Офталмологът д-р Софка Берова пред НДТ

- Д-р Софка Берова, офталмолог по професия, лекар по призвание. Образователният маршрут – от 1964 до 1970 година учих във висшия Медицински институт във Варна. След това – специалност по очни болести. Сега през декември се навършват 44 години чист офталмологичен стаж. През 2001 година защитих дисертация за придобиване на научна степен кандидат на медицинските науки. Професионалният маршрут – от ординатор-офталмолог, заместник главен лекар на Окръжната болница, началник на Очното отделение, сега свободна професия – амбулатория за специализирана практика по очни болести. Имам известен преподавателски стаж по очни болести когато беше Медицинският факултет на ВМИ във Варна. Професионални и обществени интереси. Сега съм логистичен консултант по Програмата за профилактика на детското зрение на Лайънс клуб-Добрич. Тя се утвърди и разширява, за наша голяма радост, въпреки че аз съм сподвижник, но не съм член на Лайънс клуб. Сега се разширява движението – включват се Лайънс клубовете, Ротари клубовете в България, в Румъния по съседство. Ако трябва да формулирам моите цели чисто професионални – обучението през целия живот, което изисква професията и нагласата ми, тезата работа, кариера, мисия. Като осмисляне вече съм в последната фаза. Обичам си работата, имам кариера, която ме удовлетворява. Старая се мисията ми вече де бъде с обществена нагласа.

- Вие сте заемала длъжности и в Районната лекарска колегия.

- В Лекарската колегия отговарях няколко години за т. нар. следдипломно обучение. Неговият смисъл беше, особено след влизането в Европейския съюз, от една страна да се надграждат знания. А от друга – лекарите, които искат да отидат да работят в чужбина, да бъдат не само конкурентни по знания – защото те са такива, а да имат едни официални документи за поддържаща квалификация, което при нас е изключително важно. Това е една от основните задачи на Лекарския съюз.

- Вие бяхте избрана за Лекар на годината на Добричка област. Как приемате това отличие?

- Изненадана бях приятно. Човек не бива да се преструва, че му е безразлично. Аз съм особено доволна от тази награда, защото тя е от колегията, от една страна. И второ, такъв тип награди събират не само професионална оценка – всеки лекар би могъл да бъде номиниран, но и обществена, и социална, каквато нагласа аз имам от години. Така че и по двата признака съм доволна. Човек трябва да има обществено отношение, за да може да съдейства, да се защитава престижа на професията. За съжаление, не можем да се похвалим с особено добра социална позиция. Има нещо сбъркано в това, което остана от предишната система - лекарят и здравеопазването да бъдат длъжни в сегашните условия, когато всички трябва да бъдат длъжни. За мен това е нещо, което не мога да възприема. Аз лично смятам, че за да са случи това трябва да има ясни правила, ясни критерии и трябва да има гражданско отношение и контрол, но не помпозно. И за това съм дълбоко убедена, че всички трябва да си плащат здравните вноски, което им дава морално право да контролират как се използват от системата. Не възприемам това да се плаща различен процент – за едните граждани осем, за другите граждани четири. Държавата не ни е най-коректният платец, при цялото уважение към институцията. И при тези средства, които постъпват, е цяло чудо, че ние просто съществуваме по този начин. В един предишен разговор казах, че, примерно, за очен преглед в Скандинавските страни се чака от шест месеца до една година, за операция се чака от две до три години. На самото събиране в София в по-шеговитата и самоироничната част лекарите бяха наречени Шиви, извънземни, които могат да работят във всякаква обстановка. Имаше пасквил за нашите възможности да работим. На мен е непонятно какъв разрушителен ген има в българския народ, в българския политик, в българската система. Ние винаги се връщаме, ликвидираме това, което е направено и започваме всичко отново. За мен това е загубено време. Докато не спрем да работим по този начин, да уважаваме и труда на предходните, да вземаме доброто и да продължаваме напред ние никога не можем да имаме прогрес. И това не е само в нашата система, за съжаление.

- Споделихте, че лекарите, които отиват в чужбина, направо ги подаряваме. Защо смятате така?

- Смятам, защото нашите лекари имат качества. Те си поддържат квалификацията. 70 процента от тях отиват, защото тук заплащането е просто толкова ниско, че те не могат да си гледат семействата. Специализацията до миналата година, но и това, което се случва, няма нищо общо с действителността, е направена по една безумна система. Шест години учиш медицина. След това се явяваш на конкурс но може и да чакаш две, три и четири години ако има нулеви години. Явяваш се на този конкурс. Странно е защо въобще има конкурс, защото от там нататък ти сам се издържаш. Не получаваш заплата, не ти е трудов стаж. В същото време обаче работиш наравно с всички, които имат трудов договор. Но ти като не получаваш възнаграждение ти реално няма с какво да живееш. После обикновено нашата специализация е около 30-ата или малко след 30-ата година, когато човек има семейство, има деца, има ангажименти. Освен това самата специализация изисква учебници, помагала, апаратура, разходи по пътуване. И когато това не ти е трудов стаж просто човек се пита за какво се блъска. После има един парадокс, който държавата трябва да осмисли и да го реши. Защо казвам подаряваме? Защото държавата когато нищо не влага в твоето обучение тя няма никакви права върху твоето решение. Ако тя ти плаща, ако ти съдейства би могла да ти постави някакъв срок, например, да работиш три-четири години, в които ти да си намериш мястото. В доболничната част нещата са малко по-фиксирани – обработваш едно направление, което е за една цена, получаваш част от тази цена. Все пак знаеш, че като работиш нещо ще получиш. Докато в болнична помощ има големи дупки – в самата преценка за труда, заплащането е по-късно. Платят ти, след това минава одитът, вземат ти пътеките, удържат ти парите. Това е една несигурност, която е просто отчайваща понякога. Така че държавата трябва да регулира този процес иначе всеки, който се самоиздържа, той има право на избор къде да работи.

- Някои Ваши колеги прогнозират, че след години в България ще ни лекуват лекари от Третия свят.

- В това няма никакво съмнение. Лекарският съюз от десетина години на съборите, при сключване на договорите, нямаше повод, в който да се събираше и да не даваше сигнал към министерството.

- Прави впечатление, че през последните години няма вече и много желаещи млади хора да учат медицина.

- Шест годишен период на обучение, плюс четири – десет години. И освен това не знаеш после какво ти се случва. Това е много сериозен въпрос и въобще не се съмнявам, че ще има лекари от Третия свят.

- Споделихте, че Ви радва наградата от Лекарската колегия. А каква е най-голямата награда, която получавате от пациента?

- Най-голямата награда е, че аз имам потомствени пациенти. Сега гледам четвърто поколение, на едни и същи семейства децата им, внуците им. Имам един контингент, който е почти константен. Вярно, че Добрич не е чак толкова голям град, но също така е вярно, че титуляр очен лекар вече няма нито в Балчик, нито в Каварна, нито в Генерал Тошево, нито в Тервел. Говоря за болничните, държавните структури. Там има приходящи колеги, които работят на парче, за по няколко часа в седмицата. Това поставя на много големи изпитания всички пациенти. Така че от тази гледна точка осъществяването както на ежедневната, така и на спешната помощ е голям проблем. Това е наградата на един лекар – да бъде търсен лекар. Не може всички да бъдат харесвани, в най-общия смисъл на думата, защото пациентът си има предпочитания, има си свои представи. Хубавото на нашата специалност е, че е апаратна, нещата са обективизирани в голяма степен. Ние тук сме от Варненската школа на проф. Константинов, нашата школа на д-р Златев. Работим с Варна в комуникация. 50 километра като измерение не се считат за разстояние. Това дава възможност да подготвиш един пациент, да го оперират, да го върнат, да участваш в този процес.

-  Споделихте, че сте консултант по Програмата за профилактика на детското зрение на Лайънс клуб. Какви са наблюденията Ви – подмладяват ли се очните заболявания? Срещат ли се по-често при децата? До каква степен оказват влияние компютрите?

- Нещата са по-променени от преди 44 години. Първо, защото тогава системата на профилактика беше вкарана в системата на Министерството на здравеопазването. Сега при новите структури профилактиката е сведена до дейност на личния лекар, който в 21 век само с една таблица, без апарат… Това практически даже не е и отсяващ преглед. Така че това беше стимул Лайънс клуб да направи такава програма. Тя беше спечелена с конкурс пред Брюксел. След това бе самофинансирана чрез благотворителните прояви. След това започнаха обмен с Ротари клуб, после с Румъния. Тази програма се оказа харесвана и тя има голяма откриваемост. После родителите, учителите са вкарани в тази програма. Защото, първо родителят се информира и по Закона за защита на детето трябва да даде съгласие, има информационна листовка, която все пак прочита – за мигания, четене отблизо, невиждане на телевизия  и т. н. Има изключителна помощ от учителите и медицинските работници в детските градини. Ние сега ходим и гледаме само децата, които влизат от яслите в детската градина и които излизат и отиват в училище. По този начин ние спазваме постулата дете в първи клас да не постъпва без да има очен преглед.

- Какво показват тези прегледи?

- Показват едно повишаване на късогледство, което е нормално, все пак то си е стигма на цивилизацията. Показва едно ежедневно нарушаване на правилата на четене и работа с компютъра. Защото, общо взето, системата е от компютъра на таблета, от таблета на компютърната игра. За моя радост все повече има семейства, в които има ограничителен режим. Когато ги преглеждаме аз винаги говоря с децата и им казвам как е правилно – трябва да е по 45 минути, сутрин и следобед. Това, за съжаление, не се случва. Има едно противоречие, една ножица се получава между желанието да учим децата си по нов начин и чисто медицински здравословни и физиологични изисквания. Например, прочетох, че с промяната в закона още за 5-годишните във всички училища започва мултимедийно и интерактивно обучение. Аз просто не мога да си представя как това се случва. За мен най-важният въпрос от гледната точка на очен лекар е едно дете да бъде приучено от най-ранна възраст компютърът да служи на него, не то да е зависимо. Това нещо ако не е осмислено се превръща в едно безкрайно реене из пространство, което за мен не носи и знания.

- В заключение – какво е за Вас лекарската професия?

- За мен е признание. Аз винаги съм искала да бъда лекар. Много от моите съученици смятаха, че ще уча някакви по-хуманитарни науки. Това ми стана хоби, почивам си по този начин – макар че отдавна вече не пиша си имам своя свят. Иначе - професия, призвание, умора, разочарование. Понякога си мисля, че е време вече да намалявам темпото, но кадровият дефицит притиска всички. И това е най-големият въпрос.

Разговаря Мариела БОНЧЕВА