Изведнъж духовата музика гръмна. Засвири българския марш ''Към победа''. Очите ми мигновенно се насълзиха. От спомени. Този марш ме върна в юношеските години. Като 15-16 годишен се пробвах с творческа дейност. Не много успешно. Даже съм запомнил и шляпането заради това, че не се справям. Но бяха щастливи дни. Опитът за нещоправене за мен беше радост и доволство.

Като деветокласник свирех на флигорна в музиката на Мъжка гимназия. С приятелят ми Петър Иванов водехме основните мелодии на пиесите.

Един ден, след кратко обяснение, учителят ни Йосиф Душек раздаде щимовете на същия прекрасен марш ''Към победа'' от композитора Златарев.

Върнах се в къщи и с ентусиазъм започнах да го уча. Но не успявах. Първите 10 - 15 такта, най-красивите, са като писък. Кратки изтрели от картечница, но във втора октава. Изящен тромпетен сигнал, изискващ технически умения над моите възможности.

На следващата репетиция ядох калай от ''др.'' Душек, а на по-следващата - направо бой! Боят беше атрибут от педагогиката на Йосиф Душек. Този ''бой'' беше по-скоро нежно пляскане придружено с гневни думи по нас. Пляскаше ни по гърбовете и ръцете .С един пръст ни чукаше по главите, означаващо ''можеш, можеш но не си достатъчно упорит.'' Ние не се сърдехме. Уважавахме го до безкрайност заради изумителната му музикалност.

В моя случай: След като ме ''удари'' с флигорната по главата, г-н Душек каза '' Тази няма да стане така. Петьо, ти поемаш мелодията!"

Другият Петър- Петър Стойчев, също наш съученик, беше най-изявеният музикант в гимназията. Свиреше прекрасно на цигулка, на гъдулка и на тромпет.

Взря се в нотите и "хвана" с тромпета си мелидията от раз. Който го може, го може!

Този марш, предизвикал в момчешката ми душа големи вълнения през 1954 год. овлажни очите ми през 2015 год.

Вече бях учител когато Йосеф Душек почина. Скръбта ни завладя. Исках да отида на погребението му. Бях длъжен! Но имах часове в училище.

Още същия ден разпитах познати, присъствали на тъжния ритуал. "Имаше ли много хора? Свири ли градската духова музика?"

Не, не, не!

Как? Защо? Нали чехът беше учител на почти всички добрички музиканти?!  Нали 9 от всеки 10 професионални духачи бяха преминали през състав на Й.Душек?!

Наско, кларинетист от състава, ме открехна: "ж.п. не разреши!"

ж.п. беше секретар на ГК на БКП-по културата. Намерих начин, чрез други, да го попитам: "Защо!" Отговорил нещо такова: "С духова музика се погребват само изявени ръководни кадри, а Душек беше изявен фашист."

Не го знаехме. Не си го и помисляхме. Й.Душек беше наш кумир

След 1990 год. ж.п. отиде в Съветския съюз на работа в някакво външнотърговско дружество. Той беше от така наречените дялани камъни.

Всички ние, които живяхме през "най-хуманния" обществен строй, спомняйки си за някакъв епизод от него, винаги се питаме "Защо" И по-лошото "Докога?"

Ето как се събрахме в памет на жалките събития в Добруджа от 1943-1944г. Обещахме си никога да не ги забравяме. Смесихме добричка с таврийска почва с надеждата, че ще бъде благодатна.

Темата беше "Таврийските българи", а ни завладяха спомени за Учителя Йосиф Душек. Ние - неговите ученици сме убедени, че той никога не е използвал фразата "Карай да върви!" . Убедени сме, че никога не е влизал в час само за да отбие номера...

 Вечна му памет!

                                                                                     Коста Коларов

                                                                                     Добрич

• БИСЕРИ В ДУШАТА НА ТВОРЕЦА
• ДУХОВА МУЗИКА В ДОБРИЧ
• ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ ЗА ХОР "ДОБРУДЖАНСКИ ЗВУЦИ"
• СТАРЧЕСКИТЕ ДОМОВЕ СА НЕОБХОДИМИ ЗА ДОСТОЕН ФИНАЛ НА ЖИВОТА