Александър Иванов е баща на три момчета, семеен е от 20 години. Завършил и Строителния техникум със специалност „Вътрешна архитектура“. Работил е във фирма за дърводелски услуги, на бензиностанции. Дълги години е бил доброволец към фондация „Ръка за помощ“, а сега е ръководител на Центъра за временно настаняване, където се приютяват бездомни мъже. Той е социална услуга в общността, която Фондация “Ръка за помощ” предлага от есента на 2013 година. В него се предлага комплекс от дейности, които създават условия за подкрепа на бездомни мъже с цел тяхната социална интеграция, задоволяване на ежедневните им потребности и предоставяне на временен подслон. Капацитетът на услугата е 6 души.

-      Г-н Иванов, как се случи така, че започнахте работа във фондацията?

-      Откакто е създадена фондацията, винаги съм бил доброволец към нея. Помагал съм с различни неща, дори само за пренасяне на някакви мебели. Идеята за приюта дойде, когато видях двама бездомници – мъж и жена. Това, което ми направи впечатление бе, че беше зимата, температурата бе минус 5 – минус 6 градуса, а те бяха седнали на някакъв гол зид на кръстовището до КАТ. Карах с колата, когато ги забелязах. Беше по здрач и първоначално не можах да ги видя добре. Спрях колата и отидох при тях. Бяха ужасно мръсни, ядяха нещо, намерено в кофа. Попитах ги къде живеят, а те ми посочиха към една нова хубава кооперация. След това видях, че всъщност ми сочат един трансформатор в ниското. Преди бил собственост на БТК. Когато надникнах, видях нещо ужасно – около една педя от пода имаше гниещи дрехи. Когато стъпиш, не знаеш върху какво попада крака ти. Предполагам, че е трябвало да имат функцията на някаква изолация. Когато навън валеше, вътре също течеше. Нямаше питейна вода, нямаше отопление. Пълен ужас. Реших да себе си да им помогна. Включиха се и близки мои приятели – кой с финанси, кой с друго. Занесохме им печка, светодиодно осветление с акумулатор, масичка, направихме им рафтчета, изкарахме всички гниещи неща, сложихме им килимче. Стана топло, светло, спретнато. Дори мъжът казваше на жена си „Бабе, какво стана с нас, в какви условия вече живеем, все едно сме в хотелска стая“. Това се случи в края на 2012 г. Два месеца живяха там. Малко след Нова година от съседна фирма подали жалба, че са се настанили бездомници. Дойдоха от БТК с полиция и изхвърлиха всичко навън. Така хората останаха на улицата. Тогава реших, че, ако се прави нещо, трябва да е на наш терен. Имах контакти с фондация „Ръка за помощ“, а и тя се включи с хранителни продукти. Тогава обсъдихме, че в Добрич няма такъв приют. Така всичко стартира за отрицателно време. Така само след няколко месеца след решение на Общински съвет ни бе предоставена за срок от пет години къщата. Така бе създаден Центърът за временно настаняване.

-      Ремонтът фондацията ли го направи?

-      Изцяло сами го ремонтирахме. Може да се каже, че бе направен основно с доброволен труд. Къщата не беше поддържана. Имаше течове, спукани тръби. Най-сериозно бе положението в банята. Направихме вътрешна изолация на всички стени на къщата. Сложихме по още едно стъкло на дограмата. Ремонтирахме таваните. Сложихме тапети. Центърът разполага с една спалня. Една стая ползваме като трапезария. Банята и тоалетната са малки, но вършат работа. Едно коридорче приспособихме за кухня, но се получи. Там ни е готварската печка. Имаме и пералня. Печката за отопление е точно между спалнята и трапезарията, за да може да топли и двете помещения. Отворихме центъра на 10.10.2013 г.

-      Кой беше първият настанен в приюта?

-      Дядо Енчо, който беше много известен в града, но не с добро. Нито в „Социални грижи“, нито в църквата искаха да чуят за него, тъй като много ругаеше. Много трудно се комуникараше с него. Гражданка ми се обади, че до Спортното училище трети ден възрастен човек спи в инвалидна количка. Оказа се, че той е в инвалидна количка, тъй като предходната година – 2012 г. в резултат на премръзване пръстите на краката му са ампутирани, както и едната пета. Всички ни предупреждаваха, че ще имаме големи проблеми с него. Мога да кажа, че за месец беше при нас, но нямаше никакви проблеми. Когато дойде, не беше се къпал от незнайно колко време. Всичките си нужди ги извършваше на инвалидната количка. Миризмата беше ужасяваща. Беше шокиращо за нас, когато трябваше да го изкъпем. Но, решихме, че щом и на това сме издържали, сме готови за всичко. Оправихме му личните документи. Тъй като имаше лека форма на деменция, го настанихме в дома в с. Опанец. Преди това от „Социални грижи“ няколко пъти са го увещавали да си пусне документите за дома, но той категорично отказвал. Ние успяхме да го убедим.

-      Какво се случи с двамата бездомници, заради които се е родила идеята за приюта?

-      За съжаление, те все още живеят на улицата и се хранят от кофите. При нас няма възможност да настаним и жената. А, и при тях видях нежелание за промяна. В такъв случай нищо не можеш да направиш. Те от осем години живееха на улицата – подслонявали са се с подлези, трансформатори. Дори разказваха как са спели под жиците в трансформатора, за да се топлят, защото излъчвали топлина. Според психолози, за такива хора, това вече става начин на мислене. Обясняват, че, ако човек живее в продължение на три години при такива условия, връщането му към нормален начин на живот е много трудно.

-      Помагате на мъже с тежки здравословни проблеми..

-      Скоро приехме мъж от с. Безмер, Тервелско. Залял се с джибри от казан за ракия и от коленете надолу буквално няма кожа. Преди един месец дойде при нас. Няма осигуровки. От Бърза помощ му казали, че не е за тях, но не е и за болницата, щом няма осигуровки. Той се лекувал сам, но получил некроза на двата крака. Когато за последен път отишъл в Бърза помощ му казали, че след още месец или ще му бъдат ампутирани краката или ще получи натравяне на кръвта. За него ми се обади отец Емануил от храм „Св. Троица“. Когато дойде при нас миришеше на разлагаща се плът. Две седмици откакто е при нас, но постигнахме много добър ефект. Скоро ходихме на лекар и той каза, че чудесно сме се справили, да продължаваме все така, трудно ще заздравее, но ще го спасим.

-      Капацитетът на приюта е за шестима мъже. Остава ли незаето място?

-      Много рядко ни остава незаето място и то съвсем за кратко.

-      Какви са хората, които попадат при Вас, като образование, социален статус? Какво изпраща хората на улицата?

-      Това, което виждам, макар че все още имам малък опит, е, че при мъжете факторите са развод, алкохол и някакво заболяване. Това е така поне при 80 % от случаите, които са попадали при нас. Болестта и алкохола почти винаги са намесени. Като образование, висшисти все още не сме приемали, но има хора, които са много ерудирани. В голямата си част това са хора, които преди това са имали препитание, семейство. Ще дам пример с мъж, който дойде при нас през зимата на 2014 г. Казва се Светослав и е от Сливен. От 25 години живее в покрайнините на Добрич. Загубил си е личната карта и 14 години е нямал никакъв личен документ. Когато дойде при нас, първото, което направихме, бе да му издадем лична карта. Преди да дойде при нас, живееше в горичка зад болницата. Не проумявам как се живее там при минусови температури. Завиваше се с два дюшека – един отдолу и един отгоре. Компания му правели лисици, таралежи, гарги. Той е много интелигентен човек. Работил е 12 години в стъкларския завод „Васил Априлов“ в Сливен. Бил е женен, има дъщеря. Но, алкохолът се оказал пагубен. Развел се. След това е бил настанен в болницата в Карвуна, дори след това са го оставили там да работи известно време. След това в съседно село бил кравар. По-късно идва в Добрич. Лошото е, че има двустранна коксартроза и единият му крак е по-къс с около 2,5 см. Иначе е работлив. При нас определено той е човекът, който се занимава с приготвянето на храната, с наша помощ, разбира се.

-      Кой е най-тежкият случай, с който сте се сблъсквали?

-      Като най-тежки мога да определя петимата мъже, които са освободени от приюта. Сред тях има баща и син, който дойдоха миналата зима. Знаехме, че употребяват алкохол в големи количества. Обясних им, че при нас няма как това да се случва, тъй като навсякъде има видеонаблюдение и се записва. Така един-два пъти установихме, че са пияни, на третия път трябваше да се разделим. Все пак, в приюта има вилици, ножове. Ние не можем да рискуваме да се случат някакви проблеми. Така че, алкохол не се допуска. Както не се допускат наркотици, оръжие. Контролът не е чак толкова строг, всичко е в тяхна полза. Дори съм им предлагал при постъпването да разгледат правилника и, ако има нещо, което считат, че е в тяхна вреда, ще го изкоментираме. Няма такова. Всичко е за тях. Например, имат вечерен час, който през лятото е 23 часа. Ако някой ходи на празник или рожден ден, може да се обади на служебния телефон, че ще закъснее. Като, разбира се, трябва да е и трезвен и, когато влиза в спалнята, да не пречи на другите. Интересното е, че, който дойде и остане при нас, не иска да си ходи. Преди година дойде мъж – Радослав. Спал по улици, подлези, къде ли не. Единият път спал под терасата на жилищен блок, но толкова много сняг паднал, че не можел да избута снега, за да се измъкне, страхувал се, че ще се задуши. Една година бе при нас. Подготвихме му документите, тъй като има цироза. Успяхме да му намерим работа във фирма „A.S.A. България“, където работи от година. Не искаше да напуска приюта. Готов бе да плаща наем, само да не си тръгва от приюта. Но, му обясних, че той трябва да напусне, за да може да дойде друг. Намери си квартира и сега всичко е наред.

-      Поддържат ли контакти с Вас, след като напуснат приюта?

-      Идват, търсят ни. Но не, за да искат нещо, а, за поддържаме връзка. През зимните месеци поддържаме по-пряк контакт с един човек, който беше при нас около година. Поради нарушаване на правилника, се наложи да го освободим. Скоро разбрахме, че е в някаква барака в лозята, която някой му предоставил. С колегата го посетихме, за да видим дали има храна, дърва. Редовно го навестяваме, носим му храна, за да може да изкара зимата. След това ще наближи да навърши 70 години. Ще го настаним отново при нас, за да му оформим документите за пенсия, за да може да се пенсионира по старост и да си наеме евентуално квартира.

-      Всъщност, това, което Вие правите, освен да осигурявате подслон, храна и топлина на тези мъже, е да им помогнете за документите, тъй като почти всички нямат лични документи, както и за лечението им…Как успявате да се справите?

-      Преди два месеца приехме мъж, който е с два инсулта – едната половина на тялото му е напълно обездвижена. За да получи ТЕЛК, при условие, че няма осигуровки, за всеки ден преглед при лекаря трябва да плащаме по над 30 лева. Говорихме с личната му лекарка, че ще бъде по-добре да му платим здравните осигуровки, което и направихме. Платихме 420 лева осигуровки и тепърва започваме сериозно по лекари. Всеки един случай е индивидуален. Имаме хора, които нямат осигуровки десет години назад, което е над 700 лева, което е много пари.

-      Кой се е задържал най-дълго време в приюта?

-      Христос, който бе настанен втори в приюта след дядо Енчо. Притесняваше се да не го изгоня, след като минат три месеца, както се изисква по закон. Оказа се, че има диабет, започнахме лечение с инсулин, наложи се операция на окото. Изкара почти година и половина при нас. Той е от гръцки произход. Женен за българка. 22 години е работил в обувния завод „Добрич“. Когато жена му умира, майка й го изгонва от семейния апартамент, тъй като той е бил на името на съпругата. Негов колега от завода го подслонява в мазата си, която изобщо не е била пригодена за живеене, щом като е имал кофа, вместо тоалетна. Така изкарва осем години. Очевидно диабетът се развива, зрението му се уврежда. Става трудноподвижен. Колегата му дойде при нас и обясни, че заминава за чужбина. Опасяваше се, че, когато след три месеца се върне Христос вече няма да е между живите. Когато измерихме кръвната му захар, се оказа, че тя е на много високи нива – 24-27, което е изключително опасно. Веднага започна лечение, наложихме му диета. Неговият случай определено беше много труден. Имаше един много интересен момент. Всичко, което можеше да се яде, бе прибрано. Дори се е стигало дотам да заключваме с катинар хладилника. Един ден кръвната му захар изведнъж се покачи. Питах го какво е ял, но той отричаше, а трябваше да предприемем нещо. Когато проверих записите от камерите, видях, че е опитал сол и други подправки, но не му харесали, но, когато надигнал бутилката с олио, изпил около 200 мл, което е много опасно. Все пак успяхме да се справим. Сега е настанен в дома за стари хора в с. Полк. Савово, Тервелско, където условията са много добри.

-      Колко души са настанени в момента в приюта, на каква възраст е най-младият и най-възрастният?

-      Капацитетът ни е пълен. Най-младият е на 44 години. Приехме го неотдавна. Преди време е бил сервитьор в Албена. Последно е работил в Арматурен двор, но три месеца не бил получавал заплата, заради което се наложило да напусне квартирата си. Шест дни по-късно дойде при нас. Не зная къде е спал през тези дни, но беше много премръзнал и отчаян. Само искаше да се наспи и да си почине. Дадох му няколко дни, след което започнахме да търсим работа. На шестия ден му намерихме работа в дърводелска фирма и в момента си работи. До края на месеца ще бъде при нас, а след това ще излезе на квартира. При него много бързо се развиха нещата.

-      Налага ли се да връщате много хора?

-      Да, проблем е малкият капацитет. Миналата година съм върнал 12-13 души, което е много тежко да се направи, когато навън температурите са минус 15 градуса. За съжаление, не можем да приемем допълнително хора, тъй като пространството ни е много малко.

-      Обмисля ли се вариант за разширяване на приюта?

-      Може да се мисли, ако се намери по-подходяща сграда. Според мен, трябва да има и двор. Тази година жена ни предостави безвъзмездно половин декар двор в село Дончево, за да го обработваме. Така всички, независимо от болестите, се включиха в работа. Произведохме си 300 буркана с домати, 1-7 бутилки доматен сок, 50 буркана с краставички, с кисели тиквички, над 50 кг картофи. С голямо желание се включиха, а когато виждат и пълните рафтове, са още по-доволни. Определено има нужда от по-голям приют. Мога да кажа, че  откакто е отворен центърът, 11 мъже са започнали нов живот – настанени са в квартири, в старчески или други домове. Но, при положение, че има толкова много, това съвсем не е достатъчно. Лошото е, че се появяват нови и нови бездомни хора.

-      Как се осигурява финансирането ви?

-      Фондация „Ръка за помощ“ има четири направления, като другите три - детска градина „Надежда“, Центърът за работа с доброволци и Центърът за обществена подкрепа са по проекти. Единствено приютът или центърът за временно настаняване се издържа само от дарения. Има и постоянни дарители, които ни дават някаква стабилност. Но има и хора, които изобщо не познаваме, а превеждат средства по сметката, за което сме им много благодарни. Без пари, нищо не можем да направим. Няма откъде да вземем, например, нужните ни 420 лева за здравните осигуровки на мъжа с инсулт.  

-      Благодарни ли са хората на които помагате?

-      Да, определено. Досега не съм видял някой да съжалява, че е дошъл при нас. На всички казвам, че портичката е отворена. Ако някой има по-добро място, където да отиде, да не се задържа при нас. Но, условията са тези, които имаме. Смятам, че храната, която им предлагаме, е добра. Е, нямаме винаги  първо, второ и трето, но има супичка, месо си хапват два пъти в седмицата, риба, десерти също отвреме-навреме им правя. Храната е сутрин, обед и вечер.

-      Имате ли осигурена храна за празниците?

-      За Коледа и Нова година сме осигурени. Ученици от СОУ „Св. Кл. Охридски“ и от Езикова гимназия събраха дарения от хранителни продукти за приюта. Имаме месо, боб, леща, захар, олио. Така че, мъжете също са спокойни. Миналата година имаше опасност да затворим. Финансите, особено през зимата започнаха много да намаляват. Предупредих ги, че, ако се наложи да затворим временно, само трябва да оставят координати кой къде ще отиде да спи. Дойдат ли пари, ще ги извикаме обратно. Оказа се, че никой няма къде да отиде. Беше точно по Коледа. Тогава близък приятел инвестира доста сериозна сума и тази опасност се размина. Засега няма такава опасност. Имаме осигуреност за няколко месеца напред.

-      Имате ли дърва за отопление?

-      Мъж от съседния блок ни помоли да разчистим лозе, което си е купил. Впечатлил се от градинката, която сме си направили с 24 рози и 150 гладиола. Освен, че ни плати, ни даде възможност всички събрани дървета да ги нарежем и да ги използваме за отопление. Така сега мазата ни е пълна догоре.

-      Има ли хора, които искат да помагат?

-      Това, което съм забелязал за тези години, е, че богатите хора не помагат. Може би, дават на други места, но ние не сме получавали. Дарителите ни са хора със средни доходи. Дори се е случвало семейство с малко дете, което имаше само 20 лева за следващите няколко дни, да даде половината от тях за приюта. Всъщност, помагат хора, които нямат.

-      Какво трябва да притежава човек, за да върши Вашата работа? Определено не е за всеки…

-      Може би, човек изпада в такива ситуации, при които се  пречупва. Интересно бе, че, аз самият съм много гнуслив. Когато на втория ден занесох храна на мъжа и жената в трансформатора, той ми подаде ръката си. Бях без ръкавица, а ръката му бе толкова мръсна, че мръсотията падаше на люспи. Имах точно 3 секунди, за да се преборя с гнусливостта си, но, реших, че, ако не подам ръка, ще го обидя. Стигнах му ръката здраво. Така стават пречупвания - едно, второ, трето. След това вече е по-лесно. Когато трябваше да изкъпем дядо Енчо също беше много трудно. Той беше целият изцапан в собствените си екстременти. С колегата бързахме да напълним чувалите, да ги завържем и изхвърлим. Голямата награда бе, че когато го изкъпахме и си легна в чистите чаршафи каза „Имам чувството, че сега се родих“. Три-четири дни спеше свит в единия край на леглото, като малко кученце. Едва на петия-шестия ден се отпусна, започнахме да говорим.

Опитваме се да обърнем внимание на взаимоотношенията с тези мъже. Наскоро един от тях, който от година е при нас, сподели, че може да спи на различни места, независимо колко е студено. Храна също ще намери по кофите. Но, ценното за него са взаимоотношенията, които има с нас. Разбрах, че ключът към сърцата на хората е доверие и правилно отношение. Те са свикнали да бъдат ругани, бити. Имахме интересен случай с един мъж - Мустафа, който е бил в затвора. Инвалид е, с една отрязана ръка. Една зима изкарал буквално в топлата вода на Офицерския плаж във Варна. Веднъж заспал и получил изгаряния. На втората седмица го попитах как се чувства при нас. Каза ми: „Не знаеш аз какъв съм бил, какви неща съм правил. Обикалял съм улиците, обирал съм жени, крал съм чанти, участвал съм в побоища. Тук не зная какво се случи, но ходя по улиците и обичам хората, поздравявам непознати хора. Сърцето ми ще изхвръкне от щастие къде попаднах!“.

Разговаря Станислава КРЪСТЕВА