Много бедни в държавата, малко политици в политиката
2015-03-21 @ 11:53 EET
Ако 540 000 деца живеят във или са на прага на мизерията, какво ще е обществото ни утре. Ще доживеем ли деня, в който България не получава помощи отвън, а сама помага на закъсали страни
Да управляваш държава, която се раздира от бедност, престъпления и
корупция си е доста срамна работа. Политиката би следвало да е дело
обществено полезно и създаващо условия гражданите на една държава да
живеят достойно, с перспектива и с възможност да произвеждат блага. Пука
ми на шлифера какъв му е рейтинга на някого, щом всеки десети българин е
в риск от дълбока бедност.
Изследването на Института за пазарна икономика за бедността и
рисковите групи освен стряскащите данни показа най-вече
несъстоятелността и обществената безполезност на политиката през
последните години. Защото да си го кажем честно - бездарните политици
произвеждат бедност. У нас тя е станала хронична и възпроизвеждаща се.
1/5 от населението е в риск от бедност, а един на всеки десет е в
риск от дълбока бедност, сочат икономистите на ИПИ. На този фон новините
за битовата престъпност, за жестоки убийства, насилие сред деца в
училище и бруталният побой, довел до убийство на психично болен човек в
мол звучат като естествено следствие. Бедността у нас придобива такива
застрашителни размери, че става опасна за сигурността.
Ако погледнете предизборните програми от последните 15 години - те
всички обещават образование и работа. Ако погледнете политическите
резултати - ще видите, че хората търсят и намират и двете не тук, а
навсякъде другаде по света. Буквално - от остров Бали до центъра на
Лондон. Общо взето всяка друга държава може да даде на един предприемчив
българин това, което собствената му вече десетилетие не може.
Бедността е проблем, който само се констатира и дебатите по него
траят от ден до пладне. Метнат е за решаване в социалното министерство и
комплексният му характер може да бъде видян само по кръгли маси и
конференции, където височайши лица изнасят сказки, а като дойде време за
дискусии и експертни мнения в залата след кафе-паузите остават само
обичайните заподозрени.
Тезата, че произвеждаме малко и че събираме малко пари в държавния
бюджет, от там нямало и достатъчно пари за социални помощи и пенсии, е
нелепа. Държавата не съществува просто за да събира пари и да ги
преразпределя. Политиките са тези, които създават условия за повече
производство, политиките са тези, чрез които събраните пари се завъртат
така, че да създават още възможности и съответно още пари.
Работещите у нас стават все по-малко и те трябва да издържат все
повече хора в нетрудоспособна възраст - деца и пенсионери. Дебатите за
това как да подпомагаме нуждаещите се не трябва да изключват как да
подпомагаме създаващите. Защото те намаляват всеки ден. Средно 20% от
българските граждани са в подтрудоспособна възраст и не е ясно колко от
тях ще достигнат до пазара на труда поради емиграция или ниско
образование.
Същевременно делът на хората в надтрудоспособна възраст достига почти
28% средно за страната. Скоро работещи спрямо неработещи ще станат 50
на 50, ако се продължава така и тогава високопарните разговори за
светлото бъдеще, големите инвестиции и международното ръкопляскане за
един или друг ще бъдат несъстоятелни.
Да имаш 210 000 работещи в риск от бедност и още 65 000 в дълбока
бедност и да не предприемеш спешни мерки е престъпление. Престъпление
спрямо пилеенето на човешка енергия.
По данните на ИПИ 335 000 деца под 18 г. са в риск от бедност и още
205 000 се намират в дълбока бедност. Общо 540 000 деца! Бъдещето хич не
е розово. И детските надбавки не са решението. Тези деца трябва да
влязат в образователната система, а родителите - в трудовия пазар. Ако
има политици в политиката.
Освен външната емиграция, сериозен анализ е нужен и на вътрешната
миграция. Тя обезлюдява вече не просто села, но и цели градове и поставя
сериозни предизвикателства пред администрацията. Това изисква съвсем
нов подход в управлението на държавата.
Регионалните различия не трябва просто да се отчитат, а трябва да
намират реално отражение в политиките - например в определянето на
диференцирана минимална работна заплата, насърчаването на инвестициите,
подкрепата на работодатели. Програмите за професионално обучение, които
минават през агенцията по заетостта, е крайно време да бъдат свързани с
реалния бизнес, а не просто да бъдат средство за източване на европейски
средства и производство на грамотни безработни. Изобщо цялостната
концепция, че страната ни ще цъфне и върже само с европейските
оперативни програми, които ще бъдат управлявани от държавни институции и
по закона за обществените поръчки, който сам по себе си няма никаква
връзка с реалностите на живота, е поредната заблуда, в която половината
българи са насилени да вярват, а другата половина отдавна са отписали.
За всички е ясно, че гетата са огромен проблем за страната и че той
генерира само заплахи и несигурност. Но политиката, с която да се влезе в
гетата, така и не се задава на хоризонта. Дъвката с малцинствата е само
за рейтинг, за черната работа с тях кандидати няма. Виж, за
злоупотребата с гласовете им - опашката става все по-дълга. Националният
съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към
Министерския съвет сякаш не съществува - той постоянно се занимава с
приемане на стратегии без планове за действие, после пък с планове за
действие без бюджети и накрая - с мониторингови доклади на стратегии,
които дори не са действали. Тихо и незабелязано отмина датата 2 февруари
2015. Какво се случи тогава? Ами свърши Десетилетието на ромското
включване. Просто нямаше какво да се отчете, затова и мълчанието по
темата очевидно се оказа удобно за всички.
Преди почти 20 години, в края на далечната 1996 г. Европейската
комисия отпусна на България 20 млн. екю (предишното наименование на
еврото) за спешно социално подпомагане на над 500 000 домакинства и
почти 400 домове за деца и възрастни от системите на здравеопазване,
образование и социални грижи. Две десетилетия по-късно Норвегия дава
грантове на България за проучване на бедността, а Швейцария - за да
работим по проблемите на социалното включване. В кризата с бежанците
преди две години поискахме официално от Еврокомисията постелъчен
инвентар и пластмасови прибори - без майтап.
Не искам и да мисля дали ще съм жива да видя държавата си не
получаваща помощи и грантове, а самата тя определяща политики и
подпомагаща други държави.