Тия англичани са луди. Недоразвити. Каква лъжа ще е тя без крака. Би ли могла да проходи под завивките? А пред шефа – пълен абсурд, че кой шеф си назначава дори късокрака секретарка, освен ако не му е тъща? Дори жените-шефове вече имат дългокраки и надарени секретари.
Виждал съм дебелокраки и късокраки лъжи в парламента. Дори гъзокраки. Но дългокраките се задържат най-много. И са най-харесвани. Дори обичани. И то толкова много, че се размножават.
Такъв е животът!
Народният представител и добре да живее – търси дългокраки. Иначе как ще се самоопредели като политик. Погледнеш някакво безлично човече и го забравиш след миг. До същото човече видиш някоя пищна, едроцицеста, тяснодупеста, с изваяни дълги бедра и го запомниш. Помниш го и кроиш планове как да му я отнемеш. Що му е на този дребосък такова бижу, щом то на теб би ти приличало повече? А и по-добре колегите за теб да говорят, на теб да завиждат… И така – едните лъжат, после другите им вземат лъжата и правят истински секс с нея, докато друг им я отнеме е и т.н., и т.н., и т.н. се доказват българските политици пред народа си.
Дойде такова време, че ако един политик, уважаваш най-вече себе си, ако не лъже, ще го махнат от партията, от министерството, от парламента… Дори от собственото му семейство, което вече така е свикнало да лапоти чрез лъжи, че не би допуснало червата му да куркат без скъпи коли, апартаменти по света, власт и пари, много пари…
Някога ценяхме политиците по делата им. Тоз асфалтирал улица, другият построил детска градина, третият докарал инвеститор за завод… Сега е друго време. Свобода на мисълта, на пазара на труда, на движените на хората… И най-вече - свобода на лъжата. Най-почитан е този, който лъже най-читаво, най-приятно, та чак мед да ти падне на сърцето. Друго е една дългокрака, обемно виместа, изискана и представителна лъжа, пред някакво безлично джафкане, което не е интересно за националните ни телевизии, които не са български.
Други времена дойдоха.
Днес един лъже. И пак днес – друг лъже. И утрешният ден е такъв. Лъжлив. Лъжа до лъжа. За 30 години ни превъзпитаха да лъжем. Понякога дори себе си. И станахме един лъжлив народ. И живеем в една лъжлива държава. Защото ако не слъжеш, няма да останеш жив. Няма да имаш собствен бизнес. Няма да те назначат на добра работа. Не можеш да бъдеш политик. Не можеш да бъдеш държавен чиновник – нито малък, нито голям. Не можеш да влезеш в новините.
Едни ни лъжат, че ни управляват по правилния път, други ги лъжем, че им вярваме. И се крепим един друг като пирамида. Тук-там някой спре да лъже и изпадне в канавката. После отгоре му мине валякът на живота, поникнат бурени, заек или куче го препикае, а пирамидата расте ли – расте, устремена към облаците. Защото една пирамида извиси ли се над облаците, камъните в основата й не виждат как слънцето топли върха, гали го и му шепне: Ти си велик, велик си!...
И пирамидите се срутват, когато основите им не издържат на тежестта на върха. Понякога дори една пеперуда да кацне там – горе, и край!
А пеперуди дал Бог! Летят си. Една към Брюксел, друга откъм Брюксел… Пеперудено време!
Не се залъгвайте!
Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ