ВОЙНИШКАТА МАЙКА МАРИЯ - НДТ, Добрич, България

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-25 @ 11:49 EEST

ВОЙНИШКАТА МАЙКА МАРИЯ

2017-05-10 @ 15:56 EEST

Името на Мария Стоянова Стойчева от китното добруджанско селце Камен, Добричка община става известно не с това, че тя е родила и от-гледала шест сина и една дъщеря. Това за него време е обикновено явление. Името и става известно с това, че по време на Оте-чествената война 1944 — 1945 година тя изпраща петима сина по нейните фронтове.

На дивната и славна добруджанска земя още от най-дълбока древност живеят българи. Част от тая българска земя, по-точно Северна Добруджа, една чисто изконна от глъбините на вековете българска територия, след Руско — Турската Освободителна война 1877 — 1878 година е отдадена на чокойска Румъния, за да се компенсира едно друго варварско заграбване извършено от тая Велика страна, освободила ни от пет вековното турско робство, страна, която ние с много любов наричаме "Наша Освободителка /някои се осмеляват дори да я наричат двойна освободителка/, Русия.
В равнинната пустота на Северна Добруджа, някъде там в средата на Кюстенджанската област се е простряло китното българско село Долен Иримлик. В това село през 1908 година се създава семейството на Мария Стоянова Бравова и Стойчо Атанасов Стойчев. Тя, млада и красива, едва на 16 години, едно прекрасно създание на природата както по красота, така и по интелект, а той напет възслаб, но строен момък и с около десетина години по-голям от нея, бракосъчетали се с много обич, тръгват по трънливия семеен път с единствената цел да го изживеят достойно и с любов. Още на следващата година в голямата и нова къща на това младо семейство се появява първата им мъжка рожба, първият син, когото кръщават с божественото име Атанас. След малко по-малко от две години се ражда друг един син, но коварна болест им го отнема няколко месеца след неговото появяване на белия свят.
На белият свят след още две години се появява и третият син, кръстен с истинското име Тодор. След него се раждат Стойчо, Георги и Енчо. На белият свят се появява и една красавица, единствената дъщеря в това голямо мъжко семейство, кръстена с красивото и божествено име Тодорка. Най-накрая на божия свят се появява и изтърсака на семейство Мария и Стойчо Стойчеви, на когото също дават едно величествено име — Велико.
Всичките шест сина и една дъщеря на Мария и Стойчо Стойчеви, изпълват тяхната къща с много радост, и много веселие. Застанала малко встрани, майка Мария гледа своите бързорастящи и заякващи деца, обхваната от една постоянна тъга, и носталгия по напусналите белия свят още в кърмаческа възраст, други нейни шест сина.
Героичната съдба на тая истинска българка, която носи най-християнското и божествено име Мария, е един от ярките примери за истинско многодетно семейство, за нейната духовна възвишеност, за истинската майка, за майчинската тръпка над многолюдното семейство, за моралната стойност на една истинска българка.
Шест сина, шест левента, всичките трудолюбиви, честни, възпитани и беззавето предани на своята Велика майка, на своя прекалено строг и всеотдайно работлив баща, на своите семейства и деца.
Двамата те, Мария и Стойчо си създават и възпитават трудолюбиво семейство. Под покрива на техния дом често се чува весел глъч, музика, чуват се песни. Атанас обичал да свири на хармоника, Енчо на кавал, а Тодор им пригласял с хубави игриви мелодии. Малко замисленият, като че ли притеснен Стойчо се присъединява към тях, а Георги, тоя цар на шегите, както винаги хем пеел, хем месел хляб в нощвата. Покрай тях доста по-малките Тодорка и Велико подскачали весело и също по детски влагали своята дан в тая ненаситна радостна суматоха. Сред братята малката Тодорка е била почитана и тачена като царица. Те не са давали прашинка да падне над нея, или ако някой я обиди или разсърди срещал решителните заканителни погледи на нейните братя.
Радват се на живота както майка Мария и нейният съпруг, така и техните съседи.
Радвали се на тях, та дори тая радост да е била благородно малко завистлива, защото рядко имало толкова здраво, толкова задружно, толкова работно и щастливо семейство, като семейството на братя Стойчеви.
Щастието и радостта на майка Мария нямат граница. Когато през 1930 година Атанас е призован в казармата, улицата минаваща край тяхната къща се оказва тясна, защото не може да побере широкоплещестите братя, които го изпращат.
Майка им ги гледа с радостни сълзи на очите, защото двамата със своя съпруг виждат каква опора са за тях синовете им.
В казармата отива и Тодор, след него идва и реда на Стойчо. Те всичките служат не на България, не в българската армия, а в армията на Румъния, която прави всичко възможно да ги асимилира, да прокуди, да заличи българското в тях.
През 1940 година по силата на Крайовския договор над петдесет хиляди български семейства се изселват от Северна в Южна Добруджа. Изселва се и семейството на Мария, и Стойчо Стойчеви, които се установяват в малкото но китно добруджанско село Камен, скътано между две букови гори.
Времената вече са смутни. Войната която се води е разпростряла своите октоподни пипала по целия божествен свят. Отвсякъде се носи грохот на бомби и смърт.
Установило се в малкото китно добруджанско село Камен, семейство Стойчеви отново заживява своя задружен и щастлив живот. Атанас много отдавна е минал под венчило. Под венчило са минали Тодор и Стойчо. Енчо и Георги са сгодени, а Тодорка и Велико са още малки.
Ето, че и на вратата на Мария, и Стойчо Стойчеви, войната почуква с неумолима сила. Мобилизирани са Атанас и Тодор, Мобилизиран е и Стойчо. А в това време Георги и Енчо отбиват редовната си военна служба. Атанас и Тодор са в окупационният корпус в Гърция, Стойчо е в Македония. Георги служи в град Сливен в армейската мостова рота, а Енчо служи като свързочник в 46-и пехотен добрички полк.
Изведнъж това голямо семейство се смалява. В къщи са останали тя — родната им майка и той — родният им баща. При тях са останали още невръстните Тодорка и Велико. При тях са останали и двете им снахи Станка — с дете в ръцете и Мария. Улисан в кърската си работа, техният баща като, че ли по-лесно преживява тяхната липса, но майка Мария ...?
... От време на време от фронта идват писмата на Тодор и Стойчо. По някое писмо изпраща и Атанас. Често се обаждат Георги и Енчо, но ето няколко месеца няма писмо от най-големия, от Атанас. Той вече е на фронта. На фронта са попаднали и останалите и синове, но поне пишат по някое писмо. Какво ли е станало с него, с Атанас, какво ли се е случило. Няма никакво писмо, няма никаква вест. Зловещо предчувствие като, че ли има тя, поради което започва да не се помни от мъка. Тая кротка и въздържана жена, която нейните деца никога не са виждали да загуби самообладание, не изтърпява тая мъка, излиза на пътя и тръгва към една от нивите. Не, не тръгва, а побягва! Накъде бяга и тя самата не знае. Не..! Тя бяга по оня път, по който нейните пет сина са тръгнали на война. Тя бяга натам и иска да ги стигне!
Изведнъж черни облаци покриват небето. Мисли си, че и то заедно с нея хей сега ще заплаче. Не дъждовни сълзи, а градушка, едра като грахови зърна заваляват. Удрят я по лицето, по главата, а тя не чувства никаква болка, защото мисли какво ли е станало там на фронта с Атанас. Градушката все повече се усилва. Изведнъж усеща, че е седнала в царевичното поле. Седи на това място, където е сяла заедно със синовете си, стои на земята където е слагала яденето им за обяд, донесено от нея, седи където е жънала с тях. Стеблата налети със едри кочани, а градушката безмилостно бие по тях. Стеблата падат пред очите и като убити. Струва и се, че не стеблата падат, а пада нейният най-голям син, убит някъде из пустошта. Майка Мария скача на крака при тая мисъл и отново хуква из нивата. Тя повдига стеблата, иска да ги защити от градушката, която все по-силно вали. Майка Мария отчаяно поглежда към небето. Откъм север на талази по него летят черни облаци. В главата и се появява мисълта, че цялата реколта ще загине, а с нея и нейният син. Спряла се сред нивата тя умолително вдига ръце към небето и с цялата си мъка и божествена сила крещи на облаците: "О... черни облаци, защо биете по беззащитната реколта? Идете там, на другото място и убийте тия, които убиват моите синове, синовете на другите хора. О... Боже, с какво заслужих толкоз твоя силен гняв? Нима с нещо сме те обидили"?
Изведнъж се случва невероятното. Сякаш чуло молбата и, от небето престава да вали. И отново майка Мария хуква с цялата си душа и жар, с цялата си енергия, и страст, повдига падналите от ударите на градушката стебла. Тя иска да са изправени, да са живи, защото в това тя вижда олицетворение на живота на нейния най-голям син, на Атанас, на останалите нейни синове, там на фронта.
След като всичко свършва, майка Мария се завръща в къщи. Изморена и мокра от сълзите, и градушката. Разбрал какво се е случило, нейният съпруг Стойчо на пресекулки, обзет от силно вълнение за неизвестната съдба на най-големият си син и говори: "Дръж се майко. Грозни дни настанаха не само за нас, а за всички. Каквото и да се случи със синовете ни, трябва да вярваме, че бог ще ни ги поживи и запази. Войната ще е дълга и трудна за нас. Гледай само снахата Станка да не те види в тоя вид." Майка Мария се обръща към него, гледа го като обезумяла и през сълзи му говори: "Ти старче да не си полудял. Не ти ли стига смъртта на другите ми шест невръстни сина, та и сега ми говориш за това"?
Нима някога, когато е раждала синовете си, когато ги е порастила е мислила, че като черна злокобна врана ще ги навести войната.
Кой е тоя майстор на словото, родил ли се е той, който да може да опише мъката на майката. Дали е открит такъв апарат, такъв прибор, който може да измери, който да може да фиксира мъката и в градуси, децибели или степенни. Не, няма такъв майстор на словото, не се е родил още и няма да се роди, и такъв апарат няма да бъде открит, защото мъката на майката не се поддава на измерване, на степенуване. Тя ще си остане винаги мъката на майката, на нашите майки.
Една сутрин пред вратата на майчината къща застава Атанас. "Ето — мисли си майка Мария — те започват да се връщат един по един."
В късната есен на 1944 година от война се връща най-големият Атанас. Няколко дни след това се връща Тодор. Връща се и Стойчо. От него тяхната майка научава, че Георги и Енчо са оставени да воюват и през втората фаза на войната.
От запад все идват писма. За едни те са радостни, за други тъжни. Чува се, че Йордан Великов е тежко ранен, чува се, че друг някой е загинал и както пишат от фронта, със смъртта на храбрите. Ако можеше майка Мария би закрила с тялото си останалите на фронта двама нейни синове от куршумите изстреляни по тях, както това би сторила всяка друга майка по света, но не може. Двамата и сина вървят на запад. Като встъпват в ожесточени схватки с врага, те със сърцата си защитават родната си майка, защитават нейната беззаветна любов.
Пет пръста има тя на ръката си. Ако пореже всеки един по отделно, те всичките еднакво ще я болят. Така и майка Мария еднакво обича и милее за своите синове, за единствената си дъщеря. Тя ги е родила за да живеят в мир, да обработват земята, която техният баща им е дал, а не за война. Майчиното сърце не е в състояние да забрави нито едно от чедата си, откъснати от нейното сърце, закърмени от нейната гръд. Майчиното сърце не е в състояние да забрави и умрелите и шест невръстни сина.
Някъде към края на месец май 1945 година от фронта се завръща и Георги. Остава да се завърне и Енчо, но той още не се обажда, нещо се бави. Минава вече месец откакто войната е свършила, ето вече изтича втори месец, а него все още го няма. Сърцето на майка Мария е в трепетно очакване. Къде се бави той, защо не си идва? Какво ли може да му се е случило. Нима е тежко ранен и лежи по болниците на Унгария." Господи, кога ще си дойде и той, моля те Господи, върни ми и него жив".
Всеки ден майка Мария е отправяла взор към оня път, водещ към града, а той все още не си идва.
Една късна вечер към края на месец юли 1945 година на прага на майчината къща застава изненадващо и Енчо. Той е възмъжал и почернял от слънцето. Майка Мария застава пред него и едва чуто, със сълзи на очи го пита: "Къде беше до сега, чедо ..?" А той навел глава на нейното рамо, като че ли тя не знае къде е бил, и като че ли той е виновен за всичко, също така тихо и отговаря: "На война бях майко" и силно я притиска към яките си войнишки плещи.
Когато майка Мария вдига поглед към неговите очи, тя вижда как две струйки се стичат по обгорелите му бузи.
Безпримерна е храбростта и мъжеството проявено през тая война /1944 — 1945 година/ от петимата братя Стойчеви от село Камен. Това са те петимата — Атанас, Тодор, Стойчо, Георги и Енчо Стойчеви, които воюваха за България. Те изпълниха заветите на техните деди останали там в Северна Добруджа да воюват за обединението на всички български земи в едно, но уви и тоя път България остана да граничи със своите си земи, и своите си съотечественици.
Краткият разказ за войнишката съдба на братя Стойчеви и тяхната майка Мария е потресаващ. Рядко едно семейство, попаднало в лапите на войната, е подложено на такова изпитание и ужас. Нейните петима сина си поделят ужасите на войната помежду си, а майка Мария сама носи тоя ужас в сърцето си до края на живота си.
Майка Мария почива през 1960 година на 72 години. Тая истинска българка достойна за Вазовото перо, дала петима сина да защитават честта на Родината и новото комунистическо правителство, една сутрин през късната есен на 1959 година както винаги се събужда рано и пуска по навик радиото за да слуша сутрешните народни песни, закачки и хумор. Изведнъж тя се втренчва от изненада. Предаването "Миладин и Костадин" започват с нейното име. По един арогантен и садистичен начин двамата без да променят името й, направо цитират, как майка Мария скрила едно малко буренце напълнено с вино-шира от държавните акцизи, които с башибозушки шишове плъзнали като еничари по селските къщи, да търсят и да акцизират и последната капка вино. Стреснала се майка Мария и паднала на земята от обида и мъка. Нейният съпруг, верният и другар Стойчо я намира паднала в несвяст на земята и я поставя в леглото да си легне, за да не стане повече никога от него.
Затворила завинаги очи, майка Мария си отиде обидена на тия, за които нейните пет сина воюваха и отдаваха живота си, а те за благодарност морално я убиха. Георги КАЗАНДЖИЕВ

Сходни връзки
Още от Общество

ВОЙНИШКАТА МАЙКА МАРИЯ | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats