изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-09-21 @ 19:35 EEST
МОЛИТВЕНО ЗА ИКОНОМ СТОЯН    
ОбществоМОЛИТВЕНО ЗА ИКОНОМ СТОЯН



„Последната крачка не създава  
умората, тя само ни дава
възможност да я почувстваме. 
Всички дни те водят към смъртта
и само последният те довежда до нея.”
Сенека

„Няма нищо сигурно в човешкия 
живот, освен това, че той трябва
да го загуби.”
Дж. Мередит


Годината е 1982 – 1 ноември. На тоя ден в селото, където живеят моите родители, се чества празника на преподобния Св. Йоан Рилски Чудотворец. Всички, които са от това село правят всичко възможно да дойдат и окажат почит и уважение на родители, роднини, близки, познати, и най-вече да отдадат почит на светеца – закрилник на селото от дълбока древност.
На тоя ден заедно със съпругата и дъщеря ни потегляме с автобус за селото. Някъде към 9 часа сме вече там. На автобусната спирка както винаги ни очакваше баща ни, който ни поздрави с „Добре дошли”, след което ни каза, че в момента има голяма църковна служба, която се води от един млад свещеник, току-що е завършил духовната семинария, че и майка ни е там. Съпругата и дъщеря ми, по известни причини тогава, заедно с баща ми се отправиха за в къщи, а аз влязох в красивата църква на селото.
Още от вратата чух един силен и благородно топъл баритон да се обръща молитвено към Личността на Спасителя и от името на многобройните богомолци и от свое име, да измоли Божията милост и дарът Божи, чрез благодатта на Едного Човека, Иисуса Христа.
Стоях омаян и учуден от прекрасния баритон и лекотата с която тоя млад свещеник водеше службата. Гледах, слушах и не вярвах!
Слушах как младия свещеник със своите молитви извлича с лекота и с Божие откровение истината за Иисус Христос и без да срещна определена трудност или притеснение, ги формулира в точни и ясни догмати, свързва ги с личността и делото на въплътения Божи Син, с което показа своите отлични богословски познания. Бях напълно сигурен, въпреки че времената по това време бяха тежки и атеистични, че на хоризонта на Христолюбивото богословие църквата за в бъдеще ще има един достоен и напълно всеотдаен служител и син.
След като завърши песнопенията и многото молитви, тоя млад свещеник със сини, блестящи в своя Божествен екстаз очи, с кестенява, почти къдрава брада и коса, се изправи смирено пред богомолците. Макар, че бях почти до вратата на църквата, до мен достигаха като бистър кристален ручей думите на неговата проповед по случай празника и патрона на селото – Преподобния свети Йоан Рилски Чудотворец. Речта му се носеше равномерно, точно, убедително и най-вече правдиво. Богомолците го слушаха с благоволение и всеотдаващо се молеха на Бога и своя патрон-закрилник. Унесен от това Божествено великолепие на проповедта, не усетих как до мен се беше озовал и моят баща. Слушах и не вярвах на ушите и очите си. В това жестоко време на налаган насилствено нечовешки атеизъм, на гонения и забрани да се ходи на църква, време, когато властимащите налагаха догмите на комунизма за самата тяхна „истина”, един млад свещеник, с непоклатимата вяра в Бога се изправя пред своите енориаши и им проповядва премъдрото Божие слово, и без да се страхува, че като излезе от храма може да бъде безцеремонно, както са правили много пъти, арестуван. Него това не го интересува, защото той се стреми да остави сред вярващите прямотата и истинността на Божията правдивост, правдивост, в която те трябва да вярват цял един живот.
„Благочестиви и Христолюбиви православни християни,
много се радвам, че днес църквата е препълнена с вярващи. Можем само с радост да отбележим, че виновникът за това е закрилникът и патронът на вашето село Камен – Преподобният свети Йоан Рилски Чудотворец.
Така започна своята проповед тоя млад непознат за мен свещеник. Унесен, накрая чух последните думи на тая незабравима за мен проповед:
„Накрая, благочестиви и православни християни, искам да ви кажа, че макар днес да се проповядва отявлен атеизъм, да не ни се разрешава да се молим и черкуваме, няма по-силно нещо от вярата в Бога. Ако имате вяра, колкото синапено зрънце, казва нашият Господ Бог Иисус Христос, и да кажете на вашата гора да стане от тука, и да отиде там, ще стане и ще отиде (Мат. 17, 20). Амин!“
С това службата завърши, но аз продължавах да стоя омаян от тая Божествена проповед. Когато излязохме навън, баща ми, лека му пръст, който беше все още Председател на Църковното Настоятелство в селото, ме помоли да го изчакам. Не след дълго той се появи с младия отец, който се представи като Стоян Иванов. Така се запознах с тоя млад, красив, надарен с красота, отлично слово и лек лирично-умолителен баритонов глас отец – Стоян Иванов, с когото ме свързва вече повече от тридесет години познанство и благородно приятелство.
След като се запознахме, баща ми го покани да сподели скромната ни трапеза. Между нас се завърза непринудена беседа.
„Бате Гошо, от нашата фамилия има вече десет–дванадесет свещеници. Ние сме осем деца – две момичета и шест момчета, от които четирима сме свещеници.“
Чутото ме порази. Останах учуден и изненадан. Озадачен, защото знаех отношението на властимащите към вярващите и най-вече към младото и подрастващото поколение, особено към ония, които се одързостяваха да постъпят в Духовно училище и към техните родители. Макар, че бях респектиран от тоя твърде млад, много знаещ и дързък, в същото време и много амбициозен и ерудиран свещеник, още тогава в мен се породи желание да проследя историята на неговия род и доколкото ми стигат силите и възможностите, да я отразя на хартия.
За съжаление това се случи едва след двадесет и шест години, когато на бял свят се появи книгата ми „В служение на Бога”. Но с това не свършиха моите стремежи да продължавам да събирам материали, да наблюдавам него и прекрасното му семейство с цел да издам по-подробна, по-обстойна и съдържателна история за него и неговата голяма християнска фамилия, дала над 15 свещенослужители.
Но! Уви! Това не стана. Една неутешима скръбна вест, която получих неочаквано и изненадващо от г-н Тодор Нинов : „На 27 юни през нощта в София е починал нашият общ приятел свещеноиконом Стоян.”
Не можах да повярвам на чутото, защото три дни преди да тръгне за София на контролен преглед, свещеноиконом Стоян ме покани в дома си, където в продължение на почти четири часа си говорихме за какво ли не, а сега: „Отец Стоян почина през нощта на 27 юни”! Не можах да повярвам! Това не може да е вярно! Такъв всеотдаен, откровен, скромен човек и свещенослужител не може да ни напусне, да ни изостави.
Сега, след неговата внезапна за всички кончина, искам да кажа, че от тия многобройни срещи, които имах с него, съм успял да изгреба, да изуча и разбера цялата му духовна тайна сила и да я поставя на духовната трапеза на която сядахме с многото ни приятели. Аз смятам, че оная тайна, която се крие в духовната сила, в духовната атмосфера на отец Стоян, са неговите духовни вълни, неговите вълнения, с които той винаги обогатяваше присъстващите около него, в това число и мен, независимо къде се намира – сред миряните, църквата, гробището, или с приятели на скромната му трапеза. Смело мога да заявя, че самото му присъствие навсякъде сред нас твореше трапезната храна на житейската Божия Мъдрост, която с охота раздаваше на много христолюбиви хора, включително и на мен. Чувствам се горд, че Господ ме дари с тая възможност да познавам тоя човек, че имах неограничена възможност да се срещам, да се движа и да беседвам дружелюбно с него, чувствам се поласкан и благодарен на баща ми, лека му пръст, че ме срещна и запознае с него. При всички обстоятелства бях напълно удовлетворен, когато гледах, как пред очите ми неговата мъдрост и поучения не можеха да бъдат измервани и, че той, отец Стоян, безпрекословно и благородно ги поставяше на тази трапеза, на която стоях с него в продължение на повече от тридесет години, от която се хранех с вкусната духовна храна, която ми даряваше неговата мъдрост, доброта и всеотдайност. Сега, когато той се пресели в небесните селения, когато отиде  при Бога, на когото безпрекословно служеше до последното си дихание, където е много по-спокойно и добро, аз ще продължавам да се храня от тая трапеза, макар, че не ще е физически до мен, но ще бъде винаги с мен с духовната си сила. Сигурен съм, че и след години ще се храня от тая мъдра трапеза на благодатта.
Срещите ми със свещеноиконом Стоян Иванов в продължение на повече от тридесет години станаха за мен едно прераждане, което е част от моята житейска благодат. За мен беше много важно, приятно и гордо постоянно да слушам неговите слова, неговите проповеди и молитви, които се изливаха от неговата одухотвореност, от неговата уста така, както се изливат изворните води от някой лечебен извор. Затова реших всичко това да го отразя на белият лист, за да стане то една негова овековечена изповед в книга с условно име „В служение на Бога”. С това доколкото можах увековечих на хартия и оставих за поколенията молитвата на иконом Стоян, която караше мен и младото поколение,  да вървим заедно все по възвишено и уверено напред към Христова вяра и да вършим както той вършеше приживе нещо полезно за самите нас, за околните които ни заобикалят.
От многобройните срещи, които съм имал с отец Стоян Иванов, от нашите продължавали с часове разговори, разбрах едно, че онзи, който има да прави нещо благородно и добро, който има и най-малката мисия да върши на тоя свят, трябва да го направи, да си я свърши, да я развива и доведе до край, защото има откъде да се научи, защото трапезата на Мъдростта е достатъчно богата, дори пребогата, стига да знаеш с кое ястие трябва първо да започнеш.
От многото ми срещи със свещеноиконом Стоян Иванов разбрах, че той постоянно се стремеше цялостно да изучи и напълно да разбере същността на Христовата личност. Той усещаше, че колкото повече говори и изучава Иисус Христос, Той става все по неизчерпаем за него. Той разбираше, че Иисус Христос може да бъде разбран само от ония християни, които Го търсят със сърцата си, които живеят с Неговото слово и които изцяло Го приемат. Това беше неговата повеля, защото отлично знаеше, че нито една човешка личност не може да се сравни по духовно величие и неземна красота, по нравствено съвършенство и творческа благодат, ако не успее поне частично да се приближи до Него.
От деня когато става свещеник Стоян Иванов напълно е осъзнал, разбрал и асимилирал дълбоко в себе си, че християнството, християнската религия се състои в единството на вярващите в Светата Църква, която в същност е самата Христова Църква. Макар, че е завършил Духовната семинария, Стоян Иванов не ще се чувства действителен член на Божията Църква, както и никой вярващ не ще е такъв, и той, както и всички останали не ще може да извърши никакво добро христолюбиво дело, не ще може да възпита у себе си християнска добродетел, не ще може да придобие венеца на вечния живот, който Бог ще възложи на тези, които истински са възлюбили Неговото явяване, ако не живее в благодатно общение с Иисус Христос, ако той самият не се стреми да пребъдва в Него, и ако не черпи от Него сили за бъдещия си обновен живот, че само оня който истински пребъдва в Иисус Христос – в Него, той винаги ще дава добър плод, защото без Него не ще може да върши нищо. Да! Отец Стоян даряваше всички с добър плод, защото силно вярваше в Него.
Много често по време на многобройните ни беседи върху темата за Христолюбивото учение, отец Стоян без да се колебае, усмихнат и с широко отворени и искрящи очи, от които се излъчваше безпределна топлина и озареност, отривисто и с чистосърдечният си патос не пропускаше да подхване нескончаем разказ за Господ Бог Иисус Христос, за вярата в Него. Затова човекът търси Бога, за да може чрез Него да разбере себе си и света. Затова постигането на осъществимата през земния и отвъдния живот наша човешка цел изисква от нас да вникваме дълбоко в тайните на тайнствената природа на самия Бог и вечността, за да придобиваме едно постоянно и пълно знание за себе си, да се озаряваме от светлината на Божествената истина, за да можем напълно и изцяло да разбираме смисъла на живота си, да се подготвяме достойно за бъдещия съд, където Извършителят на нашето спасение ще въздаде на всекиго заслуженото.
Мога без притеснение да заявя, че неговата вродена природна интелигентност и култура за мен бяха всекидневен взрив срещу всичко пошло, долнопробно, арогантно и безчовечно, каквото досега нашата малка планета е сътворила и дала на недобросъвестните и безчовечните. За мен  иконом Стоян беше и ще си остане вододел към прозрението на Христовото учение, което ми даде предназначението на онова велико тайнство – да започна да служа и на силно вярващите в Бога, братята – бесарабски българи, захвърлени от вихрите на нашата бурна и пълна с величия и падения история.
„Макар, че ти, свещеноиконом Стоян Иванов не си вече между нас, че ни напусна преждевременно в разцвета на силите си, че не можем вече да си говорим за житейските си премеждия, аз искам още веднаж, да ти благодаря от цялата си душа, за онази духовна енергия, която ти ми подари и съсредоточи в изграждането на образа на българина-християнин, да получи чрез вярата си в Бога материален вид, за да го въплъти в своята мисловност, в тяло, в дело, да се утвърди и да няма илюзия по отношение на своето съществуване. Отец Стоян, ти отлично знаеше и винаги подчертаваше, че няма нещо което е изкласило и да не стане зърно за хляба на българина, и това да не е било самата реалност.“
Иска ми се още веднаж дебело да подчертая, че за мен нямаше по-добър благослов от това, което неговата мъдра и поучителна молитва ми даде сили и смелост да мога да изпълня в оставащото ми време своето предназначение – да служа на моето поприще. За мен няма да се намери по-цялостно благословение за неговият дом, в който съм бил многократно, където се намира трапезата му, която винаги беше отрупана с безброй поучения и мъдрости, посочващи прекрасни бъднини за нас българите. Това беше неговият последен благослов към мен – един от безбройните му приятели и почитатели.
И изведнъж злокобна новина: „Отец Стоян е починал тая нощ в гр. София”!
Да! Тя – смъртта непременно идва, но ние постоянно отбягваме да се сещаме и да мислим за нея, защото сме склонни, че тя не ще ни настигне, не ще ни догони, където и да сме толкова рано за едни и доста късно за други!
„Никога не очаквах, че аз ще застана някога пред тленните ти останки, приятелю мой. А в деня когато не по моя воля това се наложи, застанал до ковчега ти, ща не ща си зададох въпроса: „А какво е смъртта?” Ти ми даде зловещият отговор. Това е края на земния ни живот. Стоях пред мъртвото ти тяло, което не беше вече оживотворено както го познавах. Гледах с мълчание вечната ти неслизаща никога от лицето ти благородна усмивка, която и в смъртта ти излъчва оная одухотвореност, която винаги те съпровождаше през твоите петдесет и шест години пълен с достойнство и себеотдайност за хората живот.
Аз зная, че смъртта естествено е неминуема за всеки родил се и появил се човек на белия свят, но въпреки това раздялата ми с теб, моята душа ще остане вечно тъжна до оня момент, когато и мен Всевишният ме покани при себе си, където вярвам, че отново ще бъдем заедно и отново ще си мечтаем да творим благородство, както тук на земята.
Със своята смърт, приятелю мой, ти положи началото на твоята вечност, на вечният ти възход в отвъдното, в тоя на никого непознат и необичаен свят, където ние се събуждаме, едва след като умрем.
Със своята смърт ти сложи началото на своята вечност и участ, за която ти се подготвяше тук на земята. При нашите последни разговори, ти никога макар, че се чувстваше в недобро здравословно състояние, не проговори, не спомена за смърт, не вярваше, че тя ще настъпи внезапно и резултатът от нея ще е много печален за всички нас. Ти знаеше, че грешната ни земя е чакалнята, от която неминуемо ще се отправим към отвъдното, към отвъдният свят. Ти ни подготвяше как безгреховно, когато ни дойде часът да се качим в подходящия безгреховен влак. За теб житейската ежедневна борба на тоя свят беше призвание. Твоята смърт откри пред теб една утринна свежа и красива зора. Гробът ти в двора на любимата ти „Света Троица” ще възвестява винаги изгрева на слънцето на твоето безсмъртие за нас, твоите миряни и последователи и най-вече за ожаленото ти Боголюбиво семейство.
Приятелю мой, много добре зная, че все някога и аз ще умра, ще умре всеки, който се е родил! Никой няма да остане тук! Земята ни е хотел, където влизаме за да престоим малко, откъдето ще се отправим към вечността? Ти винаги говореше и проповядваше, че който иска да живее вечно, трябва да знае как трябва да живее тук на земята, за да може да се подготви за своята смърт и да може да премине без изпитания в отвъдния, в по-хубав свят.
Ах, колко ми е трудно да говоря за теб – „ти беше!“ Амин!
Георги КАЗАНДЖИЕВ


 


Сходни връзки

МОЛИТВЕНО ЗА ИКОНОМ СТОЯН | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.09 секунди