По-възрастните хора от Добрич помним летните утрини със стотици накацали лястовици по жиците. И все търсехме измежду тях бялата лястовица на Йовков. Може и да сме били глупавички, наивни, но вярвахме, че ако видим бяла лястовица, майките ни няма да се разболеят… Че бащите ни ще ни донесат гумена топка… Че в училище няма да ни дадат контролно… Че поне на един в махалата ще му купят  колело, ски, кънки, които всички ще ползваме…

И се обичахме… И се посбивахме… И пак заедно ритахме футбол, играехме чилик, боричкахме се с уличните кучета… Коте да умреше, събирахме се и го погребвахме със сълзи на очи… И кръст му слагахме…

Деца бяхме. И бащите ни, и майките ни размахваха пръст да не хвърляме камък по куче и котка, да казваме добър ден на възрастните хора, а когато идваше камионът с хляб, да помагаме на магазинера да пренесе касетите. А той после първо на нас продаваше хляб и от опашката никой не се сърдеше…

Такъв бе животът ни!

Оглеждам се. В махалата ни няма нито едно лястовиче гнездо. И нямам надежда да видя бяла лястовица.

И отивам в парка. Там има дори две лястовици. Но в тях няма живот, не туптят сърчица… А у мен няма надежда.

Прогонихме лястовиците от домовете си, а те не гнездят по уличните дървета. Нито по дърветата в парка. Нито по дърветата в гората.

Имахме си две-три катерички в квартала. И тях прогонихме. Събираха орехи. Шишарки. Пречеха ни. Сега се радваме да видим как в някои държави хранят катеричките с ръка, как им оставят на верандите си орехи, бадеми, други лакомства…

Пролетес идваше кълвач. И него прогонихме.

Пчели вече не идват да жужукат по цветята на балконите ни. Тровим ги. Пречат ни.

Всичко живо ни пречи…

Децата прогонват с камъни кучета и котки. Ритат ги, бият ги… Хвърлят отрова… Заливат ги с бензин и ги палят живи…

Всичко живо ни пречи.

Дори съседите. Дори колегите. Дори родителите ни.

Идва ред да ни пречат дори децата. Собствените ни деца. Децата, на които прощаваме, че ритат бременна котка по тротоара… На които се радваме, че хвърлят пиратки в краката на куче… Че са казали на учителката, че е тъпа кифла, бедна смотанячка или стара лачена чанта…

Такъв е животът!

Опустяват селата. Някои вече дори ги няма. Нито котка, нито куче минава през тях. И петел не пее сутрин. Тук-там някой плъх или мишка. И змии. И гробища в бурени.

И градът ни се топи.

Все по-малко деца се раждат.

Все по-малко ученици има в училищата.

И едно гробище се шири и расте като злокачествен тумор.

Изгонихме птиците… Изритахме животните… Идва нашият ред.

Оглеждам се. В махалата ни няма нито едно лястовиче гнездо. И нямам надежда да видя бяла лястовица.

Такъв е животът!

Тук-там от някой апартамент кънти детски смях. На 24 май ще се радваме на деца и внуци. На абитуриенти. И ще бършем скрито сълза, когато чуем „Върви, народе, възродени…“

И ще търсим сред тях бяла лястовица.

И си спомням заръката на майка ми, на баба Стефка: - И да не си посмял с тази прашка да удариш лястовица! Грехота е!

Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ