(Пост-Лувърски размисли на един „платен” журналист)

Бях решила да не говоря нищо за т.нар. скандал с командированите от Министерството на културата журналисти от частни медии в Париж. Не виждах необходимост да „се обяснявам”. Нито полза от писане за каквото и да било, освен по единствено важната тема в случая - изложбата „Епопея на тракийските царе - археологически открития в България” в музея „Лувър”.

Разбунтувани от невъздържаното говорене на министър Рашидов хора събираха стотинки пред Министерството на културата за неговата оставка и пак припяваха рефрена за т.нар. пиар акция в Париж. Откакто съм се върнала в София на 16 април, където се появя, за Лувъра ме питат. Кои сме били там, защо, как сме си „поживели”… Иска ми се да спрат, да се развълнуват от значими неща, а не от пустите командировъчни.

Ей, хора, аз съм си същата, само с още малко натрупан опит и знания, а не пари. Ако препускането из различни краища на Париж, в които се случваха основното и съпътстващите го събития, означава „да си поживееш” - дай Боже всекиму по много. Но не! Този път се случи на мен и на шепа колеги. И явно е много лошо да не си „в групата”, затова удар по нея - като доказателство на написаното преди век за „завистливото племе” на Балканите.

Добре, щом на някого така му харесва, нека нарича „платени” осемте журналисти (моя милост, Мария Незнакомова от в. „24 часа”, Албена Атанасова от в. „Стандарт”, Валерия Велева от в. „Преса”, Петя Тетевенска от БНТ, Живко Константинов от Нова тв, Диляна Димитрова от сайта „Площад „Славейков” и Кристина Патрашкова от в. „Галерия”) и двамата тв оператори Недялко Данов и Милен Цанков. Аз лично получих ваучер за настаняване в хотел, самолетен билет и 105 евро командировъчни за три дни. Получила съм ги, както тръбят някои непоканени, от българския данъкоплатец. Всъщност съм ги получила от… себе си. Аз също като тях съм данъкоплатец, не си спомням година да не съм внесла в срок данъците си. Да, от частен вестник съм. От кой вестник да поканят журналист - от “Държавен вестник” ли, както се пошегува мой колега.

Когато ми се обадиха от Министерството на културата, дори не помислих за подобна трактовка на ситуацията. Приех поканата като оценка за труда ми. От 1989-а насам пиша само за култура, включително за археология. Свидетел съм на не едно и две открития, държала съм в ръце част от експонатите още с полепналата по тях пръст, които сега греят реставрирани в изложбата ни в Лувъра. Радвала съм се като дете с откривателите им. И звучеше толкова резонно да съм там, за да разкажа за случващото се.

Наивница. Ами за завистниците защо не се сетих… Оттам тръгна всичко. От нашенското гледане в чуждата паница. Ако „колегите”, които упражниха словотворчеството си на гърба на „платените”, бяха сред поканените, нямаше да гъкнат. Но понеже не бяха, превърнаха прекрасното събитие в помийно средство за събиране на аудитория в интернет. И лишиха от заслужен празник хората, които се бяха трудили цял живот за него - археолозите. Така бе пропуснат изключителен повод поне да се споменат имената им. Защото ако не бяха българските археолози, нямаше да има изложба в Лувъра.

Покойният Георги Китов беше чувствителен човек, но с годините бе обръгнал на проблемите, които непрекъснато му се стоварваха на главата. С невероятното си чувство за хумор обичаше да казва: „Гръм на нужник на пада!” Така се самолекуваше, когато се опитваха да спират работата му и чиновници, и иманяри. И ако не беше инат, главата на Севт Трети, около която сега се тълпят в Лувъра, още щеше да си дреме хилядолетния сън в пръстта на Голямата Косматка. Само че д-р Китов беше може би най-големият немирник сред съвременните ни археолози. Траките бяха не просто негова страст. Сънуваше ги, търсеше ги, знаеше, че ще ги намери.

Още като дете - през лятото преди осми клас - бях на бригада в негова експедиция в Луковитско. И това, което запомних, е, че на терена всички са равни, че е важно да има дисциплина, всеки да изпълнява задачата си и да спазва максимална чистота (още е пред очите ми кибритената кутийка, в която връщаше всяка изгорена клечка или фас). И тогава, и до края на дните му за него нямаше значение дали си общ работник или археолог с опит. Всички бяха важни. През 90-те и първите години на новия век, вече журналист, разказвах за откритията на неговата експедиция ТЕМП - същите, част от които сега са акцентът в изложбата в Париж. И още не проумявам колко силна е дребната завистчица българска, че да не позволи да се говори за Георги Китов и съпругата му Диана Димитрова, които разкриваха тайните на Севтополис, за колегите им доц. Даниела Агре, проф. Диана Гергова, доц. Костадин Кисьов, доц. Анелия Божкова, проф. Петър Делев, доц. Нарцис Торбов… много са, чийто многогодишен труд из тракийските могили направи събитието в Лувъра.

Завист­ниците хвърлиха сянка и над проф. Тотко Стоянов и доц. Милена Тонкова, които са не само проучватели на тракийското ни наследство, а и събраха, редактираха и подредиха цялата научна документация за 1629-те експоната в изложбата. Те са българските куратори, на които дължим огромната заслуга за 320-страничния луксозен каталог към нея. Само че какво тук значи някакви археолози, открития, траки с техните злата и глави, научни трудове…

„Платените” журналисти - те са най-важните, плюй ги, изпъчи се и ги разгроми да видят те, ама ха! И по министъра Рашидов, който „им плати” (впрочем не приемам грубата му лексика, но му свалям шапка, че се заинати да покаже труда на археолозите).

На финала пак ще спомена Георги Китов, светла му памет. Беше романтик. Винаги носеше в раницата си две стихосбирки на Яворов и Пеньо Пенев - за късмет. Бяха подарък от баща му. А когато го питах за завистниците, само казваше: „Не понасям некоректността!” Девизът на експедицията му беше: „Обичаме да ни е трудно!”. Парите не го интересуваха, живееше със и за археологията.
Парите обаче днес заглушиха спомена за него.

* Любимият девиз на покойния археолог д-р Георги Китов.

http://www.trud.bg  

Виолета Цветкова