„Мама е добър човек, нищо че пише“ – тази „рецензия“ преди 20-ина години дава Самуил – порасналият вече син на Камелия Кондова. Толкова години по-късно в родния Добрич и родната редакция разговаряме с Камелия за годините, които ни променят, но не ни разделят.

-           В първата ти книга „Повод за живот“ има посвещения, разбира се, но 25 години по-късно  -  цяла стихосбирка за бай Георги? Кой е бай Георги?

-           И мама се опитва да намери адекватен отговор и да ме извини за „идиотското“ заглавие, но безуспешно... Бай Георги е, разбира се, обобщен образ, но си има и прототип, да. Живее на малкия Беглик в Родопите, псува повече, отколкото може да се понесе и... пие повече, отколкото може да понесе черният му дроб... Прилича на Попай моряка, но вместо  със спанак, прави  мускули от... ракията... И съседите, и приятелите му мислят, че тя го убива... но аз видях, че тя го... спасява. В никакъв случай обаче книгата не е ода за алкохолика. Нескромно звучи - но Бай Георги е олицетворение на отчаяния ни народ, който се търси и все не се намира. И когато не открива отговори в себе си и в случващото му се, дави това отчаяние в селския казан... Иначе... това е поредната ми любовна книга, въпреки че един голям български поет, когото много обичам – Гриша Трифонов, казва, че аз всъщност... любовна лирика... нямам.

-          Какво е поезията – живот или бягство от живота?

- Не зная... наистина не зная... навярно – когато науча, ще мога и да „избягам” от нея и да остана само един почтен читател... Наивно звучи – но е нещо, от което не мога да избягам до ден днешен, а се стремя... Не, че извънземните ме натискат да пиша, но е сила някаква – с различен знак, на която се съпротивлявам – и от съпротивата се... раждат стихове. Засега прилича на омагьосан кръг. Малко шизофреничен отговор, но... нищо ново – писането си е диагноза... И единственото, което спасява, е – самоиронията. Вземеш ли се на сериозно – или ставаш политик, или...и ти отиваш на селския казан...

- Изчезна в последните години от полезрението на Добрич. Разкажи ни, каквото е за разказване.

- Като изключим факта, че съм пространствен идиот и в София имам повече възможности да се изгубя - дори по едни и същи маршрути, не мисля, че има някаква разлика къде живееш. Винаги е било важно с кого живееш... Емоционалните експерименти изтощават, но би трябвало и да учат на нещо.  Аз не мога да си формулирам поуките от живота, ако не седна над белия лист – там всичко се прояснява, дори и да не ми харесва понякога... Поезията е болезнено честна и... трудно се управлява и от самия автор. Не, че ме гони още някаква амнезия – но продължавам да живея с настоящето, сякаш нямам спомени или, ако имам... сякаш са нечии други. Не се обръщам назад - не защото е страшно, а защото животът е толкова кратък наистина, че понякога не остава време да си го... спомниш.

- Преди години каза в едно стихотворение „Не е време за поезия“. А сега?

- Да, като илюстрация за това как битът превзема духовните потребности... но  - не съм била права. Живея в изкуствена среда – или поне съм разглезена от средата – на децата ми и на приятелите, защото всички те четат и нямам усещането за самотност в думите... Но е факт, че тоталното опростачване превзема всички сфери – от обществените до съвсем интимните, в леглото дори... И спасението винаги е поединично...

-          И в поезията ти – отчаяние, и сега в тези отговори... А не си тъжен човек, познаваме те. Трудно ли се пише за радостта?

-          То... от хубаво никой не е прописал... Радостта си има своите физически проявления, а тъгата е неизбежна в поезията... и никак не е страшна, даже е възпитателна... защото в нея няма агресия... тъгата е толерантна. За компенсация в непоетичния си живот плача само в краен случай, обръщам всичко на майтап и от това животът не става по-лесен, но се преглъща по-лесно... „Мама е добър човек, нищо че пише“ – никога не забравям тази „рецензия“ на сина ми преди много години, изтърсена пред литературната общност в едно от изданията на „Южна пролет“ в Хасково. И някак несъзнателно, но всъщност винаги съм се стремяла да не се отдалеча от тази му представа.

-          Променя ли те всяка книга?

-           Променя всяка чужда книга, защото навлизам в поетичния свят на другия... колкото до моите – много е приятно, особено по премиери, да срещнеш очите на хората, които харесват поезията ти, но това няма как да ме промени. Инертна съм за собствените си неща – важно ми е да се напишат, пък кога ще видят бял свят, никога не ми е било важно. И тази книга се случи, дори въпреки мен самата... стихотворенията си бяха факт, но Николай Мирчев и издателството му „Мартине“ се виновни да заживеят в книжно тяло и тук е мястото да благодаря и на община Добрич за финансовата подкрепа, защото е излишно да казвам на вестникари, че за хартията и печатницата се плаща...

-          Имаш ли любими стихотворения от тази книга?

-          Още нямам необходимата дистанция... в различни моменти ми изглежда, че някои са важни и имат място в книгата, а друг път – че всички са за изхвърляне. Всъщност... не чета собствените си книги, освен когато не се наложи в зала да ги разлиствам пред публика. Не бих го нарекла любимо, но стихотворението, което даде заглавие на тази

книга, е :

Бай Георги има тъжни рамене.

Но псува... и тъгата си изправя.

На гняв я сторва. И така расте,

че му е крива цялата държава.

Сами сме. И държавата съм аз.

Бай Георги става грозен и  циничен.

„Млъкни, ма, курво!” – извисява глас –

Да пукнеш!”  А пък всъщност ме обича.

Бай Георги няма пътища назад.

Каквото е живял, го е подпалил.

И вече никой не го помни млад.

И той не помни. Помни само залез.

Сами сме – значи залезът съм аз.

Примигвам с бивши мигли на момиче.

„Иди си, залез” – извисява глас –

Проклет да си!” А всъщност ме обича.

Бай Георги е до болка свечерен.

И сее клетви. И пониква троскот.

Дори да няма  вече божи ден,

си има стара приказка със Господ.

Сами сме – значи Господът съм аз.

Той затова три пъти ме отрича.

„Да ти го... в Бога – извисява глас –

Презирам те! – а всъщност, ме обича.

И се смалявам – от жена – в дете.

И вече нямам сили да се боря.

Любимият е с тъжни рамене.

Но нека за бай Георги си говорим.

Бел: още стихове – ако се наложи:

МАНТРА

Трябва да съм силна, силна, силна.

Не за трима,боже, а за десет.

Трябва светлината да ми стигне –

та да видя пилците наесен...

Трябва мама да не се тревожи.

И синът ми да не е виновен.

Трябва след милувката на ножа

да остане естетичен спомен.

Трябва да съм ангелски красива,

та любимият да осъзнае,

че в мига, във  който си отивам –

просто правя крачката към Рая...

Трябва най-добрия си приятел

за добро момиче да оженя.

Та в мига, във който ме изпрати,

да е влюбен и щастлив и... верен.

Трябва да прилича на поема

моето напускане на всичко.

Но животът взема, взема, взема...

Някой друг да го чете  на срич –ки...

ТАКА СЕ ОБИЧА ХУДОЖНИК

Нека рисува. Не мен. Аз съм смъртна жена.

Нека е някое светлонебесно момиче.

Нека е курва. Така се разказва душа.

/Аз съм наясно, че само душа се обича/.

Нека вони на мастика, на чесън и пот.

Нека от супа, от дреха, от мен се откаже.

Но нека рисува. Така се разказва живот.

/Аз съм наясно, че в този живот съм пейзажа./

Нека да гази през кал, през тела, през сърца.

Нека, когато заплача, така да се смее –

че да пресъхна. Така се разказва смъртта.

/Аз съм наясно колко съм малка пред нея./

Ще се облегна на рамото на непознат.

/Знам,че съм хубава, точно когато тъгувам/.

Но  като свърши карминът по целия свят,

нека рисува с кръвта ми. Но нека рисува!