До
скоро мисълта за Родината пълнеше очите ми със сълзи. Копнеех за
красивата ни природа, за по-топлия климат, за малките улички и хората, с
които имах приказка на всеки ъгъл. Липсваха ми приятелите, които ме
познаваха толкова добре, че можеше да напишат книга за живота ми.
Липсваха
ми определени места и емоциите, които свързвах с тях. Липсваше ми
всичко, което под една или друга форма изпълваше ежедневието и душата ми
с усещане за принадлежност, любов и смисъл. Но в един момент желанието
за по-достоен и спокоен живот надделя над всичко, което имах. И трябваше
да започна отначало, напускайки зоната си на комфорт и всичко, което
познавах. Всичко, към което принадлежах и... принадлежеше на мен.
Напуснах България, но България не напускаше мен.
Нужни
ми бяха около три месеца, за да се прокрадне в съзнанието ми идеята да
остана тук постоянно. България ме предаде. Разочарова близките ми,
приятелите ми и семейството ми. Ще отнеме бъдещето и на моите деца, така
както отне моето.
Патриотизмът и родолюбието ми няма да нахранят
семейството ми, нито да му осигурят елементарно спокойствие, с което да
живеем хармонично. В държава, в която на първо място хората се борят за
физическото си оцеляване, духовната храна е нещо, чието значение се
размива във битова клоака.
Няма да се подчиня и примиря с
мизерията, която се е вкоренила в тази, иначе красива страна. Няма да
рискувам бъдещето на децата си и своето, в името на любовта към
България. Няма да подчиня живота си да се боря ежедневно с вятърни
мелници. Нито да пилея време в опити да преглътна тази болезнена
действителност. Няма да позволя на системата ни да ме асимилира, да ме
изцеди и ...изхвърли на боклука.
Ще живея там, където се чувствам
преди всичко Човек. Там, където грижата за хората и тяхното физическо и
психическо съществуване е с Приоритет. Там, където казаната дума е мяра
за чест и достойнство. Там, където не смачкват и не потискат тези, които
искат нещо повече от живота си. Там, където е много по-трудно, но си
заслужава всяко усилие.
Там, където с даденото обещание започва и
самото изпълнение. Където нещата се довеждат до край. Където няма
многоточие, а резултати. Всъщност там, където имаш шанса да живееш, а не
просто да съществуваш.
Обичам те, Родино, но ще те предам, защото това, което ми предлагаш ме опустошава всеки ден. Оковава ме и ме наранява.
Обичам те, Българийо, но повече обичам перспективата за нормално бъдеще!