Майка ми Стефка и баща ми Дяко са ме кръстили Димитър. Благодарен съм им за името ми. Гордея се с него. И жена ми Сабина се гордее с името си. И синът ми Георги, и дъщеря ми Йоанна се гордеят с имената си. И снаха ми Татяна, и зет ми Светослав са горди с имената си. Внуците ми се казват Мартина и Виктор. Хубави имена. Да ги носят със здраве и с достойнство!
Интересен народ сме българите. Имаме и бели, и черни дни, а и страници в историята си. Но в едно сме единни – да уважаваме и да празнуваме имените си дни. А с тях да почитаме и род, и вяра, и история. Имената ни свързват с Христос. С Йоан Кръстител. Със светците Петър, Димитър, Георги, Стефан, Никола… С историята ни – Тервел, Кубрат, Симеон, Калоян, Асен, Ивайло, Пресиян, Самуил… С нежност и любов - Лилия, Виолета, Мила, Теменужка… С красотата на Елена… Тежки времена са минали за народа ни, когато са ни вземали деца и са ги наричали с чужди имена. И са ги възпитавали да убиват българи. Тежки времена преживяхме, когато и ние отнемахме имена и наричахме с наши и пеленачета, и младежи, и възрастни хора… Тежки времена е преживял българинът. Идвали са поробители и са ни отнемали имената на градове и села… А с това са искали да отнемат и родовата ни памет. И историята ни. И културата ни. И ние сме правили същото. И търсим български следи в Памир, Китай, Индия, Афганистан, Кавказ, Русия, Украйна, Молдова, Румъния, Турция, Гърция, из цяла бивша Югославия, в Унгария, в Италия… И не само там… И се гордеем, че има дори река в Латинска Америка, наречена България. Именият ден за българина е нещо свято. Пиша тези редове в деня на гибелта на Левски. И тези, които носят името Васил, Веска, Василка се гордеят с имената си, с името на идола на българите. И на никого не му идва и наум за Василий Българоубиеца. Ние си се гордеем с българския Васил, с Дякона, с Апостола, с Левски и на Васильовден сурвакаме не само за здраве и плодородие, но и за величие на държавата ни, за доброто на България. Пиша тези редове и с болката за един забравен имен ден. Именият ден на Добрич! При социализма се правеха археологически проучвания и в град Добрич. Историците доказаха, че градът ни го е имало и в римско време. Откриха стара римска баня и стена... Бас хващам, че малцина добричлии знаят къде се намират те. Но за това вина нямат младите, нито обикновените хора. Вината е на управлявалите този град. Някога. И днес. Историците не можаха да открият името на града ни от онова далечно време. Вярно, издирваха го, а и във Ватикана го търсиха, и в турските, и в гръцките архиви. Не го намериха. Дай, Боже, един ден да го открият. Дай, Боже, историци и управляващи да не забравят да го търсят. Историците обаче откриха друго – името на града ни за първи път се споменава в един съкратен регистър от 1521 година като село Хаджиоглу. Далеч, но много по-близо от римско време. В навечерието на Освобождението градът е наброявал около 12 000 души, които са живеели в 9 махали - 4 турски, 1 татарска, 2 български, 1 арменска и 1 циганска. Така казват историците. След 27 януари 1878 г. /Ден на Освобождението на Добрич от турско робство/, много турци се изселват, а от пределите на Османската империя, от Северна Добруджа, Тракия, Македония се преселват тук… Тежки времена. За едни радостни и изпълнени с надежда. За други – с отчаяние… Покойната Вяра Панайотова написа: ”Добрич е един от малкото наши градове, който три пъти по време на османското робство получава временна свобода и след това три пъти преживява отново връщането на поробителя. Това става в резултат на руско-турски войни, в които местните хора вземат наистина активно участие. Първото освобождение на Добрич, тогава Хаджиоглу Пазарджик, е по време на руско-турската война от периода 1768-1774 г. Датата е 16 юни 1774 г., когато руските войски, под командването на генерал-лейтенант граф Каменски, с участието на местните хора, превземат града. Следващото освобождение на нашия град е на 5 юни 1810 г. - по време на поредната война между Русия и Турция /1806-1812 г./. Тогава отново войските на ген.-лейт. граф Каменски навлизат в града, а българите за втори път помагат на своите освободители при схватките им с турците. Пълното сломяване на турската съпротива става факт с пленяването на Сераскир Пехливан, който е предводител на турците. За съжаление, впоследствие в града отново е наложена турска власт. Жителите на Хаджиоглу Пазарджик за трети път са зарадвани от свободата на 21 юни 1828 г., когато градът е превзет от отряда на генерал Акинфиев, тук пристигат руските войски и лично император Николай I. Интересен е фактът, че през зимата на 1828-1829 г. в днешен Добрич функционира дори руска администрация.” На 27 януари 1878 г. Добрич отново е освободен и завинаги отхвърля турското робство. През 1894 година градът наброява 12 000 жители - 6 000 българи, 3 000 турци, 2 700 татари, евреи, арменци, цигани и други.
На 19 февруари 1882 г., с указ на княз Александър Батенберг, град Хаджиоглу Пазарджик е преименуван на Добрич. Името е избрано свободно от жителите на града през 1881 г. - на общоградско събрание на площада, който днес носи името „Свобода”, преживял тежки времена и по време на двете румънски окупации /до 1916, а след това до 25.9.1940 г./. От 19 септември 1990 г. с президентски указ е възстановено старото име - Добрич, след като няколко десетилетия /1949-1990/ носи името Толбухин. ИМЕНИЯТ ДЕН НА ДОБРИЧ Е 19 ФЕВРУАРИ 1882 ГОДИНА. Дължим на нашите деди на 19 февруари да отбелязваме гибелта на Апостола на свободата. Но и да честваме имения ден на Добрич. Вчера се навършиха тихо и в забрава 135 години от преименуването на Хаджиоглу Пазарджик на Добрич. Тогава добричлии са ликували и са се почувствали истински българи – цели четири години след Освобождението на града ни. Дължим на добричлии от онова време признание. Поне с едно скромно тържество. На което да почетем историята и името на нашия Добрич, изживял и мъка, и надежди, и радости… Нека уважаваме, обичаме и почитаме името на Добрич като нашето собствено име! Добрич го заслужава! Именият ден на Добрич може и задължително трябва да бъде ден на единението на неговите жители, които да забравят на този ден лошотията и различията и да откриват общите цели и интереси в името на добруването на Добрич. То се съдържа и в името на града ни. Кой да го организира ли този имен ден? Затова си имаме кмет и областен управител, Общински съвет, патриотични организации, безчислен ред институции… А и граждани на град Добрич, които живеят тук или някъде, някъде по света. От мен – толкова! С надеждата догодина на 19 февруари да се намерят родолюбци, които да кажат: ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН, ДОБРИЧЛИИ! Такъв е животът! Димитър ДУКОВ