Националното при
балканските народи е дълбоко болезнена и страдалческа тема, която
задължително се обвързва с корените, с паметта и мъдростта на
колективната общност. За класическите „велики сили” винаги сме били
„барутен погреб”, защото само така можем да бъдем държани за гушата и
една локална война по всяко време ще дойде добре, с цел да ни се облече
„усмирителната риза.”
След като в годините на прехода рухна българското семейство като традиции и ценности, раждаемост, морал и приемственост, голямата далечна цел на задкулисните режисьори е българското образование. То винаги е трън в очите на много чужди среди. Упорито се търсят пътища как то да бъде сринато и българският Бог-„ученолюбието”/Маргърет Тачер/ да бъде тотално заличен. Още проф. Николай Генчев в своята капитална книга „Българското възраждане” с болка проплака за продажната ни полуинтелигенция още в годините преди и след Освобождението. В нашето съвремие тя е масова и лесно се разпознава по високите етажи. В нейната власт е да обявява конкурси, да готви задания, да направлява и задължително да е против България и българщината, както е във времето на младия Вазов при създаването на безсмъртната и вечна книга „Епопея на забравените.” „Авторите” на новата програма по литература за 6-ти клас са ненадминати глобалисти. За тях България е територия, която не е Отечество и „език свещен на моите деди”/Иван Вазов/. Те предлагат „хармонично” и неутрално изучаване на българската и чуждата литература. Елин Пелин, Христо Смирненски, Веселин Ханчев, Иван Вазов, Йордан Йовков са от „нашия тим”, а до тях са Марк Твен, Даниел Дефо, Бранислав Нушич, с две творби и Сент Екзюпери. В какво училище ще учим, кого и в какво ще възпитаваме -българчета или глобалистчета? Къде са българската народна песен за хайдутина и бесилото, за балканджията Йово и невестата Струна? Кога ще вдъхнем в душата на подрастващите обич към песните на Добри Чинтулов и Любен Каравелов, а като „парола” ще предаваме и нашепваме думите на Хилендарския монах - „О, неразумний юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език! ” Българският учител винаги е бил обичан и тачен от своя народ, защото е пример за опозиционно съзнание на своето време и знае как „да останеш, да си потребен и след теб дори”/Веселин Ханчев/. Съвременният книжовник зад катедрата владее магическото говорене като Вълкадин с Бога, знае как да „кове” бавно, дълго и тайнствено като Сали Яшар своите „пеещи каруци”, а това са душите на децата, на бъдещето на България и на света. Времето ще забрави новите „реформатори” в образованието ни и скоро ще дойде времето на истинските българи - духовно просветлените водачи на България, Европа и на света, за които пише в дневниците си мъдрата Слава Сиврикова.
Драгомил Георгиев - литературен критик, преподавател по Български език и литература в ЕГ "Гео Милев"