ПЛЕНЕР, НЯКЪДЕ ИЗ БЪЛГАРИЯ - НДТ, Добрич, България

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-25 @ 10:59 EEST

ПЛЕНЕР, НЯКЪДЕ ИЗ БЪЛГАРИЯ

2015-02-18 @ 14:58 EET

- Егати, какво е това място, къде сме попаднали бе! Тук ли намериха да ни доведат?!- роптаят учениците.
Чуват се гласове, смехове, разговори… Дългичко беше пътуването, основателно се сърдят децата. Но много искахме да ги доведем на село, да имат шанс да се докоснат до истинската и неподправена красота и жива история. Далеч от шумотевицата на града, някак неусетно, тишината се процежда във всичките ни клетки, изпадаме в безвремие. Така неописуемо, сладко и опияняващо е това усещане. Сякаш сме вечни…

Група ученици от училище по изкуствата и техните преподаватели, решили смело да изпътуват петте часа до крайната дестинация. Как ли ще се справим с децата, които вече не са деца, и още търсят границите си. Цял живот ще ги дирят, ала и това още не знаят. Светът е нов, цветен и прекрасен, видян отново през младежките очи. Настаняваме се някак, по-точно хвърляме раници, папки и сакове, под сайванта на някогашния хан, отскоро - къща за гости. Вдигаме шум като за световно и сигурно сме изплашили всички духове и спомени на притихналото селце.
Сребра хуква нанякъде, водена от изследователския си дух. Отминава полусрутените стени на оградата на училището, което все още е някак достолепно и не се дава. Притичва край музея, крепящ се като че само на опадалата си мазилка, подчертаваща архитектурните орнаменти на двуетажната сграда. Забавя ход, обръща се. На вратата забелязва блещукащите очи на жена без възраст, усмихната и със стръкче здравец в ръце.
        – Вземи перото пред себе си, на късмет ти е! - тихо казва жената.
Момичето бърза да отмине, но нещо в погледа на жената сякаш го спира, то се пообръща и не посмява да отмине. Като омагьосано се приближава, с перото в ръка. А тя това и чака, и занарежда.
        - Откъде сте, лели? Eла, да те почерпя. Аз в музея работех, тука имахме една сбирка към читалището. Разбрах, че сте художници, викам, може да ви е интересно, та дойдох да отворя, че мирише на застояло… Донесох и сироп от вишни, малко домашни сладки и ябълки от нашия двор. Виж посбръчкани са като мене, ама са много сладки - продължава жената.
Девойката, заситня подире й, заинтригувана от почерпката ли, от музейната сбирка ли, не знам. Неспокойно е това момиче, лови видими и невидими неща. Търси себе си и много страда. По тъмните краски, по черните рисунки, всичко това се вижда лесно, за който има очи. Жената кротко подрежда масата, слънчевата светлина на ранния следобед косо пада през опушения прозорец, процежда се през везаните перденца и сякаш й прави ореол. От 5 часа сутринта пътуват децата, момичето решава, че е зрителна измама и с благодарност похапва от сухите домашни курабии - вкусни, като че на църква осветени. Наредбата на стаята е от по-миналия век – всичко е покрито с плетени на една кука покривчици и извезани тишлайфери, покривките на масите са ръчно тъкани, има и пъстри възглавнички по миндерите. Стените са изрисувани със силуети на цветенца и птици. Вълшебно е. Ухае на сушени билки, мащерка, орех и лавандула, разпръснати върху шкафовете от грижливи ръце, да пазят от молци и сенки. Оказва се, че от приемната се отива в музейната сбирка на селото, наредена в приземния етаж на читалището. Неясно как, през всевъзможните строеве и промени, съхранил необикновено красиви и неизвестни носии, сукмани, аби и ризи, плетени чорапи, ямурлуци и геги, сечива, рала, хурки, вретена и пафти - всичко това дарено от местните хора или спасено от тях, от мъдрите ръце на селския свещеник, после от даскала и неколцина просветени люде. Освен приказните багри и усещането за живи спомени, излъчвани от дрехите, посудата и оръдията на труда, там се оказват съхранени и редица легенди за основаването на селото, предавани от уста на уста, запазени на пожълтели листове, с ръкописен почерк в стар стил. Уредничката разказва, сякаш тук е раят на земята. И май наистина е. Забавно описва уникални рецепти, предавани от баба на внучка, от майка на дъщеря. Думите й обрисуват напусналите селото стотици негови жители. Момичето се чуди на майсторството, умението и сръчността на жените, оставили толкова красота и изящество след себе си.
-    А как живеете сега тук, от какво се издържате, стигат ли ви парите? - запитва Сребра.
Очаква поредния унил градски отговор, чуван и от бедняци, и от богаташи, че за нищо не стигат.
-    Как да ти кажа моето момиче, аз съм пенсионерка вече, децата са далеч по свои си работи и рядко идат, но ние тук земя имаме. Тя всичко ни дава. Няколко декара или дори само къщен двор и можеш да си насееш всичко – зеленчуци, картофи, подправки, плодове…-    Ама много работа е това! - отвръща девойката.
-    Ние сме селски хора, от малки сме свикнали на труд. Като се събудим, още с изгрева на слънцето, та чак до заник, има какво да се прави. И да знаеш, даже сме модерни. Интернет си имаме отскоро! И нови хора в селото – англичани, ирландци. Свирят, пеят и те като нас, и земеделието обичат, и на гости си ходим, и книги за нас правят. Разказваме им, много им е интересно. Та винаги има храна на село. Ако не си мързелив – все ще се нахраниш. При това истински. И вие довечера ще опитате – кмета ви е подготвил вечеря за посрещане - домашна питка, козе сирене и шарена туршия, зелеви сърми, мед… Дано ви хареса - с надежда допълва жената.
Усмихват се и двете. Вихрите около главата на момичето се поуспокояват. Усещането за принадлежност, макар и изгубено в днешно време в големия град, отново се пробужда. Сребра има чувството, че е част от едно голямо дърво – като онова край реката – 400-годишния чинар, разклонен така, че само пет души като се хванат за ръце могат да го прегърнат. Притихва с поглед навътре и вижда многолюдния мегдан на Великден, веселото село по Гергьовден, силните хубави хора, трудещи се по полето… Нейната водачка старателно разказва, за всеки един инструмент от сбирката, за какво е служил, приканва гостенката си да го докосне, да пробва да подържи вретеното, да завърти чекръка, да сложи ръка в паламарката. Изтъркулва се час, че и повече. Постепенно разочарованието от това, че са попаднали в средата на нищото, далеч от моловете и цивилизацията, отстъпва на чувството за мир, хармония и тишина, на принадлежност и свързаност, на благодарност. Всяка минута тук е изпълнена с дълбок смисъл, има скрити послания и носи енергия на обновление. Шевиците я притеглят. Гледа ги като омагьосана.
-    Да, лели, правилно гледаш. Нашите баби, като са бягали от Беломорието, преди 200 години, само шевици са имали, името си не са можели да изпишат. Ето виждаш ли тука това квадратче с окръглени краища, кръгче, две кръстчета – това е от един род, тук с тези листенца - на друг род… Всеки род си е имал нашивка, различна, по нея се отличавал… В специалната нашивка имало информация, която се е изгубила във времето: откъде е тръгнал рода, колко разклонения има, с какво се е препитавал. - унесено реди възрастната жена.
-    Така да се каже, запазен знак! - вмъква момичето, с усмивка.
-    Освен че са много красиви, трайни и оригинални, древните хора са вярвали, че имат защитни свойства - отвръща жената. - Един вид, майката нашива дрешката на детето си, на мъжа си, за да ги пази, от болести, от лоши очи, от магия и недоброжелатели…
-    Че това възможно ли е? - недоверчиво клати глава момичето…
-    Ами опитай и ти, лели. Смени тия черепи на блузката си, че само лошо ти носят, с някоя риза от бабите си. Виж как ще се чувстваш, дали ще ти минат уроките.
-   Аз нямам баби - тихо пошепва девойката и влага заблестява в ъгълчето на очите й.
- Е, нали се запознахме, вече аз ще съм ти баба. Така и така моите внуци рядко идат - сърдечно се усмихва жената и крепко я прегръща.
Толкова топлина, сила и любов изпълват душата на Сребра, че тя без да иска, се разплаква… Стопанката внимателно я оставя на прага, тъкмо срещу лъчите на залязващото слънце, да може то да осветли косите й, вятърът да проветри мислите й, а аромата на пролетното село, да пречисти душата й. След малко жената се появява отнякъде, носейки нещо.
-    Ето – това е мое - подава на Сребра риза – ръчно тъкана, бяла, с фина везба по краищата.
-    Толкова е красива - прошепва девойката.
-    За тебе е – додава жената - Нали си ми внучка вече… И да идваш докато сте тука, да те заведа на самодивската поляна, до кладенчето, много е хубаво там. И до калето ще идем – от римско време останало. На Еньовден, по изгрев, се виждат хора и знамена по зидовете му.
-    Нямаш ли си къщна или дворска работа, лельо?
-    Ами ще ми помогнеш де, тъкмо! - широка усмивка се разлива по лицата на двете, поглеждат се съзаклятнически.
     Споделили са голяма тайна – идват от едно голямо родословно дърво – на българския род.
-    А щом имате интернет и по скайп ще си пишем, лелче…
-    Ще, ще, чедо… Сега отивай при другите и утре към десет часа ги доведи и на тях да покажем нашите съкровища, да им поразкажа туй - онуй, а сега тръгвам, че работа ме чака… Върви и ти, баби, пази се и не си губи времето, много е хубав и шарен тоя свят, не му се сърди, а му се радвай!

Велина ХРИСТОВА

Откъс от книгата "Селата в България - посоки на туризъм и култура", чиято премиера ще бъде утре от 18 часа в хотел "Вила ди Полета"

Сходни връзки
Още от Култура

ПЛЕНЕР, НЯКЪДЕ ИЗ БЪЛГАРИЯ | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats