различни цветя и ако аз съм цветето на мама, то тя е моята цветна градина, в която с обич се приютявам
/Очерк за моята майка/
- Детенце, цветенце, ела при мен! – повика ме мама, когато за първи път ме видя облечена в народна добруджанска носия. Тя, мама, винаги ме нарича с гальовни имена. Сигурно, защото много ме обича. Мама! Тя ме научи да обичам народните танци. Някога е била танцьорка, но сега е станала много строга – учителка по математика е… А аз пък уча в нейното училище и тук за мен шегите са забранени. Но у дома мама е различна. Винаги усмихната, винаги добра и приветлива! Как успява?! Да бъде винаги до мен, когато ми е трудно, да ме насърчава и поощрява във всичко, с което се захвана! - Поднеси цвете на един човек и виж как денят му ще стане по-цветен и красив – съветва ме мама, когато разбра, че искам да пиша за цветята и хората. - Само едно цвете може да промени много неща за един миг. Не е казано, че цветята се дават за специални поводи. Така ми говори мама и навярно е права, защото днес цветя подаряваме, само ако даден човек има празник. А аз усещам в думите и желание всеки ден да бъде специален за хората, които обичаме. Може би животът я е научил така. Като учителка мама получава цветя само в началото и в края на учебната година. А аз, като виждам колко се старае и грижи за своите ученици, чак ме обхваща ревност… Ако и те знаеха това, биха и подарявали цветя всеки ден. Мама казва, че не само истинските цветя са цветята на Земята. - Погледни едно дете и се замисли, че и децата правят деня ти светъл и щастлив. Те също са част от цветята на Земята. Така мъдро ме съветва тя. И насочва мислите ми в друга посока: Нашият детски фолклорен танцов ансамбъл, в който играя и аз, е букет от най-различни цветя: от малки до големи. Всеки сам за себе си е едно цвете, което постепенно разцъфва и расте. Ние сме различни като визия, манталитет, религия, възпитание, но щом облечем носиите си, различията падат и се превръщаме в цветна градина от усмивки и танци. Сцената ехти от ясните ни гласове, а залата – от овации… И тогава, докато танцувам, търся с очи мама… В нейния поглед се оглеждам най-ясно. И разбирам, че наистина съм цвете – най-уханното, най-любимото, най-обичното… Навярно така мислят всички деца. Това ни сближава! Сближава ни обичта на родителите, омаята на танца, общите ни стъпки… Различни сме, но това прави сцената по-богата! Ето, че и аз започнах да мисля като мама! Сигурно, защото много я обичам!
Иванина Стоянова Денева -7 клас, клуб за автентичен фолклор и краезнание „Наследници на Орфей“ при ОДК „Малкият принц“, Тервел, ръководител Росица Стратиева, втора награда на осми национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика "Стоян Михайловски", Русе, 2015 г.