Усеща
стигмата на оръжието, когато е едва 14-годишна и напуска дома си. Носи
името на цвете, но разцъфването й е смъртоносно за нацистите. Тя е Роза
Шанина, служи си със снайпер, а окото й е по-точно от това на
легендарния Василий Зайцев. Наричана е „невидимият терор на Източна
Прусия“, когато е 19-годишна. Умира едва навършила 20 години.
Няма нищо по-вдъхновяващо за красивата Роза от изкуството на
войната. Любовта към оръжието й се заражда, след като открива смачканото
писмо на австрийски войник до майка му. На окървавените листи
пише: „Мамо, отивам на война и мисля, че няма нищо по-хубаво от
това“. Тези думи променят живота на младата Роза.
Шанина е родена на 3 април 1924 година в руското село Йедма в
семейството на доячката Анна Шанина и дърваря Георгий. Баща й остава
инвалид заради рана, получена на бойното поле по времето на Втората
световна война. Роза е кръстена на марксистката революционерка Роза
Люксембург. Устойчивостта й се формира в ранна детска възраст, когато
трябва да ходи по 13 километра до Березник, където е училището й, пише
chronicle.bg.
Едва 14-годишна и против волята на родителите си младата девойка
решава да се запише в колеж на 200 км от дома й. Без пари и вещи, но с
ясното съзнание, че ще прави каквото си иска, тя бяга често от
общежитието, а приятелите й помагат да влезе в стаята си късно вечер,
когато входът е заключен. За тази цел връзвали чаршафи, по които русата
Роза се катерела чевръсто. Няколко години тя учи вечер, а през деня
работи в детска градина.
След германската инвазия на Съветския съюз, Архангелск е
бомбардиран. Шанина и други доброволци участват в гасенето на горящите
сгради, сред които е и детската градина, в която работи Роза. През
декември 1941 година тя получава писмо, което я пречупва завинаги. Един
от двамата й братя, доброволци в армията, е убит по време на обсадата на
Ленинград. Михаил е едва на 19 години. Роза е решена да поиска
резрешение от комисариата да се запише в армията. По това време
Съветският съюз вече набира жени снайперистки заради по-гъвкавите им
крайници, търпението и хитростта. Смятало се, че жените са по-устойчиви
на студ и стрес.
През февруари 1942 година е въведена задължителната военна служба
за жени между 16 и 45 години. Шанина не е взета на обучение. Започва да
се учи да стреля на стрелбище. На 22 юни 1943 г., докато все още живее в
общежитието, Роза най- накрая е приета в програмата за всеобщата военна
подготовка. През това време вече е загубила още двама от братята си във
войната.
След като се записва в Академията за снайперисти, Роза среща
приятелките си Александра „Саша“ Йекимова и Калерия „Каля“ Петрова.
Наричат ги „трите скитници“. В периода 1941 -1945 година съветската
армия е разполага с 2484 жени снайперистки, които са убили най-малко 11
280 вражески бойци.
Шанина е описвана като „невидимия ужас“ на Източна Прусия. Славата й
се носи като тази на Зайчев, с разликата, че я наричат „красивата
смърт“.
Шанина е известна като единствения снайперист, който успява да удря
точно движещи се мишени и като отличник в дублетите – две целеви
попадения от два кръга, изстреляни в бърза последователност.
След великата победа увенчала битката край Сталинград, Роза става
част от женската дивизия на снайперисткия взвод. Тя е повишена в
командир. Три дни по-късно Роза убива първия си германски войник.
„Краката ми се подкосиха при тази първа среща със смъртта.
Плъзнах се надолу в изкопа, повтаряйки си „Аз убих!“, пише Роза. Седем
месеца по-къно Роза вече пише в дневника си, че в „хладнокръвното
убийство на врага вижда смисъла на живота си.“ И обобщава, че ако живее
отново ще напрви същия избор да влезе в армията.
За 5 дни Шанина убива 13 вражески войници, докато е подложена на
артилерийски и картечен огън. До май 1944 година Роза вече има 17 жертви
в списъка си. През същата година, на 9 юни, портрет на Шанина е на
първа страница на съветски вестник.
По време на операция „Багратион“ в района на Витебск през юни 1944
година е взето решение жените снайперисти да бъдат изтеглени. Шанина се
противопоставя. Тя иска да е на фронта.
Отказват й, но Роза нарушава забраната и е на първа линия.
Санкционирана е за своенравието й, но не е изправена пред военен съд.
Смелата Шанина пише два пъти до Сталин и иска да бъде прикрепена към
разузнавателната рота. От 26 до 28 юни 1944 година тя участва в
елиминирането на германските войски в близост до Витебск. Германците
най-накрая са изгонени от Вилнюс на 13 юли 1944 г, а Шанина залавя трима
немски войници.
По време на операцията си, тя пропълзявала през кален ров всеки ден призори.
Причаквала врага в специално замаскирана яма. Не се страхувала, че
се намира на германска територия. Тя пише в дневника си: „Безусловният
ми стремеж бе да надхитря противника и да го убия. Това е свещено право
на лова ми“.
Шанина успешно провежда акция срещу немски войник (кукувица, скрит в
короната на дърво. Причакала го по здрач, когато светлината на слънцето
осветила клоните на дървото и „гнездото“ на снайпериста станало видимо.
Роза се превръща в първата жена снайперистка, наградена с два ордена
„Слава“ и единствената, разположена на трети белоруски фронт. Успява да
убие над 59 души, сред които 12 при битката край Вилнюс. Убита е по
време на офанзивата в Източна Прусия през 1945 г. Тогава смъртоносната
дама е все още на 19 години.
През цялото време Роза пише писма на близките си и си води дневник.
Спомените й от тежките битки се пазят в мемоарите й, публикувани през
1965 година. От тях става ясно, че Роза е безкомпромисен убиец. Тя е
въодушевена от немския боен дух. Шанина нарича убитите и ранените
„черни“ и „червени“.
През август 1944 Шанина има 42 убийства в тефтера си. Месец
по-късно броят е над 50. На 12 декември същата година е улучена в
дясното рамо. Роза пише в дневника си “ не чувствай болка, само парене
като от нещо горещо в рамото. Имаше само две малки дупки“. Колкото и
дребна да изглежда в очите й раната, тя е обездвижена за няколко дни.
Ден преди това тя пише в мемоарите си за пророчески сън, в който вижда,
че я улучват на същото място.
На 27 януари Роза вече е тежко ранена, докато помага на ранен
артилерийски офицер. Открита е от двама войници. Гърдите й са разкиъсани
от снаряд. Шанина умира ден по-късно.
Последните думи, които изрича пред медицинската сестра Екатерина Радкина са: „Съжалявам, че направих толкова малко“.
В последните й записки от януари 1945 година тя споделя, че колкото
и да иска да бъде на безопасно място, неизвестна сила я тегли към
фронта. „В мен няма страх и съм готова да застана очи в очи с врага. На
ръба съм да бъда убита. Вече изгубихме между 72 и 78 души“. Последните й
записки разказват за немския огън срещу оредялата и изморена съветска
армия.
Роза Шанина е погребана под крушово дърво на брега на река Лава.
Кореспондент от войната Пьотр Молачанов, който често срещал Роза на
фронтовата линия, я описва като човек с необикновена воля и светъл
характер. „Тя е безпределно безразсъдна, както по времето, когато бягаше
от колежа“, спомня си поетът, художник и писател Михаил Лермонтов.
Шанина се обличала скромно и играела волейбол. Припявала си любима песен
за войната всеки път, докато почивствала оръжието си. Веднъж Роза
разказала история, в която над 100 фашисти с неистови, диви викове
артакували окоп, в който се криели 12 жени снайперистки. Сред тях е и
Роза.
„Някои паднаха от добре насочените ни куршуми, други нападнахме с гранати и лопати, а трети взехме за заложници с голи ръце“.
Войната се оказва единствената любовна история за красивата Роза.
На 10 октомври 1944 година, тя пише в дневника си „Не мога да приема, че
Миша Панарин не е вече жив. Той бе добро момче. Бе убит. Той ме
обичаше, мисля, че и аз него… Тежко ми е на сърцето. Вече съм почти на
20 години, а нямам мъж до себе си“.
Месец по-късно Роза споделя, че е влюбена в човек на име Николай,
който „не блестял с възпитание и образование“. Но Роза не мисли за брак,
защото „сега не е времето“. Тя пише бележка на Николай, за да му каже “
че е дадена на друг и не може да обича“. http://www.blitz.bg