ЗА ПРАОТЦИТЕ, ПОТОМЦИТЕ, ЖИВОТА И ДЕЛОТО НА СТЕФАН КАРАДЖА

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-20 @ 06:58 EEST

ЗА ПРАОТЦИТЕ, ПОТОМЦИТЕ, ЖИВОТА И ДЕЛОТО НА СТЕФАН КАРАДЖА

2015-07-06 @ 12:25 EEST

Разказва Д-р Димо Димитров, основател на родословен клуб „Стефан Караджа” в Добрич

Казвам се Димо Димитров Димитров. По известен съм като Д-р Димо Димитров. Проследено за четири поколения назад името ми е Димо Димитров Димов Димитров Шейтанов /Димитър Шейтана/. От малък знам, че съм потомък на два от трите рода формиращи родословното дърво на праотците на Стефан Караджа. Майка ми често говореше, че сме роднини със Стефан Караджа. Когато бях на 10-12 години т. е. 1944-46 г. започнах да събирам сведения за рода ни и за Стефан Караджа. Това продължава и до днес повече от 70 години. По линия на майка ми родството ни е с бащата на Стефан Караджа – Тодор, който е от рода на Узуновци, Узунниколовци /чорбаджи Узун Никола – Никола Узун/, починал 1817 г. от с. Ичме, днешно Стефан Караджово, Ямболско. Той е родоначалник на родословието. Негов внук е Тодор - бащата на Стефан Караджа, както и моят пра-пра-дядо Никола, по-голям брат на Тодор и чичо на Стефан Караджа. Синът на Никола - Димо /моят пра- дядо/ и Стефан Караджа са първи братовчеди.
По линия на баща ми сме роднини с майката на Стефан Караджа, която по линия на майка си е от Бимбаловия род, от който е й баща ми. Тя е дъщеря на чорбаджи Маринчо Згуров Тюрюди /починал 1820 г./. Той е родоначалник на Згуровия род.
Стефан Караджа е роден на 11 май 1840 година в с. Ичме (днешно Стефан Караджово), област Ямболска. Там е поел първата си глътка въздух. Родил се е през пролетта - сезонът, в който всичко се събужда, всичко се ражда за нов живот, родил се е през месец май - месецът на цветята и красотата, родил се е на 11 май - денят на светите братя Кирил и Методий. Това е знак, че на Земята, на територията на България, която тогава е още под турско робство, се е появила личност. Родил се е човек с определено важна мисия. И той, Стефан Караджа изпълнява с чест своята мисия, като посвещава и отдава живота си за свободата на милата си родина, за свободата и независимостта на България и българския народ, които той поставя най-високо, над всичко. По-високо и от собствения си живот и го доказва със своята саможертва, когато е само на 28 години.
Потомък на три големи, горди, борбени, непримирими, непокорни, достойни български рода, в които през вековете, през годините са се раждали много войводи, Стефан Караджа по рождение носи в кръвта си силната личност на войвода, на човек със силен дух, воля и достойнство. Той не може да търпи несправедливост, потисничество и най-вече – робство. От малък се откроява със своето безстрашие, смелост и прозорливост.
Запомнен е със своята палавост, но е много обичано и прието от всички дете. Като малък, имам предвид 5–6- годишна възраст (до тогава е живял в с. Ичме) неговият чичо Никола (този мой пра-пра дядо) го е вземал на коляното си, радвал му се и го е питал: „Стефане, като пораснеш, какъв ще станеш, ще станеш ли войвода?“ „Да“ отвръщал малкият Стефан.
Друг случай: Веднъж майка му го търси. „Стефане, къде си?“ „Тук съм, слязох да пия вода от кладенеца“. Тя вижда само подаващите му се от кладенеца ръце. Това се предава. Може да звучи невероятно, но е факт. Кладенчето и сега стои. Реставрирано е, както и къщата, в която е роден и е живял. Там е и паметникът от неговата най-голяма сестра - Търна, която първа отива през 1895г. и създава с помощта на своите съселяни паметниче на Стефан Караджа. То може би е и първият паметник на войводата. Пред тях сега има изграден голям паметник на Стефан Караджа.
Той се ражда в семейството на заможни за времето си хора. Но на Стефан Караджа му е било отредено, писано да премине по житейската стълбичка по всички стъпала от най–долното, по всяко стъпало, до най-горното, до върха. Макар и от заможни семейства неговите родители обедняват много поради подтисничество, грабежи, палежи и през 1846 година решават да напуснат родния си дом. Тръгват с голямото си семейство за Северна Добруджа, където имат много близки сродници, изселили се по-рано по принуда. Това са тъй наречените прокудени българи, една част от които отиват в Бесарабия – бесарабски българи и в Молдова, а друга остават в крайдунавска Добруджа в региона предимно на крайдунавския град Тулча. Тръгнали с голямото си семейство, в което седмото или осмото дете е Стефан Караджа. Спират в Разградско, в Лудогорието, презимуват там и на пролетта продължават за там, за където са се насочили. Достигат до Северна Добруджа. Заселват се в с. Потур, където имат много близки сродници. Бащата на Стефан Караджа – Тодор Димов Узунниколов, е бил принуден да започне да работи като говедар, селски мераджия, свинар и така да изхранва голямото си семейство от близо 10 деца. Пълномощникът на село Потур Нейко Балчев е имал дюкян-кръчма. Там му помагал синът му Балчо. Те приемат в своя дом Стефан Караджа да работи заедно с Балчо в дюкяна-кръчма, за да помогнат на обеднялото многодетно семейство. Сам бащата на Стефан Караджа, Тодор Димов Узунниколов, казва: „Достигнахме до просешка тояга“. Сложили го дори да спи заедно с Балчо, който е с 10–11 месеца по-голям от Стефан. Обикнали го като свой син и започнали да се отнасят към него както към сина си. Когато дошло време Балчо да тръгне на училище, баща му записва и Стефан в училището, а Балчо му помагал да усвои пропуснатия материал. Двамата така са се сближили, че остават приятели завинаги, за цял живот. Балчо Нейков е може би най–точният и най–автентичният биограф на Стефан Караджа, защото неговият летопис „Факийско предание“- народни разкази и предания за праотците на Стефан Караджа, е фактически до голяма степен и биографична книга за Стефан Караджа. В нея се съдържат и много други разкази за онова време, затова аз определям този прекрасен летопис най-кратко така - съхранена народна и родова памет.
През 1850 година на 2 май почива майката на Стефан Караджа. Тя е погребана в с. Саръюрт в Северна Добруджа. Тогава той е бил само на 10 години. Грижата за голямото семейство, многото деца се стоварва на плещите на най-голямата сестра – Търна.
През 1862 година умира и неговият баща. Той тогава вече е на 22 години. През лятото заедно с по-големия си брат Марин са работили като телчари. Едно от телетата влизало в чуждите ниви и им създавало много проблеми. Веднъж Стефан не издържал, хванал се за опашката на телето, то се изплашило и хукнало през нивите, през живите плетове, накрая пада и пуква, а на Стефан му нямало нищо.
Обърнете внимание - Стефан Караджа чиракува, расте, но забележете той посещава и училище, учи, изгражда се в Добруджа. От 7-а си година до края на живота си, т. е. три – четвърти от съзнателния си живот, прекарва в Добруджа.
В началото споменах за Бимбаловия род, на който също съм потомък. Най-старите сведения достигнали до нас, предавани устно от поколение на поколение, са за Стоянка, сестра на Момчил войвода, който е загинал на 07.07.1345 г. в жестока битка едновременно с византийци и турци в околностите на беломорската крепост Перитеорион. Момчил войвода е вуйчо на децата на Стоянка. Тя има трима сина. Най-големият е Вълко, наречен Добруджански, войнишки главатар и неговите двама братя близнаци Пейчо и Нико също войнишки главатари със свои дружини. Вълко е наречен Добруджански, защото е ходел и в Добруджа и е водил и там сражения.
Обърнете внимание, говоря ви за събития отпреди близо 700 години, от седем века.
За Момчил Войвода нашият писател Стефан Цанев казва: Момчил войвода е първият човек на Балканите, а може би и в цяла Европа, който е осъзнал каква напаст са турските нашественици и от самото начало започва да воюва срещу тях. Последват го със своите дружини и неговите плетеници, а след тях и идващите поколения. Били са високи, бели хора с кестеняви коси и светли очи. Наричали ги Белени /Белински/. С течение на годините турците са започнали да казват, че те не са никакви Белени /Белински/, а Бин-бели, което означава хиляда бели. В последствие Бин-бели се променя в Бинбелови и става фамилно име на рода.
По линия на баща ми сме роднини, както казах с майката на Стефан Караджа – Каля. Тя е правнучка на Маринчо Бинбелов /Страшния/, а на неговия брат Пейчо Бинбелов /Шейтана/ е правнук моя прадядо Димитър /Шейтана/. Баща на двамата братя е Вълко Бинбелов, починал през 1729 г. Той е първият, който приема името Бинбелови за фамилно.
Връщам се към разказа за Стефан Караджа. Друг случай: Веднъж през селото минал турчин със сина си. Те заварили Стефан на чешмата, който е бил там с телетата на водопой. Малкото турче прогонило него и телетата му от там. Стефан преглътнал, не посмял да се опълчи, заради бащата, но изчакал момент, в който малкият бил сам на чешмата и го набил.
Известна е много и друга случка: на един празник в селото дошъл известен турски пехливан и поискал да се пребори с някой смелчага. Никой не смеел да се престраши, но Стефан се съблякъл до кръста и излязъл в кръга на поляната, на мястото за борба. Пехливанът е бил доста по-едър от Стефан. Започнал като борец да се подготвя, да демонстрира самочувствие. В момента, в който тръгват един срещу друг, Стефан изведнъж се привежда вмъква се в чатала на здравеняка, вдига го на раменете си и го просва по гръб на земята. Това става причина Стефан да изчезне от дома си и да замине в Румъния, за да се спаси от отмъщението на пехливана и придружаващите го.
Принуден да емигрира, той се среща с много други българи, които също са емигрирали и се борят за свобода. Участва в легията на Раковски, за кратко време е знаменосец на четата на Панайот Хитов. В определено време е бил войвода и на своя чета.
Тук искам да се спра на един момент: Когато се заговори за четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, се казва, че това е една от последните чети от така наречения четников период от борбата на българския народ за освобождение от турско робство. Тук само първата част е истина - когато е била само четата на Стефан Караджа. Целта на четите от четниковия период е да защитават незащитените, бедните, тормозените. Те са защитавали българите, които много често са били неправилно насилвани, ограбвани, унизявани. Те са постъпвали така, че на удара са отговаряли с удар. По този начин са искали да покажат на всички потисници, които мислят, че поробеният български народ е беззащитен, да знаят, че той има защита. Това са били четите – закрилници.
Как е получил името си Стефан Караджа. Със своята дружина, още необединена с четата на Хаджи Димитър, в планината веднъж забелязват, че по пътя на своя кон се клати пийнало турско заптие. Един от четниците пита: „Войводо, да гръмна ли?“. Стефан му отвръща: „Не. Аз ще се справя. Вие стойте и гледайте.“ Отдалечава се, избира подходящо място и в един момент скача и се озовава на коня зад заптието. Обезоръжава го, сваля го от коня и го пита: „Кой ти е разрешил тук да се разхождаш и да пееш на турски?“ А един от четниците казал: „Хей, видяхте ли как скочи войводата, като караджа, което на български означава – като сърна.“ От тогава Стефан войвода става Стефан Караджа.
Такава чета е имал и Хаджи Димитър. В началото на лятото на 1868 г. двамата другари решават да съберат двете си чети, да ги обединят и да излязат на открита въоръжена борба за освобождаване на Родината, на България от турско робство. Тази нова чета вече е втората част, тя вече не е просто четата–закрилник. По-скоро тя е разделът, който бележи началото на организираната въоръжена борба. Двамата войводи са осъзнавали много добре, че тяхната чета от 128 души не може да се пребори с редовната турска армия, жандармерия, башибозук и други помощници. Но са знаели и са били убедени, че делото им не е обречено, знаели са, че ще има продължители, както и става. Когато преминават Дунав започват жестоки неравни битки с многократно превъзхождащия ги противник. Всички четници проявяват голям героизъм, голяма храброст, но над всички се откроява Стефан Караджа. Той е там, където е най-трудно, там където група от четниците са обградени и има нужда от помощ и повдигане на духа. Това не остава незабелязано, сведения за тези жестоки битки и за този героизъм достигат до всички в империята и дори минават границите. Тогава за турците Стефан Караджа е най-големият, най-опасният бунтовник в Турция. Колкото и да не са искали да го признаят, най-висшите управници на турската държава де факто признават, че насреща си имат държавник, човек, който е готов на всичко. Да жертва живота си дори за свободата на своя народ и държава. Доказателство за това признание е самият факт, че когато Стефан Караджа, наранен много пъти в жестоките битки, го пленяват, той е изправен пред турски съд във Велико Търново и там идва да го съди не кой да е, а самият Мидхад паша от Истанбул. Той председателства съда. Какво по-голямо признание от това. На съда вече Стефан Караджа е питан, както е задължително: „Как се казваш? Чий поданик си? От къде си?....“, а той отговаря: „Стефан Караджа, българин, от Тулчанско, което значи – добруджанец, защото Добруджа започва от Тулча“. Той сам се смята за добруджанец, а има и основания, защото там са погребани майка му и баща му и много други близки, а самия той е отгледан, израснал е в Добруджа. На въпроса на съдията: „Защо се бунтуват? От какво недоволстват?“ Стефан Караджа отговаря: „Ако и сега не обърнете внимание на нашите искания, не ни чуете, паша ефенди, да знаете, че след нас, стотината борци, ще дойдат хиляди“, както и става. Когато вече е осъден на смърт чрез обесване и му дават право на последна дума, Стефан Караджа казва: „Когато напускахме бащи и майки, братя и сестри, паша ефенди, и с пушка в ръка тръгнахме за Балкана, ние си знаехме, че ако не куршум, то бесило ще ни достигне. Аз не съжалявам. България скоро ще е свободна. Да живее България!“ Както и става. Не са се навършили и 10 години и България наистина е освободена на 03.03.1878 година и се появява отново на картата на Европа.
След като го осъждат на смърт чрез обесване Стефан Караджа е преместен от Велико Търново в Русе в тежко състояние, с каруци, под конвой. Когато каруците преминавали през турските села, турците, които са го смятали за много опасен, доволни, че най-големият бунтовник в Турция е заловен и осъден, надменно и с най-голямо задоволство подхвърлят към конвоя: българският цар (в кавички, естествено).
Предаден в затвора в Русе, където трябвало да бъде обесен, той изпада в много тежко състояние и пожелава да бъде причестен от български свещеник. Ръководството на затвора изпълнило молбата му. Когато свещеникът се навел да даде причастие, попитал: „Стефане, имаш ли нещо да ми кажеш, искаш ли нещо да поръчаш?“. Той отговорил със слаб глас, поради тежкото си състояние: „Не, отче, нямам“, след кратка пауза, с още по-слаб глас казва: „Аз свърших своето дело. След мене други ще го продължат.“ И след още една пауза той все пак казва своята поръчка: „ Да поздравиш българския народ!“, това са последните думи на войводата, казани вечерта, преди да бъде изнесен рано сутринта на 31 юли /стар стил/ 1868 г., полумъртъв, може би мъртъв обесен и оставен да виси на бесилото за назидание в Русе.
С този акт турските управници, вместо да постигнат своите цели, по-скоро пропагандират подвига на четата на двамата войводи Стефан Караджа и Хаджи Димитър, тяхната невиждана храброст, смелост и преди всичко тяхната дълбоко осъзната саможертва.
Техният безпримерен подвиг ги прави знаме, пример за подражание за всички родолюбиви българи. Това се потвърждава от извършеното, написаното и казаното от трима от най-великите българи, посветили и отдали живота си на борбата за освобождаване на България от многовековното робство. Те са активни участници в последните години от тази борба преди освобождаването на Родината и свидетели на всичко случило се в динамичните години в края на турското робство от 1868 година, когато е подвига на двамата войводи и техните четници до 1878 година, когато България е освободена.
Васил Левски, Апостолът на Свободата, най- великият българин за всички времена, след подвига на двамата войводи и техните четници продължава своята дейност с по-голям ентусиазъм и по-голяма вяра в това, че българите могат и трябва да се освободят т турско робство чрез всенародно въстание. Сега обаче работата му е много по- бърза и по-лесна. Само за 5 години той успява да създаде организации в почти всички, населени с българи села и градове, защото младите родолюбиви българи вече по свое желание търсят начин да участват в тези революционни комитети. До 1873 година, когато е заловен от турската потеря, осъден и обесен в София, той почти е приключил със своята работа. Но делото му не умира с неговото обесване. То е продължено от други. През 1876 година избухва Априлското въстание, подготвено преди всичко от делото на Апостола. Априлското въстание е най-високият връх, достигнат в борбата на българския народ за освобождаване от многовековното робство. След него нещата не могат да се върнат назад. Само след две години България е освободена от турско робство.
Христо Ботев, гениалният български поет и революционер, посвещава едно от най-гениалните си, а може би и най- гениалното стихотворение на двамата войводи и техните четници. Отначало това стихотворение е имало друго заглавие. По-късно е наречено Хаджи Димитър. Така са посочени с имената конкретно двамата войводи, на които е посветено.
Любен Каравелов, председателят на ТБЦРК /Тайния Български Революционен Комитет/ със седалище в Букурещ, по повод настояването на един от членовете да се продължи борбата за още по-големи църковни права и свободи, отговаря със своята станала крилата фраза: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата!“
А голямата българка, смелата баба Тонка Обретенова, изважда черепа на Стефан Караджа от гроба и го запазва, съхранява го, за да го има за България и за всички родолюбиви българи през годините, във вековете, завинаги!
Нека уважаваме това и да помогнем на настоящите и бъдещите поколения да знаят цялата истина за големия български войвода. А добруджанци могат да са горди, че Добруджа е отгледала, възпитала и дала на Родината си войводата Стефан Караджа. В Добруджа живеят много потомци от родословията на праотците на Стефан Караджа. В Добрич те са стотици, а за цяла Добруджа техния брой е хиляди.
Голяма чест е за Добрич, столицата на Добруджа и за всички добруджанци, че равна, плодородна, златна Добруджа е отгледала, възпитала и дала на Родината прославения български войвода Стефан Тодоров Димов, националния герой на България, добруджанеца, оставил ярка следа в историята на България с името Стефан Караджа. Той е най-известният, най-уважаваният, най-великият добруджанец, загинал в борбата за освобождаване на България и българския народ от турско робство. Затова добруджанци трябва да направят всичко възможно Стефан Караджа да бъде поставен на най-високото, на най-достойното място, което той заслужава, тук в Добруджа, тук в Добрич.

Записа Снежана Иванова, член на „46-ти Пехотен Добрички полк“ към Национално дружество „Традиция“, Регионален клон Добрич

Сходни връзки
Още от Интервюта

ЗА ПРАОТЦИТЕ, ПОТОМЦИТЕ, ЖИВОТА И ДЕЛОТО НА СТЕФАН КАРАДЖА | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats