Свобода Петрова Димитрова е връстница на свободата на Добруджа. Тя е първото бебе на освободения през 1940 г. Добрич и е вписана под №1 в регистрите на Добрич. Завършила е тогавашната Трета гимназия, а след това задочно и Икономическия техникум. Работила е като счетоводител. Почти целият й трудов стаж е в обувен завод „Добрич“ и в селскостопанската авиация. Съпругът й Янко Димитров е бил завеждащ отдел в Окръжния съвет на Профсъюзите. Дъщеря й е завършила ПМГ „Иван Вазов“ в Добрич, Софийски университет с математика, а в САЩ – вътрешна архитектура. От 1991 г. живее в Чикаго и със съпруга си, който също е българин, имат частен бизнес.

-      Г-жо Димитрова, каква е историята за вписването Ви под номер 1 в регистъра, зная, че това е свързано с Вашето име?

-      Когато съм се родила било едно много бурно време, време на междуособици. Румънските войници се оттегляли от Добруджа, влизала българската армия. Когато съм говорила с майка ми, тя ми е разказвала каква радост са изживели българите тогава. Споделяла е, че са посрещнали българските войници далеч извън града, с цветя, с музика. Добруджанци са били много щастливи. Когато влезли в града българските войници вървели по килим от цветя. При раждането ми е било голяма бъркотия, на баща ми му било много трудно да излезе от къщата, за да стигне до акушерката. Родена съм на 21 септември. Трябвало е да минат няколко дни, да назначат новата администрация. Когато нещата утихват, той отишъл да ме запише. Бил първият. Чиновникът го попитал как ще се казвам. Родителите ми искали да ме нарекат или Тодора, на баба ми, или Маруся. Чиновникът казал, че ако баща ми държи да бъда записана под №1, трябва името ми да е Свобода. В противен случай трябва да отстъпи реда си. Ако детето е момче, трябвало да е кръстено Симеончо. Баща ми казал, че не си отстъпва реда, а Свобода е много хубаво българско име. Дори не знаех точната дата, но кметът на Добрич Детелина Николова е направила проверка в регистъра, и разбрала, че съм записана на 26 септември.

-      Вашите родители какво са Ви казвали, за тях какво означаваше това, че Вие сте записана под №1 в регистрите на свободен Добрич?

-      Аз съм второ дете, имала съм брат, който е починал като бебе. Сигурно много са се радвали. Майка ми много трудно ме е родила. За малко не е изгубила живота си. Лекарят й казал „или ти си имала късмет да си гледаш детето, или детето е имало късмет да има майка“.

-      Вие сте потомка на славен род. Това свързано ли е с любовта Ви към свободата?

-      Почти не зная нищо за семейството на баща ми, защото от малък е останал сирак. В замяна на това, много се гордея със семейството на майка ми. Имам роднинска връзка с Георги Раковски, съответно и с капитан Георги Мамарчев, който е негов вуйчо. Ето от къде идва любовта за свобода и правда. Прабабата на майка ми е сестра на бащата на Раковски. Малко съм революционерка по наследство. Дядо ми е роден в Одеса, след което идва в България. Но, тъй като е роден там, трябва задължително военната си служба да я отслужи в Русия. Връща се в Русия, а през 1916-17 година започва революцията. Той беше член на комунистическата партия, но без да го афишира. Когато почина, трябваше да върна членската му книжка в комитета. Когато я отворих бях много изненадана да видя, че е станал член на партията през 1918 г.

-      Не остава ли думичката свобода в нейния истински смисъл, много назад във времето, поне що се отнася до България?

-      Така е. Особено в момента, свободни хора сред политиците у нас, според мен, няма. Всички политици, или са зависими от някоя партия, или от някои хора, или от интересите си все повече да печелят. Никой не се замисля, че някой страда, че някой има нужда от помощ, че трябва да се помогне. Нашите политици не демонстрират нито свобода, нито култура. Имаме прекрасна държава и много умни деца и какво се получава накрая – всички отиват някъде да учат и почти никой не се връща. Никой нищо не прави, за да спре тези млади талантливи хора. Какво бъдеще да очакваме. Нашите мозъци, нашите умни хора изтекоха в чужбина. Ако все така продължава, ни виждам никакво бъдеще за тази държава. Дано да се намерят хора, които да върнат вярата и доброто в тази държава

-       

-      Какво Ви донесе Вашето име и какво е за Вас свободата?

-      Думата „Свобода“ има много значения, има много начини да мислиш за свободата. Точно свободна никога не съм била. Винаги съм се съобразявала с хората, с които живея, с които работа, с които общувам. По-скоро съм била толерантна, което ми е давало свобода, възможност да контактувам с много хора, да бъда уважавана и обичана. Мисля, че съм уважаван човек, заради толерантността ми. Обичам хората. Държа много на приятелите си и това ми дава възможност да бъда щастлива, донякъде. И по-леко да понасям тази самотност. Ако нямам приятелки, не зная как бих живяла. Много хора биха искали да бъдат свободни, свободата е много желана. Много поети са писали за нея. Моя приятелка тези дни ми цитира Петьофи: „Две неща ми трябват на земята, те са любовта и свободата. Жертвал бих живота безвъзмездно. За любов. Любовта да дам, за свободата съм готов!“ Много от приятелите ми ми казват Свобода, като ударението е на „а“. Ботев много добре е казал точно името ми, като ударението е на второто „о“. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ Дъщеря ми учи децата си на българската азбука. Когато беше малка едната ми внучка и се разхождахме двете по площад „Свобода“ тя видя табела и възкликна: „Бабо, там пише твоето име“. Хубаво име е Свобода.

-      Какво, според Вас, е свободата?

-      Смятам, че не трябва да се злоупотребява със свободата. Има свобода и свободия. Напоследък в България царува свободията, а не свободата, а ми се иска да е обратното. Свобода е да имаш собствено мнение, да бъдеш свободен в желанията си да получиш това, което искаш, да осъществиш мечтите си. Хубаво нещо е свободата.

-      Една и съща ли е свободата тук и отвъд океана?

-      Тук, може би, съм зависима – имам много познати, съобразявам се с едно или друго. Тук възможностите, особено напоследък, да се проявиш като свободен човек, са по-малки. Там си по-свободен.

-      Работила сте дълги години в завод „Добрич“. Как се чувствате сега, когато минавате покрай останките от него?

-      В завод Добрич мисля, и дано да е така, бях уважаван човек. Бях профпредседател на администрацията, която тогава беше около 200 души. Може би, благодарение на подкрепата, която имах от съпруга ми, правех живота в завода интересен. Дори много интересен. Имахме оркестър, голяма почивна база в Балчик. Често организирах по различни поводи, а понякога и без повод, ходене до базата. Изкарваме си много добре. Освен това бях и пропагандист. Намирах време да се подготвя и когато изнасях лекции, никога не четях, давах примери, стараех се да поднасям интересен материал. Спомням си колко много се строеше, все нещо се ремонтираше. Когато се изграждаше ниската част на завода, всеки от администрацията работеше по 15 дни, пренасяхме кофи, препълнени с камъни. Какъв труд е било, а сега, погледнете какво е! Ако кажа, че от сърцето ми капе кръв, като гледам, няма да е пресилено. Но, не е само това. Нито едно голямо предприятие в Добрич не оцеля. Какво нямаше в Добрич – „Маяк“, Млекозавод, Месокомбинат, Маслодобивен завод, Акумулаторен завод, Завод за полуремаркета и контейнери. А, сега какво? Затова младите хора ги няма. Децата отиват да учат, създават семейство в другите градове, вземат родителите си. За жалост, гладът си отива. Много ми е жал.

-      Според Вас, може ли нещо да се направи, за да не се случва това?

-      Няма значение по какъв начин много хора спечелиха пари, но въпросът е къде отидоха парите. Защо тези богати хора не ги вложиха. Вярно, тези заводи имаха нужда от обновяване, от нова техника. Защо не си вложиха парите в обновяване, да направят нещо ново, да построят нови заводи. Така ще вложат парите си, ще създадат нови работни места, ще си възвърнат вложеното, тези предприятия остават в семейството, създават бъдеще за поколението си и го защитават. А, те какво направиха, изнесоха парите от България и никой не знае къде са. Цветан Василев направил завод за стъкло в Сърбия. Защо? Защо не е в България. Може 20 работни места да създаде, но да са тук. Хората в България бедстват. Всичко е толкова объркано в тази държава. Не виждам как ще се оправи.

-      Вие сте от семействата, чиито деца са прокудени в други държави…

-      За жалост. Никак не ми е леко. Съвсем друга съм мислила, за друго съм мечтала.

-      Скоро бе Вашият рожден ден. Какво си пожелавате?

-      Искам поне още една година, за да мога да участвам в празниците по случай 75-годишнината от освобождението на Добруджа. Да имам възможност още веднъж поне да отида при внучките и дъщеря ми. Обичам много да пътувам. Много си допадахме с мъжа ми и много пътувахме. Ако преди 1989 г. някой ми беше казал, че ще отида в Америка, бих му казала, че е луд. Никога не съм си и мечтала за това. А, стана така, че отидох, а и не само. До смъртта на съпруга ми по шест месеца бяхме там. Когато останах сама, по-рядко ходя. Не съм ходила от миналата година.

-      Какъв искате да видите Добрич?

-      С много млади хора, които учат и могат да си намерят работа в града. Сега много ми харесват главната улица, градският парк. Но, искам да се върнат младите хора и да вървят спокойни и щастливи. Както по-рано с повод и без повод вървиш по улицата и чуваш – тук пея, там свири музика. Искам спокойствието от онова време. Идеално време, няма. Но, между това, което беше и това, което е сега, разликата е толкова голяма. Искам да се върне старото спокойно време.

-      Какво ще пожелаете на добруджанци за празника?

-      Да бъдат живи и здрави, да имат вяра, да мислят много и да изразяват мнението си. Искам хубав живот за младите. Нека повече млади хора се върнат в България, защото, буквално България си отива, а ми е много жал. Толкова хубава е нашата Родина. Много съм пътувала, но, толкова красоти на едно място почти не съм виждала. Щастие е да видиш тази красота. Имаме прекрасна държава и много умни деца, а какво се получава накрая – всички отиват някъде да учат и почти никой не се връща. Никой нищо не прави, за да спре тези млади талантливи хора. Какво бъдеще да очакваме. Нашите мозъци, нашите умни хора изтекоха в чужбина. Ако все така продължава, ни виждам никакво бъдеще за тази държава. Дано да се намерят хора, които да върнат вярата и доброто в тази държава.