Трети март е. Към чутовния български връх вървят десетки. Не – стотици. Не – хиляди. Не – десетки хиляди българи. Млади българи. Мнозина от тях веят националния трибагреник. Или са се обгърнали по двама, по двама с него… И се целуват. И се закачат. Светло им е. Трептят душите и сърцата и на деца, и на възрастни… Звучат патриотични песни…
България се събужда за своята 139-та годишнина. За своя рожден ден. И за своето Освобождение от турско робство. Защото дори войната се казва Руско-турската. Макар тя да носи свобода и справедливост и за многохилядното етническо турско население. Същото население, което десетилетия заедно с етническите българи ще гради един нов български народ. И нова държава. И ново Отечество. И нова Родина. В което българи и турци ще имат едни и същи радости, едни и същи проблеми, една и съща мечта и надежда – да живеят по-добре!
Такъв е животът на обикновените хора! На същите тези, които пълзят като лавина в бяло, зелено и червено към връх Шипка.
Долу са студията на радия и телевизии. Пред камерите и микрофоните се надпреварват за изява политици. Историци. Изборно време. Всеки е велик. И е най-големият родолюбец в тази държава. Изборно време е.
Такъв е животът!
Мнозинството се размърдва. Идва служебният премиер. Рецитира Вазов, „Опълченциите на Шипка“, поднася венец…
Хилядите на върха очакват още някого.
Той не е онзи, който пет години лицемерно премълчаваше как и от кого сме се Освободили… Него вече го забравиха.
Хиляди млади хора очакваха на върха новия държавен глава.
През хилядолетията българските ханове, сега ги наричаме канове, българските царе, българските императори – защото сме били и империя, са били начело. И в битките. И в победите. И в загубите.
Закърмени сме с песни, с легенди, с картини, с филми и пиеси, в които начело – там, където е народът, където е фронтът, там да бъде и държавният ни предводител – ханът, канът, царят, императорът… В днешна България – президентът!
Повече от 50 000 души очакваха горе, на връх Шипка, да дойде президентът на Република България.
Трети март е особен ден за политическите дейци. Той е най-особен и най-натоварен с ангажименти за президента на България. Много от тези ангажименти, от тези отговорности ние, простолюдието, не знаем. Някои от тях виждаме по екраните на телевизиите. Слушаме по радиото. Четем във вестниците. Обсъждаме в социалните мрежи.
Видяхме вдигането на националния трибагреник пред Паметника на незнайния войн. Видяхме тържествената заря и речта на президента. Показаха ни и коктейла в чест на националния ни празник.
Аз и хиляди като мен обаче искахме президентът да погледне събуждането на България от връх Шипка.
Такъв е животът!
На Трети март едни са по екскурзии. Други по домовете си. Трети имат задължения тук и там. Четвърти въздъхват за България далеч от границите й. Където и да сме, каквото и да правим, ние искаме на този ден да знаем къде е нашият президент.
На връх Шипка някой липсваше…
Такъв е животът!
На връх Шипка беше този, който трябваше да бъде. На връх Шипка беше историята, настоящето и бъдещето на България. Пееше патриотични песни. Вреше с ритъма на тъпани и гайди. Полагаше цветя. Скланяше глава. Развяваше знамена. Прегръщаше се. Целуваше се. На връх Шипка беше българският народ – и старци, и родители, и дъщери и синове, и внуци… От скромни портрети гледаха и опълченци… На върха беше българската мечта и надежда.
Силен народ имаш, Майко България!
Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ