По-възрастното поколение знаем една цинична българска поговорка: „На калпавия … вълната му пречи.“ Сега живеем в модерни времена. Поговорката бе реформирана: „На калпавата ракета космосът й пречи.“

И тъй като няма цензура, всеки може твори нещо като:

„На калпавия … Русия му пречи.“

„На калпавия … Брюксел му пречи.“

„На калпавия … Тръмп му пречи.“

Все нещо ни пречи да направим България по-добро място за живеене. Както сме я подкарали, идва време България да стане най-голямата пречка за българите. И току-виж някой я продаде с изпълнителен лист.

Такъв е животът!

Познавам един човек, на който мнозина му пречеха. Тайно. Защото беше безспорен авторитет – професионалист и родолюбец.  Пречеха му. Но не му попречиха да бъде най-уважаваният учител и литератор. Най-уважаваният българин, когото имах щастието да срещна, да ме учи, да ме възпитава, да видя как достойно си отиде от този свят.

Той е роден на 21 януари 1915 година.

Той почина на 20 януари 1997 година.

Добрич не се и сети да положи и цвете, поне едно единствено цветенце на гроба му. Да каже, че преди 20 години си е отишъл един невероятен преподавател, учител, литератор, родолюбец… Човек, какъвто днес мнозина търсят под дърво и камък и не намират. И не намират…

Божидар Ханджиев беше най-справедливият човек, когото познавам. Майка ми беше така справедлива. И баща ми бе така справедлив. Може би затова толкова много го уважавах. Уважаваха го и моите съученици. И още десетки, стотици, които го познаваха.

По време на социализма някои от висшите управници недолюбваха учителя ни. От тук от там дочувахме, че и той не обичал комунистите. По-скоро не обичал лъжекомунистите. Които станали комунисти след 9 септември 1944 г., а дори не знаели що е то комунизъм и има ли почва в Добрич.

Но това е друг въпрос.

Такъв е животът!

Божидар Ханджиев ни научи да обичаме България!

Научи ни, когато четем стиховете и фейлетоните на Христо Ботев, включително и „Политическа зима“, да стоим прави, защото и той стоеше прав пред гения на Ботев.

Не усетихме как ни вдъхна любов към Вазов, към Смирненски, към Гео Милев, към Дебелянов… И най-вече към Раковски и Левски.

Всеки човек си има и лични политически убеждения. Така и не продума за тях пред нас, неговите ученици.

Така и не ме се разсърдихме поне веднъж за завъртяна двойка, тройка или четворка… Защото бе справедлив. Не таеше злоба. Не беше надменен с космическите си знания.  Бореше се класът ни – беше ни курсов ръководител четири поредни години – класът ни да бъде уважаван, а преподавателите да бъдат справедливи в оценките си. И го постигаше.

Знаеше, че няма да го назначат за директор или зам.-диретктор. Знаеше, че няма да го калесат за висока служба в администрацията на образованието. Никога не се оплака, че някой му пречи в кариерата. Никога не видяхме някой да посмее да се меси в учебния му процес. В часа на класния – имаше такъв час – ни учеше как да четем между редовете на новините, учеше ни що е то политика, що е то Родина, що е то Отечество…

И ни научи!

И не успяха да му попречат този и онзи, които не го обичаха. Които дори го мразеха. И го ненавиждаха. Защото знаеше и можеше. И след себе си оставяше обич и уважение, и преклонение!

Дай, Боже, на България днес такива личности, като моя учител Божидар Ханджиев! Било в училище. Било в университета. Било в парламента… Където и да е в този живот, в тази змийска плетеница от интриги, от простотия, от незнание, от продажност и предателство… Дай, Боже!...

Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ