ГЕОРГИ ПЕТР0В - 20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО - НДТ, Добрич, България

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-25 @ 14:11 EEST

ГЕОРГИ ПЕТР0В - 20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

2015-08-17 @ 23:43 EEST

Георги Петров е роден на 25 юли 1978 г в Добрич. Живее и работи в София. Възпитаник е на Лесотехническия университет и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство - Пловдив с магистратура по Арт мениджмънт. Собственик на авторска галерия в гр. Добрич. Твори предимно съвременната] пейзажна живопис. От 2012 Георги Петров е член на Творческия съюз на професионалните художници на Русия.

Поводът да разговаряме с него е изложбата, която подредиха съвместно със Студио Димчовски в "Каменна зала" на държавния културен институт „Културен център „Двореца“ в Балчик.

-    Г-н Петров, често ли гостувате с изложби в родната Добруджа, като изключим представянето Ви във Вашата галерия в Добрич ?
-    Една от най-успешните ми изложби през последните десетина години беше точно в Добрич. Преди 4 години беше открита в комплекс „Изида“. Тогава я кръстих „16 години по-късно“, тъй като в Художествената галерия в Добрич беше първата ми изложба през 1995 г. и се подготвих през този дълъг период.
-    Значи сега изложбата вече можем да я наречем „20 години по-късно“…
-    Да, наистина, дори не съм смятал годините. Но, и няма да ги смятам, тъй като 20 г. е сериозно нещо. Изложбата в комплекс „Изида“ беше една от най-успешните ми. Не зная как стана това, но беше изключително - толкова много хора дойдоха. Имаше изключителен успех, както като посещаемост, така и като продажби. Идваха всякакви хора - от старите ми фенове, до най-непознати хора, които тепърва ме откриваха. Беше много впечатляващо и вдъхновяващо.
-    Като обърнете поглед назад, как за тези 20 години се промениха творбите Ви? Аз лично виждам промяната, но през Вашия поглед как изглежда тя?
-    Дано да има промяна и да е към добро! Но, като цяло тя е неизбежна. Извън тези банални неща като опит, време, труд… Като усещане виждам нещата по един по-друг начин. Да речем, един Балчик, от който съм тръгнал като художник, като вдъхновение. Белият град и бялото като цвят са ми едни от любимите. Може би, оттам така успешно изобразявам в картините. Бялото е като зима, а зимата е убедителна в нашия край. Гледам ги по-мащабно, по-абстрактно отпреди. По-дълбоко от гледна точка на това, че, може би, съм открил точно това в мен, което съм искал да намеря през тези години. И, мисля си, че нещата са по-уверени. Не, че тогава не са били истински. Тогава са били по-наивистични. Човек е имал много повече амбиции, повече очаквания. Когато е млад, човек иска по-бързо да се случват нещата. Сега, някак си, гледам по-хармонично. Защото, нещата не стават на всяка цена. Има моменти, в които не се получават. Тогава сменям или материала, или техниката, или пък спирам да рисувам.
-    Т.е. гледате вече много по-философски?
-    Да, стремя се. И животът е много по-приятен и лесен по този начин.
-    Представят Ви като съвременен пейзажист, но Вие представяте не само пейзажи…
-    През последните една-две години аз ги наричам вътрешни пейзажи. Защото няма никакво значение дали рисуваш Балчик, или Добрич, или Родопите. По-скоро това е някакъв твой личен спомен. Или ако не е спомен, то е представата ти за нещата, така, както искаш да ги видиш нещата. Има неща, които сега са порутени или съсипани, но ти ги виждаш по един малко по-романтичен начин, по-обобщен, по-абстрактен. Друг път изобщо не си личи, че това си рисувал, но то е вътре в теб. Най-важна е любовта, с която ги правиш. Да си изцяло в тази медитация в себе си, когато твориш. Да си изцяло концентриран и отделен от външния свят. Защото той невинаги е приятен и вдъхновяващ.
-    Точно в този смисъл, споменахте и една от реалностите около нас, когато говорим чисто реалистично за пейзажите - порутеността, която е повсеместна. Дразни ли Ви, пречи ли Ви или Ви стимулира?
-    Изобщо не ме стимулира. Колкото и да се стремя да видя някакви цветови и живописни ефекти в някой детайл, това е заблуда. Като цяло, е много тъжно, изключително е демотивиращо и ограбващо целия оптимизъм, който човек, по принцип, би трябвало да има.
-    Жалкото е, че порутеността е повсеместна…
-    Да, сега ходихме и до един голф комплекс, който е ужасно скъп. Виждаш как се строи, как чисто нови къщи са наклонени, но не артистично наклонени, а заради свлачищния район, който е известен на всички. И, въпреки това, се строи. Всичко е наклонено. Аз понякога умишлено рисувам наклонени къщи, но, когато ги видиш в реалност, е много плашещо. Абсурдно и нелепо е да се позволява това. Но, то се позволява, защото го позволява обществото, което в момента е болно и затворено в собственото си семейство. Това вече не е вдъхновение. Това е тъжно. Това е една носталгия.
-    Има ли вероятност да потърсите вдъхновение извън пределите на България?
-    Вдъхновението, по принцип, е навсякъде. Но тук изчезва, защото, първо хората ги няма. Това цялото обезлюдяване няма как да те вдъхнови вече. Този контрапункт в едно село, където живеят клошари и милиардери. Това вече не е толкова интересно. Не е, както в един Истанбул или Ню Йорк, където има всичко - и милиардери, и бедняци. Тук е по-различно, защото тук, като цяло, всичко е едно залъгване. В една лъжа живеем. Медийна лъжа, която народът консумира с усмивка и е доволен, когато чете и гледа в медиите, защото те формират всичко. Но, реалността е съвсем различна. Ето защо, това, което правя, е една друга реалност, която само тя ми е останала. Предполагам има много други хора, които не рисуват, но си имат някакъв талант и си живеят също в една друга реалност. И това е единственото, което остава да ни крепи, все още.
-    Да поговорим и за това, което Вие пресъздавате. Кои са любимите Ви места? Кои са любимите Ви картини, ако един художник може въобще да направи такъв избор?
-    Най-любимото ми място вече е ателието. Не е Копривщица, Ковачевица или Дуранкулак. Защото се старая да запазя един по-стар спомен, за съжаление. Въпреки, че не съм възрастен човек, не съм пенсионер. Но, въпреки всичко, за тези 20 години, през които рисувам, толкова контрастно се промени всичко, както в битов план, така и като общество, като мислене. Така че, любимото ми място си остава самото ателие, тъй като там е моето спасение, и вдъхновение, и зареждане. Не винаги успявам да се потопя в него, но… Общо взето, отвътре навън са любимите ми места и вдъхновението. Преди много творях в Балчик, Стария Пловдив. Бях със скицника, с молива. Сега, като отида по тези места, виждам, че много малко е останало от това, което преди ме е вдъхновявало. Дори, едва го разпознавам. Толкова обелено, излющено е всичко. Идват избори, правят два-три тротоара, две-три сгради и обясняват какво развитие има.
-    Има ли места, които все пак Ви зареждат?
-    Вече повече ме зареждат хората, с които общувам. Местата останаха много малко.
-    Наскоро бяхте по Северното Черноморие…
-    Да, бях гид, защото моята половинка не беше ходила на север от Варна, а аз тук съм израснал и съм пътувал. Въпреки, че и аз не познавам толкова добре Добруджа. Например, преди 3-4 години за първи път бях в сърцето на Добруджа - в с. Красен, където е училището, в което е учителствал Йовков. След това говорих с учители по литература и ги попитах защо не водят учениците там, което е на половин час път от Добрич, за да знаят. Ето, аз не съм знаел, а съм учил в Добрич, в елитни училища. Всичко е закостеняло и толкова отживяло, не само в обучението, а и във всичко. Не мога да повярвам. А, в тази малка България всичко е на една ръка разстояние. Бях впечатлен много, както от това, което видях в с. Красен, така и в родното село на Дора Габе - Дъбовик, където има един микроживот. Кметицата с отворени обятия посреща всички. Там е уникално. .
-    Кои са най-големите проблеми на нашето общество?
-    Само алчността, беднотията е виновна. Човек, когато е беден, изпростява духовно, тъй като липсват всякакви елементарни интереси. Когато нямаш пари, за да си купиш една книга. А, и да имаш пари, никога няма да я купиш, ако си нямал, ако не си се научил да четеш или да имаш потребност да четеш. Така лека полека ми изчезва оптимизмът, а аз съм един от най-големите оптимисти.
-    Не очаквах да сте толкова песимистично настроен…
-    Много пътувам, като цяло не се спирам на едно място. В България, а и не само. В България е много по-лесно да пътуваш, за няколко часа стигаш навсякъде. И е много тъжно, това, което виждам. Последно бях в Еленския Балкан. Обиколих 10-15 махали. Щяха да ме пребият едни цигани, няма един българин. Природата е уникална, все още 5-10 години ще я има. Но гледаш как след работно време се изсичат и изнасят дървета. Така всичко ще изчезне. До 15 години и природата ни няма да я има. Оголените планини се виждат и когато пътуваш с кола. Рисуването е най-малкият проблем. Можеш да рисуваш и пустини. Единственото, което ме задържа тук е природата, коренът. Енергията, която получаваш, когато си роден и израснал тук. За жалост, това няма да го има. И ние ще доживеем, за да видим това.
-    Когато се изчерпи вдъхновението за пейзажи, какво ще рисувате? Хора или …?
-    Може би, и това време ще дойде. Не насила или на всяка цена. Добре е нещата да се случват импулсивно и отвътре, а не да се правиш на интересен и да покажеш какво можеш. По-скоро да го свържеш с концепция, с някакво послание.
-    Кое е онова послание, което искате да предадете на зрителя?
-    Посланието е много вътрешно, ти показваш своя вътрешен свят. Това не докосва всеки. Много хора биха го подминали или биха го оплюли. Професионалсти могат да кажат, че липсва композиция, перспектива. Ние, особено в сферата на изкуството, сме най-големите критици. Никой не признава другия, няма никаква толерантност. Тази сфера сигурно е в ТОП 3 на завистта. Искреността в нещата, които човек прави, според мен, винаги дава дълбоко послание. Но, то е различно. Всеки го вижда по различен начин. И, това е интересното. Един човек вижда едно, друг съвсем друга, а трети, който е с по-голямо въображение, вижда нещо абстрактно. Мен това най-много ме радва. В една правилна композиция, един правилен пейзаж, ти не можеш да видиш нищо друго, освен това, което е изобразено, правилно, както трябва, с одобрението на специалисти, изкуствоведи, професори. Не, мен това изобщо не ме вълнува.
-    Това има ли връзка с факта, че сте член на Творческия съюз на професионалните художници на Русия, но не и на български творчески съюз?
-    Това не е толкова важно. Това беше между другото.
-    Защо не сте член на българско дружество?
-    Там не ме одобриха. Кандидатствах на майтап. Имах време. Приемът се прави на три години един път. Не ме одобриха. След това ми беше любопитно да разбера защо. Тогава питах председателя на СБХ-София, Ивайло Мирчев, който е много добър художник, живописец. Вървейки покрай мен, той не се и спря, попитах го какви са критериите и той ми каза с пренебрежение, че няма критерии. Мен никой не ме е знаел в тези софийски среди. Понеже не съм учил там. Ако си учил там, ще знаеш всички. Някои се подмазват, други търсят връзки. Прави се изложба с одобрените. Сверя¬ваш си часовника, за да видиш в тази година какво е нивото, какви хора са приети, тъй като има всякакви възрасти - от студенти до 50-годишни. Беше ми любопитно да видя кои са одобрени. Отидох на изложбата и не бях кой знае колко впечатлен, честно казано, от новите членове. Сега най-тъжното, което чувам от по-млади хора, че се закриват специалности, защото няма желаещи. Това е много тъжно, че няма желаещи. Толкова отживяло е всичко. И то не само в академията, а във всички сфери. Преподава се по стари учебници. После казват, че образованието тук е много добро. Не смятам, че е така. Напротив. А, и няма хора, които искат да преподават. Дори да има млади, те са изолирани, което е тъжното. Липсва, според мен, приемственост между старото и новото поколение, както в сферата на академичното образование, така и в други сфери. Оттам, според мен, идват проблемите. Никой не приема новите неща. Няма никаква приемственост. И това прави живота много труден. Много по-лесно е да чуеш, да изслушаш, да приемеш. Никой не слуша, само говори.
Обаче от друга страна, има и малко оптимизъм. Рядко през лятото съм в София, но миналата година бях, когато бяха протестите срещу правителството на Орешарски. Имаше невероятна енергия. Макар да имах спорове с много интелигентни баби, които казваха, че са убедени, че всичко е платено и всички хора на протестите не са случайни. С това те ми паднаха в очите. Абсолютно не съм съгласен. Такава енергия имаше по улиците, защото това беше навсякъде, както по ул. „Евлоги Георгиев“, така и по малки улички. Това много ми възвърна оптимизма. Казах си, ето една средна класа, хора с деца - между 25 и 50 години. Страхотни. Нормални хора.
-    Какво трябва обаче да си случи, за да имат стимул тези хора да направят нещо? Не може ли нещо друго да ги стимулира, а не катаклизми?
-    Това, което се случи, според мен, защото съдя и по себе си, е, че много ни обезвери. Защото ти се бориш рекордни месеци с протести по интелигентен начин, и с изкуство, на висота. Сега, точно една година по-късно, виждаш същото. Копи пейст. Нищо ново. Дори е по-зле, защото подигравката, унижението, е много по-голяма. Виждаш, че няма нови хора, няма кой да дойде. Всъщност тези нови хора, които могат да сменят концепцията или статуквото, може би, сега израстват, до¬биват увереност. Но, е много бавно. Няма хора.
-    Ето, Вие сте пример за това как хората се обезверяват…
-    Много брутално стана всичко, защото ти се бориш толкава месеци, а след това резултатите…Нали младите бяха точно зад реформаторите, а сега, преди две седмици виждаш как дори и те, макар да се оправдават, че сега се учат. Какво стана - пак едно и също, обединение, компромиси. На каква цена? Какъв е смисълът? Само въпроси. Няма никакви отговори.
-    Кое е онова ,което може да накара тази сила, която имат младите хора и тази средна класа, за която Вие говорите, да изригне и да доведе до промяна?
-    Чета много статуси във фейсбук на хора, които са влиятелни в тези среди. Те казват, че повече няма да излязат на протести, ако няма кръв. И това са интелигентни хора, а не някакви глупаци, които го казват. Те всъщност това чакат, и това е крайното спасение.
-    Всичко това е много тъжно, много песимистично. Да, за жалост, това е истината. Кое, въпреки всичко това, Ви задържа тук?
-    Любовта към Родината, въпреки че държавата я няма никаква и всичко е подигравка. Няма нищо, което е за гордост. С всеки изминал ден виждаш обратното.
Разговаря Станислава КРЪСТЕВА

Сходни връзки
Още от Интервюта

ГЕОРГИ ПЕТР0В - 20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats