Безспорно и тазгодишното издание (юбилейно) на Мартенските музикални дни потвърди традиционната и обновената значимост на русенските празници зa българската духовност. Събитието събуди спомените на една наша съгражданка -оперната певица и музикален педагог Константина Петкова. Нещо повече: провокира идеята за публикация на изключителните събития от професионалната й кариера.

В смесен хор “Добруджански звуци” е началото на творческата кариера на оперната певица Константина Петкова. Музикалната педагожка Ана Кирова подготвя добруджанското дарование за Русенската опера. На тази всепризната сцена в музикалната география на България младата певица расте професионално, запознава се с образци в оперния световен репертоар и... преповтаря урока на самоукия в изкуството свой дядо Петко Ганев, че след маята “талант” всичко понататък е труд. ”Цял живот постигах признание с конкурси...” С конкурс заема място в музикалната академия “Санта Чечилия”. Италианският и период са сцените в оперните театри в Рим и Палермо. Играе и филмови роли, свързани с музиката. Кой предполагаше преди години, че обожаваният в страната ни Робертино Лорети,изпълнителят на “Мама”, има за сценична майка българка, добруджанка?! Париж, Виена Женева, Инсбрук –всяка нова сцена е изпитание, признание, обогатяване. Всеки от активните и творчески периоди заслужава изследване... Обрат в семейния й щастлив живот променя посоката... Съпругът й, известният американски поет Бернард Брюнер, почива в катастрофа.  
"Много пъти се благославях за упоритостта да взема втора специалност. Освен “Пеене” завърших и ”Оперносценична режисура”. С постановки и педагогическа работа наситих късните години на кариерата си и получих благодарността на много млади гласове.”

...Константина Петкова е жена, която изненадва с много умения. Спомените й са изпъстрени с имената на много популярни и велики хора. Те изплуват в удивителните й разкази на родена сладкодумница. Да – срещи, разговори и истории с Борис Христов, Николай Гяуров, Юрий Буков, Константин Илиев, Месру Мехмедов, Христо Явашев–Кристо, Антониони, Фелини, Олег Маркевич, Андре Гредъл, Линда Гредъл... И тогава се питаш?! Коя е мярата между нас, българите, и творците  от общопризнатите, цивилизованите, проспериращите държави? Познанството с нея носи богатствата на удивителни пътешествия в духовната история на истинския български елит.

                                     Мариана ИВАНОВА

ЗАПИС ОТ 18 ФЕВРУАРИ 2015 Г.

Да, първите ми изяви бяха свързани с хор “Добруджански звуци”. От онези младежки години е приятелството ми с маестро Захари Медникаров. Исках да се посветя на музиката. Моят “инструмент” беше Гласът. На всички прослушвания ме уверяваха, че трябва да работя, че за алтовите партии световният оперен репертоар предлага завидна реализация. Но трябва да се работи. Шансът –първият в това начинание, беше срещата ми с музикалния педагог Ана Кирова. Съпругата на нашия известен тенор Димитър Божков беше всеотдайна. Дължа й изключително много и благодарността ми се изразява в... подражание в работата с моите ученици. Ана Кирова ми се обади онова лято на 1955 г.,че публикация във  вестник “Работническо дело” - официоза, разбира се, съобщава за певчески конкурс. Явиха се над 200 кандидата за първия тур. За втория останахме към 40. На третия – името ми зашеметяващо се появи и в този последен списък, бяхме двадесетина. Изпращах в Пчеларово телеграми. ”Вътре съм!” Радваха се заедно с мен близките ни приятели и роднини семейство Халачеви, при които бях отседнала в София. Леля ми Марийка ме изпращаше по български обичай – с плисната вода. От вечерта изпивах разбитите пак от нея яйца. Всички изгледи бяха за предопределен успех - уроците на Кирова не са били напразни. Затова и аз, и леля ми Марийка изпаднахме в шок, когато ни уведомиха, с обяснимо притеснение. Да, представила съм се чудесно. И аз, и един баритон от Стара Загора, но... провинциалистите нямат софийско жителство, а то е първото изискване за този национален конкурс. Нямаше такова изискване в обявата. Никой не го спомена и по време на трите тура. Аз си мълчах потресена – може да се каже, че семейството ни имаше вече тази чувствителност какво за кого е достъпно, но леля ми Марийка отвори уста. Изброи какви средства за семейството ми е “глътнал” този обречен конкурс, но само като начало. Успешно вмъкна в почти адвокатската си защита цитати от пресата, позициите на Партията за неизчерпаемите духовни ресурси на трудовия народ. ”Това дете не дойде тук, за да потвърдите, че може да пее. Да – пее и сцената я чака. Кажете къде да търсим...?” Е, в момента нямаше алтернатива в решението на комисията, но почти на тръгване ни дръпна настрани секретарката и подсети: ”Защо не поискате среща с другаря Вълко Червенков?” Е,имало значи едни уши, които са чули основателните възражения на леля ми Марийка. Грабнахме се с нея и на високото място. Писане на изложение, очакване. Прибрах се на село без голяма надежда, че ще излезе нещо, но изскочи... От “високото място” посъветваха да се явя и потърся място в Русенската опера. Пак по най-бързия начин пътувам за Русе. Е, не ме очакват, разбира се. Няма и изгледи за прием, макар че съм им необходими гласове. В момента целият ръководен артистичен състав начело с Казанджиев, артистичният директор на операта, е завладян от поставянето на “Кармен”. Набрах смелост и обясних, че просто няма къде да остана в Русе, за да изчаквам прием по регламент, че моля “да ме чуят”. Импровизираха комисия в балетната зала. Изпях същите подготвени с Кирова конкурсни изпълнения и... при пълно мълчание от страна на комисията, си тръгнах. Отново мъчително изчакване за решение на село. Дойде хубавата вест – назначена съм “артист-хористка“ и трябва веднага да се явя в операта. Трябваше, защото веднага заех мястото си в хора, но и ми дадоха солова партия в подготвяната за изключително събитие “Катерина Измайлова”. Никой не възнамеряваше да получавам допълнително възнаграждение за това, че ще пея във втори състав. Голямото доверие беше наградата ми и, разбира се, школуваният от Кирова алт, който беше необходим за случая. За предпремиерните представления пристигна самият Шостакович. Прослуша първия състав, пожела да чуе и втория. Седеше си с младата си съпруга в залата, пиеше неописуеми количества чай и ... в един момент байчото, който носеше самовара, ме намери сред стълпилите се хористи и каза, че Шостакович иска разговор с мен. Реших, че поради младежката ми възраст иска да отправи забележките си щадящо (в онези години бях на по-подходящата възраст за ролята от главната изпълнителка), но “забележката” беше да искам солови партии. Благодарих и обещах да го правя. Т. е. трябваше да изчаквам нов конкурс. Цял живот постигах признание с конкурси .В периода 1956-1958 година останах хористка с подготвяни солови партии извън разпределението. ”Катерина Измайлова” мина на премиерата с първия състав. Представлението беше посетено от Пенчо Кубадински. Аз стъпих на сцената в соловата роля на четвърто-пето представление. В онези години двадесет и няколкогодишна в “Продадена невеста” изпълнявах ролята на майка на 40-годишната доайенка. Така е в операта. Свиквах и чаках. Не можех да бъда недоволна. Операта набираше скорост и  овации в утвърждаващите се като водещо музикално събитие в страната “Русенски музикални дни”. Крепеше ме мечтата на дядо ми – да пея в Италия. Това си стана и моя мечта. Някой беше разузнал от кое село на Добруджа идвам, че домът ни е посещаван от Н. В. Цар Борис III, така че и подигравателното или добронамерено подхвърляното “Ало, царицата” не ме ядосваше. Появи се нов конкурс. В зала “България” в София имаше прослушване на млади гласове. Този ден завърши щастливо. Получих предложение за работа в Ерфурт. Още не бях зарадвала близките си и Ана Кирова с новината, когато ме потърси елегантна, впечатляваща жена. Мислехме, че е италианка. Така соанирана не можеш да срещнеш по нашите улици. Оказа се българка, омъжена, живееща в Италия. От името на маестро Мaсса, директор в Палермо, съобщи, че ме виждат за подходящо изпълнение в “Риголето”, но въпросът е усложнен. Аз трябва да се откажа от Ерфурт и в преговори да стигна до приемане поканата от Италия. С моята биография казусът си беше сложен, защото отказът за отида в страна на Източния блок, за да работя в Западна страна в онези години се тълкуваше само в един-единствен начин. Чаках си визата  повече от половин година. През това време събирах пари за издръжката. Останах в Русе. Правихме “Антигона”. Чудесна, добре посрещната, но новината, че я свалят, предизвика дискусия. Какво упадъчно бяха открили в либрето, в музиката  цензорите – така и не стана ясно. Опонентите в онези години атакуваха с общи тези от МЛЕ (Марксленинската естетика). На някакво вероятно синдикално обсъждане, с което посрещахме санкцията, аз невероятно нахъсена от постановки на Константин Илиев за “новата музика”, станах и защитих композитора Любомир Пипков. Е, отнесох си пак подмятанията къде се бъркам, но ми беше болно за обикнатата роля в “Антигона”. Мина време – з си живея с мечтата и очакването за Италия. И на едно разминаване по стълбите с маестро Пипков, той посреща моя любезен поздрав с въпрос “Коя беше ти?” Припомням, че съм изпълнителка в “Антигона” и разговорът се удължава. “Да, да ,ти си ме защитила?!”
И ме пита защо? А аз си казвам искрено, че харесвам музиката му. Трябва да призная, че този ден си беше “със звезда”. Получила бях съобщението за виза за Италия. Това стълбище беше част от маршрута, по който търсех веднага пари за билет. Само младостта може така да печели с искреността си. Признах,че имам “голяма новина”, че съм тръгнала да търся състудент, за да не изчаквам запис от родителите си, а да тръгна веднага. Това “веднага” е било наистина много належащо. Вече в Рим получих обаждане от сестра ми – срещнал я един милиционерски фактор в родната Добруджа и я предупредил: ”Престанете да търсите връзки – няма  да я пуснем!” Но Пипков продължи радостта ми с обещанието да остави на секретарката  плик с необходимите пари за билет. Получих плика на другия ден, а аз оставих малка иконка-триптих в знак на благодарност.
Несправедливо е, разбира се, творческото развитие да зависи от материални средства. Дълги години, първите години парите бяха основната ми грижа в чужбина. Да намеря подходяща квартира, според джоба си, но да не бъде толкова отдалечена, за да са ми необходими неприемливи  транспортни разходи. В първите години разчитах на 80 000 лирети държавна стипендия (между българските сънародници имаше с двойно по-високи стипендии). И все пак младостта ми  беше щастлива. Вярвах си в щастливата звезда, радвах се на професионалния си напредък. Все нови и нови предизвикателства... Приемах с ентусиазъм. Учуди ли ме въпросът на Юрий Буков, който ме попита дали съм застраховала  гласа си след едно изпълнение на Монтеверди? Не, разбира се. Намирах, че ми е достатъчна Божията закрила. Животът ми на Запад ме срещна с много известни личности. Срещна ме със съпруга ми –американския поет Бернард Брюнер.....
.....Ще споделя нещо любопитно за него. Във Франция той получи покана от внука на Уитмън за поетично матине в Центъра Помпиду. Щяха да четат свои произведения американски  творци в памет на Уитмън. Съпругът ми представи своята “Алфабетична поема”. Аз се вълнувах, че публиката – сякаш по-скоро франкофонска, отколкото англоезична, няма да го почувства. След четенето последва коктейл и тогава домакинът на събитието се приближи  за наздравица и разказа на съпруга ми свой далечен спомен. Като дете дядо му го завел на подобно четене. Тогава  видял на живо и слушал четене на Хемингуей. Сподели, че от “онова четене” най-ярко запомнил представянето на Хемингуей – не дори с текста, със словото, а с излъчването. Разбира се че беше най-високата възможна оценка, която можеше да се очаква за поезията.