Истинската любов настъпваше след залез, когато започваха игрите ни на тунел. Кибритената кутийка по-големите заменяха с ушето на съседско момиче. Изчервявахме се като августовски резен диня, понякога онемявахме… По-смелите дори си позволяваха целувка, която се коментираше от хлапетиите с ръце в джобовете до дипломатическия корпус на бабушкерите.
Когато се появиха телефоните, а с тях и телефонните будки, тръгна и мъдростта:
- Обади се на жена си преди да се прибереш у дома. За 2 стотинки /цената на един телефонен разговор/ не си разваляй семейството…
И заграчихме „Телефонна любов“ след Васил Найденов…
Такъв бе животът!
Днес телефонната любов се изроди в любов към телефона.
Не мога да повярвам, че телефоните още не могат да раждат. Такива хубави цици и бедра в тях, „катерички“, „котета“, и едни големи, расови, бели и черни, могъщо навирили глави да разпорят цяла вселена… И цялата работа ялова… Не се ражда нито едно телефонче… За цяр не се ражда. Дори за реклама!
Искаш да свариш яйце, а не знаеш яйцата от дървета ли ги късат, или от мъжете… Телефончето знае всичко. Дори ще те научи и по панагюрски да ги приготвиш.
Не знаеш нищо за твоето Роси, за което се решил да се жениш, смейство да създадеш. Лесна работа. Пуснеш й снимката във фейсбука и напишеш за нея две хубави думи. Може и три. Още по-добре десет. И онемяваш. Не са казвала Роси, а Соня. И имала две бемки там горе, до онова място… И крещяла безумно на задна прашка… И преди време била годеница на този и този… Имала и аборт от онзи и онзи… И аргументи и факти: снимки, видеоклипове…
Господи, да не посмееш да се ожениш!
Такъв е животът!
Дойде едно време, децата ти по телефона те следят къде ходиш и какво правиш.
Не си бил на лозето. Добре. И си мълчиш. Не си бил в командировка в София, а не си мърдал от хотел „Фламинго“ в Албена… Добре. И си мълчиш.
Телефоните на децата са всемогъщи!
И майка си следят… И тя им прощава всичко… И ти е жестоко сърдита, докато не купиш на децата нови телефони… Скъпи, безумно скъпи, но другите деца имали по-скъпи и по-хубави… И знаеш, че не това е проблемът, но…
Такъв е животът!
Седнеш на вечеря у дома. Всички забиват поглед в телефоните си. Няма кой да каже: Приятна вечеря! Глупости, никой дори и не се надига да сложи на масата една супа, лъжица и салфетка… Всеки цъка – било игра, било световни новини, било мач, било онлайн магазин, било клюки… Цък-цък, цък-цък, цък-цък…
И се изцъква във времето…
Такъв е животът!
Попиташ телефона за себе си и… Така са те нацъкали, че сам не можеш да повярваш това ти ли си, или не си. И всички са нацъкани. Президент, премиер, министри, политици… Шефката ти… Преподавателката по френски на дъщеря ти… Треньорът по волейбол на сина ти…
А това, което пише за децата ти – не, не може да е истина. Не дай, Боже, да е истина!
Ами за жена ти? И тя нацъкана, нацъкана, та чак изцъкана…
Да го обичаш ли този телефон, да не го обичаш ли!
Пък ти писне и го захвърлиш през девет планини в десета… В тъмни гори галилейски, дето само вампири бродят и пият човешка кръв… И се тръшнеш да се наспиш – далеч от деца, далеч от жена, далеч от шефка, далеч от любовница…
И се въртиш в леглото като шугава овца. Нещо ти липсва. Да са децата? Не! Да е жена ти? Не! Шефката да е? Не! Любовницата може би? Не!
Липсват ти любов и топлинка. И припряно търсиш къде си захвърлил телефона. Твоя телефон. В него има всичко!
Цък-цък, цък-цък, цък-цък…
Изцъкаш се и заспиш спокойно!
Ред е другите да цъкат… Сутринта ще видиш кой какво е нацъкал.
Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ