Или – какво става с човеците?

„Никога в живота си не съм се чувствала толкова унизена…“ – с тези думи започна разказа си Дияна Няголова от Добрич. Една непозната за редакцията жена - очевидно добър човек, очевидно с душа – отворена за болката за пострадалите от наводнението. Днес – трогната от мъката на хората, останали без дом и покъщнина, наела транспорт, натоварила готварска печка на газ и ток, малко бойлерче, масички, персийски килими и пътеки, два матрака за единични легла, една печка на дърва и въглища… и отишла на улица „Копривщица“. И тръгнала да дарява… от №5 на наводнените къщи към №6, 7… Трогателно, нали?! Вещите не били съвсем нови, но били в чудесен вид и напълно използваеми. Тъкмо да зарадват изпаднало в беда семейство, да му помогнат в трудния момент, да създадат малко нормалност в наводнение дом… Само че добрата жена /която впрочем още онзи ден събрала с 3 колежки 200 лева и купили за нуждаещите се перилни и дезинфекционни препарати/ се сблъскала с нещо неокачествимо – хората не искали нейния жест от сърце. Изслушала ред от мъдрости под общото мото „Искаме чисто нови, модерни уреди и дрехи с етикетите“. Едното семейство чакало общината да им ги закупи, след като оцени щетите, другото чакало транспорт с немски уреди от Мюнхен, третото… С една дума – наложило се г-жа Няголова да се моли на нуждаещите се… да им направи добро. „От зор заман“ едната жена с половин уста казала, че все пак може да вземат печката, а друга „се жертвала“ да „спаси“ дарителката от масичките… Почти разплакана и в пълно недоумение Дияна казала на шофьора да кара с мебелите към сметището. Спряло я едно момче-циганче с блеснал поглед, което рекло: „Како, дай ги в махалата, там хората ще ги искат и ще им се зарадват…“

Дотук с фактите. А сега – малко емоция. И то не от името на жената с пречупена вяра в доброто. Емоция, свързана с природата, бедствието, порива за щедрост, порива да отделиш от оскъдните си средства, за да подадеш ръка и благодарността, която май била заложена у всеки от нас от Божията ръка. Емоция за това дали пораженията от стихията – страшни, но преодолими, ако си помогнем, не са далеч по-безобидни от огромните поражения в душите ни. Наслоявани дълго, пласт след пласт, като кален нанос, който ни отделя от божия промисъл и ни прави… какво – странни, комерсиални, бездуховни… Дали пък калта в душите ни не е увредила непоправимо ДНК-то ни на хомо сапиенс?! И колко ли още тиня ни предстои да газим занапред, ако унизяваме онези, които искат да ни подадат ръка, когато ни е трудно?! И дали въобще някога ще я прегазим?!
Сабина ДУКОВА