В
броя на в. „Преса“ от миналата неделя капитан от запаса Димитър Чокоев
разказа как хиляди хора като него са ощетени с т.нар. таван на пенсиите.
Спомни си и как като пилот на БГА „Балкан“ е участвал в доставката на
първите наети на лизинг нови самолети „Боинг 737-500“ за нашата страна.
Каква е съдбата им, не се знае, след като българският национален
превозвач бе продаден на безценица.
1990 г. - първият американски самолет „Боинг 737-500“ с командир на екипажа Димитър Чокоев, кацнал на летище София
На 18 юни 1977 г. като командир на
самолет Ан-24 в БГА „Балкан“ изпълнявах полет по линията Видин-София с
екипаж втори пилот Богданов, борден инженер Йорданов и стюардеса
Найденова. Пътниците бяха около 42-ма. Излетяхме по разписание в 20 ч.
На ешелона светна сигнализацията „бордпроводник“ - сигнал, че
стюардесата иска да говори с мен. Превключих и чух крясъци. Случваше се
честотата да пробива сръбска радиостанция и помислих, че е нещо като
радиотеатър. Но след секунда осъзнах, че стюардесата с плачещ глас на
фона на крясъци викаше: „Командир, той ще ме убие, той стреля, отгоре
тече вода, иска да говори с вас.“ За секунда всичко се промени и
ситуацията стана изключително опасна. Прецених, че не е шега, защото над
мястото на стюардесата се намираше резервоарът с вода. Казах: „Добре,
слушам, дай му слушалката.“ Мъжки глас неистово крещеше и нареждаше: „Аз
съм командир, изпълнявай моите заповеди, ако не - ще убивам пътници
един по един!“
Отговорих: „Добре, няма проблем,
няма да оставя да загиват пътници, слушам вашите заповеди.“ А той
нареди: „Вземете курс на запад и ще кацнем в Лондон!“ Думата Лондон беше
произнесена с патос, изразяващ като че ли там е светлото бъдеще на
цялото човечество. Прецених, че не се е подготвил достатъчно добре за
действията си, а и гласът и логиката му подсказваха ненормално
психическо състояние. Отговорих му: „Спокойно, ще кацнем където искаш.
Ако има нещо, обади се.“ Той пак убедително изкрещя: „Аз съм
командирът!“
Бързо прецених, че той трябва да знае на кое летище кацаме и че
не бива да кацам на българско летище
Лондон беше абсурдно, защото нямахме
гориво дотам. Международната обстановка бе такава, че Румъния като
социалистическа държава нямаше да е приемлива за него. Също и Атина,
защото е в обратната посока на светлата му мечта Лондон. Оставаше
Белград като в нашенска държава, което той би приел нормално, след като
го изненадам.
Обадих се на София контрол и
съобщих, че на борда има похитител, който нарежда да пренасочим полета
за Лондон, и че моето решение е да кацнем в Белград. Дадох разчетите за
вход на югославска територия, идентификацията на трасето и времето за
кацане на летище Белград, за да уредят полетния план.
Съобщиха ми да изчакам. Не след
много ме информираха, че след съгласуване с директора на „Балкан“,
министъра на транспорта и на МВР са решили да кацнем на летище София,
като предварително щели да изключат елзахранването на столицата и
летището, за да не разбере похитителят къде кацаме.
Отговорих, че според международните правила в случая
решение взема единствено командирът
на самолета, който носи отговорност
както за безаварийността на полета, така и за здравето и живота на
пътниците, и няма да рискувам. Потвърдих: „Моето решение е да кацнем в
Белград.“ Поисках да предадат на българския посланик да е там и да ни
предоставят навигационни материали за маршрута през Виена и Мюнхен до
Лондон. Трябваше да имам готовност, ако в Белград не се удаде възможност
да решим проблема.
Влязох във връзка с Белград-контрол,
получих разрешение и продължихме полета за Белград. При неколкократни
разговори с похитителя забелязах, че високият му патос бе започнал да
спада, което беше добре. Преди снижението му казах: „Виж какво, ние
имаме гориво колкото до Белград и малко за резерв. Не можем да продължим
за Лондон. И да убиваш и да не убиваш, всички ще загинем, като свърши
горивото. Предлагам ти да кацнем в Белград, да заредим и да продължим за
Лондон.“ Той каза: „Момент да помисля“, и след малко с категоричен тон
обяви: „Добре, но кацаме, няма да се отварят никакви врати, зареждаме и
продължаваме за Лондон.“ Казах окей и започнахме снижение.
Кацнахме нормално на полоса 12 и ни
бе наредено да установим двигателите и да чакаме. Беше много горещ
задушен юнски ден с температура около 35°С. Отворихме прозорчетата на
пилотската кабината и вратата на предното багажно отделение, но
пътниците и похитителят останаха в капан със затворени врати, което
предполагаше, че ще го сломи окончателно. Времето работеше в негова
вреда.
Наоколо бе гора и тъмно като в рог.
Близо два часа Белград-кула не казваше нищо определено. Реших да отида
на летището да разбера какво става. Свързах се с похитителя и го
„попитах“ съгласен ли е да отида лично на летището, за
да уредя зареждането с гориво
за да знае, че няма да ме има
известно време. Той потвърди и аз тръгнах пеш около 2 км към аерогарата.
На перона нямаше нито един самолет. Всичко беше пребазирано. Точно
тогава се провеждаше международна конференция и са очаквали провокации.
На метър срещу мен спря кола със заслепителни фарове. Трима командоси
провериха документите ми и ме откараха на аерогарата, която цялата бе
остъклена. Зад прозорците стотици чакащи пътници наблюдаваха с интерес
какво се случва. Около сградата имаше и много командоси. Въведоха ме
формално като под арест. Чакаха ме служители от летището, нашият
посланик и шефът на белградската безопасност. След като изложих
събитията, ме попитаха какво искам и как да се действа.
Предложих им три варианта: да
заредим и да продължим, с някакъв газ да бъдат приспани всички в
самолета или те да поемат похитителя и да го транспортират до Лондон.
Имаше лекар, който отхвърли втория вариант. Можело да се окаже фатален
за пътник със сърдечни проблеми. Прие се третият варианта като сценарий с
евентуалното му арестуване.
Около 3 след полунощ с голяма група командоси
подходихме към самолета. Шефът на
безопасността ме инструктира, че ако похитителят се съгласи да се
предаде, да излезе с протегната напред длан, на която да е пистолетът,
но с дуло, насочено към него. Влязох в кабината и след сигнал
похитителят се обади: „Какво става?“ Отговорих: „За да заредим гориво и
да продължим за Лондон, трябва да платим около 20 000 долара само за
гориво и отделно такса кацане и обслужване, а аз нямам никакви пари. Ако
имаш, дай и да решим проблема.“
Разбира се, аз блъфирах, защото по
международни договорености нищо не се плаща на ръка, а впоследствие с
преводи по банков път. Той отговори, че няма никакви пари у себе си. В
такъв случай, му казах, става сложно и че ако се съгласи да се предаде,
югославските власти ще го транспортират с техен самолет до Лондон. Той
поиска време да помисли. След малко пак се обади и заяви: „Добре, каква
ще е церемонията.“ Казах му да отвори вратата и с протегната напред
длан, на която да е пистолетът, но с дуло, насочено към него, да слезе
бавно по стълбичката. Аз изчаквах в пилотската кабина. Всъщност
самолетът отдавна е бил обкръжен от командоси и бордният инженер
„приятелски“ си бил разговарял с тях. Похитителят излезе и се предаде и
изведнъж нощта стана ден. Наоколо имало инсталирани прожектори, които
веднага светнаха заслепяващо плюс много фотосветкавици. Десетки
журналисти с камери и микрофони се втурнаха към самолета. След
похитителя пътниците слязоха и бяха настанени в автобус за аерогарата.
На борда нахълтаха медиите и се насочиха към мен. Той бе българска
територия и помолих командосите да ги изведат. Последва писмен разпит на членовете
на екипажа. Провериха самолета, но гилзата бе открита по-късно в
България. Заредихме с гориво. На пътниците и екипажа беше дадена
закуска. Членовете на екипажа попълнихме индивидуални декларации, че сме
в нормално състояние за изпълнение на полет. Излетяхме рано сутринта по
светло за София. Така приключи драмата. После разбрахме, че сърбите
осъдили похитителя на 12 г. затвор. По-късно
нашите власти го размениха
за осъден гражданин на Югославия. А
той доизлежа присъдата си в български затвор. Как е бил преминал с
пистолет през летището във Видин? Показал оръжието и е държал някакъв
документ, че е служител от МВР. Казал: „Ние сме наши хора.“ Пуснали го
без проверка каква точно карта показва. Впоследствие бях награден от МВР с медал за храброст, а от държавата - с орден „Гражданска доблест и заслуга“ I степен.