Една жена върви към мене боса.
Нозете й затъват във бразди.
Нощта е като нива златокоса.
Тежи от класове и от звезди.
О, Добруджански край, защо не мога
да те нагледам в тая бяла нощ.
Дали защото си дете на Бога,
или пък пълен с едро жито кош?
Тържествен си, очакващ и разкошен.
Сърцето ти не бие, а звъни.
И Добрич е като бушуващ кошер
със хилядите свои светлини.
Досущ сега си ти близнак на рая.
Едно безсмъртно пеещо дърво.
Какво ли мога да ти пожелая?
Не се замислям. Зная аз какво.
Стопанинът ти да е юначина.
Да бъде силен, да не бъде слаб.
И в новата, настъпваща година
да те превърне във огромен хляб!
Ако искате да прочетете специалния коледен и новогодишен брой на НДТ - предлагаме линк за свалянето му:
http://dox.bg/files/dw?a=2d8ac9e128