, казва се Кжищов, поляк, който живее в България. Представях си, че трябва да изпадна в пълна хипноза, а след това едва ли не той да ми разкаже какво точно съм казала. Общо взето си го рисувах като транс. Не беше така всъщност. Аз го чувах какво ми говори, разбирах всичко и мислите ме теглеха към определени картини. Легнала съм и тялото ми става много тежко, като пълно с олово. Искам да си преместя ръката, но не мога. След като приключихме, имах чувството, че сме продължили "цели" 45 минути, а те се оказаха 4 часа... Само в едно от преражданията видях движения. Аз бях мъж, казвах се Нел, облечен с дрехи груби като чувал, от много твърда материя, ушити на едър бод, на ръка. Панталонът беше къс и нещо като роба, покриваща ханша. Ходех с много твърди обувки, като от кора изработени, с връзки около глезените, обути на бос крак. Вървях по някаква много кална улица.

- В коя епоха живееше този Нел, къде?

- Всичко наоколо беше черно, кално, като в старо предградие на Лондон отпреди три века, но не мога да кажа със сигурност епохата... Не ми беше студено, въпреки че газех в лепкава кал, а краката ми потъваха целите в нея. Отивах някъде, за да взема хляб. Имах ясна визуализация как изглежда този хляб - кръгъл, по-скоро черен, с едри зрънца в него. Имах усещането, че отивам да намеря точно такъв хляб, студен. В къщата ми, която представляваше една стая, оставих клекнали на земята жена ми Рода и дъщеря ми Мита, те чистеха някакво зърно, за да правят ядене. Другото прераждане, което видях, беше почти неподвижна картина. Мулат на 16-17 години. Това съм аз. Баща ми беше там - черен човек с черни, дебели вежди, но всички там бяха по-скоро мулати, не съвсем чернокожи, група хора, които вървят напред, а аз умишлено нещо изоставам. Тръгнал съм с групата да ме учат да ловувам. Много е горещо, движим се в област, която наподобява пустиня, но има и дървета. Отиваме на лов в нещо като оазис. Аз съм спрял, защото нещо ми се е забило в крака. Виждам се как съм се подпрял на дърво и се опитвам да извадя това нещо от крака. Имаше един дървен стълб, много висок, където са окачени мехове с вода, но не може всеки да отиде и да си вземе. Имаше някой, който дава разрешение, защото водата беше кът. Другото, което видях - че съм на кон, с ризница, която ми беше изключително неудобна. После Кжищов ми каза, че очевидно съм била жена в това прераждане, защото съм се чувствала зле в ризницата.

* Поетът Димитър Керелезов: Без деца и без земя сме обречени

Безразличието към младото поколение е най-големият грях на нашата държава