Докато публичните лица на Европа говорят за ценности, проводниците на студената война залагат на национализма като ефективен антируски инструмент, без да се притесняват от цената на подобна подмяна

Решението на Кремъл да изпрати военни сили в Крим като че ли потвърждава най-зловещите сценарии за възраждане на студената война. Това е лоша новина за Европа, макар и не за всички европейци. В умален формат въпросната студена война вече бе разиграна в Сирия с променлив успех и катастрофални последствия. В Крим аналогиите са предимно с Грузия, може би и с Косово.

В сегашната криза спонтанността е много по-малко, отколкото изглежда. Както пише в. „Файненшъл таймс“ (2 март), действията на руските сили изглеждат планирани отдавна. Това наистина е така, ако се съди по ефикасните мерки, които те предприемат на място. Подобна констатация обаче не дава обяснение защо пикът на събитията на Майдана в Киев съвпадна със заключителната фаза на олимпиадата в Сочи. Тезата, че Путин съзнателно е решил да принесе в жертва делото на своето поредно президентство, е неубедителна.

Пълзящ хаос

Логиката обаче не смущава онези, които по време и на една друга олимпиада - тази в Пекин през 2008 г., обвиниха Москва, че е разпалила войната в Грузия, въпреки очевидното обстоятелство, че военните действия тогава бяха наченати от Саакашвили (трагикомичен е фактът, че тъкмо този прогонен от грузинците персонаж сега се появява на киевските трибуни като персонализация на краха на поредната цветна революция). Така че ако е имало „олимпийско“ планиране, то е било предимно от украинските националисти и техните спонсори. Погледът към точния момент, т.нар. тайминг, е важен и за разбиране на събитията във и около Крим, в които могат да се откроят както елементи на геостратегическо противоборство, така и реални проблеми, които изискват спешни решения. Очевидно е, че има безвластие (или двувластие), заплаха за сигурността на всички и пълзящ хаос - не само в автономната република, но и в останалата част на Украйна.

Въпроси без отговор

Няма съмнение, че руснаците и рускоезичното население се чувстват застрашени от откатната вълна на украинския национализъм - свидетелство за това са бежанците към съседните руски области, които според официални източници надхвърлят 200 хиляди души. Така че т.нар. украински радикали - момчетата на Ярош и Тягнибок - дадоха идеален повод за руска намеса. „Добра“ работа свърши и революционната Рада, която под дулата на радикалите забрани „регионалните езици“, т.е. руския (но и българския), като не остави съмнение, че е движена от русофобия.

Дали наистина намерението на Русия е анексирането или трайната окупация на Крим, който има стратегическо значение като база на Черноморския флот и където руското „малцинство“ е мнозинство? Или, както твърди руската пропаганда, въвеждането на ограничен военен контингент цели защитата на населението на Крим от бандеровските банди, изпратени от Киев и Западна Украйна? Как влизането на руски военни части в Крим ще се отрази върху поведението на руските общности и организирани групи в останалите части на Източна Украйна?

Очевидно руското ръководство трябва да балансира между рисковете от международна изолация, която вече се очертава като реална заплаха, и приоритетите на националната си сигурност. Към рисковете трябва да се добави и опасността от радикализация на кримските татари, които имат исторически сметки за уреждане с руснаците, но засега запазват относително спокойствие. Насрочването на референдум за съдбата на Крим, който да съвпадне с президентските избори за Украйна, като че ли показва решимост да се върви към независимост на полуострова. Но дали това ще стане, зависи не толкова от волята на кримските граждани, колкото от геополитическия покер между Москва и Запада.

Двоен евростандарт

Украинската криза постави европейската политика и дипломация в центъра на събитията. Една от най-съмнителните тези е, че събитията на Майдана, свалянето на режима на Янукович и руската интервенция в Крим са изненадали западните столици. Съдете сами: на 18 февруари, т.е. само часове преди решителния поход срещу Радата, делегация с участието на Кличко и Яценюк се срещна с Меркел; само три дни по-късно външните министри на Германия, Полша и Франция станаха гаранти на споразумението, подписано от Янукович, за излизане от кризата; само ден по-късно победните тълпи шетаха из покоите на президента, възмущавайки се от непролетарския лукс на човека на регионите.

Затова много по-правдоподобно е, че западните лидери в лицето на новата „тройка“ - Германия, Полша и Франция, са изиграли Янукович, обещавайки да запазят макар и орязаната му власт, като същевременно са насърчили радикалите за щурм на парламента.

Всъщност двойните игри не са новост за политиката на западноевропейските столици към Украйна. Според бившия британски посланик в Москва Родрик Брейтуейт (в. „Индипендънт“, 1 март) именно Евросъюзът и водещите западни столици са подвели Майдана, че споразумението за асоцииране ще бъде крачка към пълноправно членство, както и че Украйна ще бъде приета в НАТО. Истината е, че никой в ЕС няма нито намерение, нито правомощия, за да предложи подобна перспектива. Нещо повече - липсва и кризисен план за финансиране на украинската икономика, която ще понесе тежък удар при евентуално прекратяване или ограничаване на търговско-икономическите връзки с Русия.

Едната ръка не знае какво прави другата - така може да се окачестви политиката на ЕС в лицето на баронеса Аштън, която говори и действа от името на всички европейци.
Само дни след като радикалите превзеха властта с пълната политическа подкрепа на ЕС, Европейският парламент трябваше да се разграничава от първите му дискриминационни актове, които са отстъпление дори в сравнение с политиката на Янукович. Какво са си помислили европолитиците и евродепутатите - че бандеровците и другите радикали ще станат образцови европейци за едно денонощие?

Крим може да последва Косово

Явно докато публичните лица на Европа говорят за ценности, проводниците на студената война залагат на национализма като ефективен антируски инструмент, без да се притесняват от цената на подобна подмяна. Може би все пак безпардонната Нулънд - помощник-държавен секретар на САЩ - имаше право, когато прати „на майната“ ЕС? Но и сегашното възмущение на Вашингтон от нарушаването на суверенитета на Украйна звучи най-малкото комично за страна, превърнала интервенцията в своя запазена марка.

Съществуват множество аргументи срещу запазването на териториалната цялост на Украйна - този своеобразен Франкенщайн, скалъпен от различни националности и територии, към който точно преди 60 години бе пришит и Крим (мълвата твърди, че като дар за сънародниците от размекнатия от алкохола Хрушчов). Москва с основание може да се позове на прецедента „Косово“, за да оправдае евентуално отделяне на автономната република. Или да избере грузинския вариант чрез трайно разполагане на свои военни бази.

Има ли обаче друго решение, което като с магическа пръчка да смъкне напрежението - руските войски да се изтеглят, руският Черноморски флот да премине в нормален режим, бежан­ците да се завърнат по домовете си, а Украйна да възкръсне като феникс от пепелта? След войнствените изявления на западните лидери и преди всичко на тандема Обама-Кери подобен мирен вариант е малко вероятен. Западът като че ли попадна в собствения си капан, от който дори при наличието на добро желание става все по-трудно да излезе.

Фатална конфронтация
Вероятно пред подобна дилема е и самият Путин. Аналогията с неговия предшественик Хрушчов и създадената с негово участие кубинска криза през 60-те години вероятно му подсказва, че може да жертва авторитет (и влияние в Киев) срещу стратегическа отстъпка от Запада. Засега обаче такава не се очер­тава и като че ли „радикалите“, които успяха да свалят законната власт в Киев, са на път да върнат колелото на историята с десетилетия назад.

Но една нова конфронтация ще бъде фатална и за самата Украйна. Онези, които имат представа за проблемите на тази страна, добре осъзнават, че те ще бъдат влошени многократно, ако границата на конфронтацията Изток-Запад бъде прекарана през територията на Украйна. Така че онова, от което имат нужда не само тази раздирана от конфликти страна, но и Европа, и светът, е една нова олимпиада - този път дипломатическа. 

Емил ЦЕНКОВ

http://pressadaily.bg