Следващите редове ще препиша от уикипедия: „Христо Стоичков, известен още като „Камата“, е български футболист, треньор и почетен консул на България в Испания. Той е най-успелият български футболист, избран в идеалния отбор на България за всички времена, носител на най-престижните футболни награди (Златна топка, Златна обувка), носител на купата на Европейските шампиони, Купата на носителите на национални купи, избран в идеалния състав и голмайстор на Световното първенство по футбол в САЩ 1994. Христо Стоичков е трикратен шампион на България и петкратен шампион на Испания. Избиран е за Футболист № 1 на България 5 пъти.“
Подробностите по-нататък очертават един непревземаем връх. Който се съмнява, да си ги прочете.
Мадридското спортно издание „Марка“ злостно нападна Камата заради подкрепата му към независимостта на Каталуния, заради отвращението му от потъпкването на демокрацията с насилие и кръв в Барселона по време на референдума за независимост и република на Каталуния. „Марка“ го обвини, че бил заядлив, че носел ДНК, несъвместимо с чая, костюмите и лачените обувки, каквото трябвало да има един почетен консул, какъвто бе Камата в Барселона.
Естествено, още преди тези злостни обиди, български „чикийки“ по върховете на властта побързаха да уволнят Камата. „Чикийки“, които по-скоро са създадени да „освобождават“ чуждо напрежение под формата на платена любов.
На жълтите павета в София всичко е възможно.
Такъв е животът!
На жълтите павета в София всичко е възможно, затова и не ме учудва уволнението на Камата. Има някакви съвпадения на „чикийките“ с Мадрид, който с възторг приемаше головете на Стоичков в Барса, но не и срещу кралския клуб.
Добруджа, българската Южна Добруджа след 1940 година бе дойната крава на София, която се величаеше като Житницата на България, като люлка на българската нация, като хранилница с могъщото си животновъдство, със залежите си от нефт, газ, манган, коксуващи въглища, питейна вода, девствени плажове и летовища, с индустриалната си мощ… Земя за ограбване и доограбване с едни работливи и търпеливи хора, наричани от векове добруджанци, които същите тези „чикийки“ обрекоха на изчезване, а Добруджа - на изпростяване и обезлюдяване…
Такъв е животът!
Не мога дори да си представя как една българска или мадридска „чикийка“ би могла да събере на един стадион 100 000 души и още много, много милиони пред синия екран, които да скандират името й в екстаз, да желаят да разговарят, да си правят снимки като с Камата, да са готови я подкрепят в каквото и да е патриотично дело. Не мога да си представя колко български момчета и момичета биха сложили на гърба си фланелка с образа или името на същите тези „чикийки“ и гордо биха се нарекли българи…
И си представям с реален страх, че „чикийки“ от жълтите павета в София биха окървавили добруджански протест или референдум с искане не да се цепим от България, а просто най-после в страната ни да бъде извършена реална реформа за децентрализация. Реформа, която да даде реална власт и възможности кметове и общински съвети да работят в интерес на местното население, в интерес на тези, които са ги избрали, а не да се молят в отчаяние за финансова и законодателна подкрепа на София. Не всяка сутрин софийските национални медии да ни облъчват с проблемите на софиянци, затруднени от строителството на нови тротоари, метро, небостъргачи, паркове, магистрали до Гърция и т. н. А сами да решаваме и спокойно да работим и ние да имаме добри тротоари, асфалтирани улици, да създаваме условия да се възражда икономиката ни, да привличаме инвеститори, да избираме изпълнители на нашите общински поръчки с наши си фирми, които създават работа на добруджанци, печалбите от които да се инвестират тук, а не в издържането на нови и нови институции в София.
28 години търсим в сламата на властта иглата, с която да ушием един сносен живот на този самоизлъгал се народ, а всеки ден на практика шием лачени обувки и костюми на една политическа класа, превърнала се в секта на българската държава, която се самовеличае, че може да пие чай с ръкавици и да произнася речи.
Камата умееше да вкарва голове. Камата вдигаше в екстаз цял един народ, който се гордееше да се нарича български. И псуваше като всеки по-емоционален българин, когато е наритан или ощетен от съдията. И го знаят по цял свят. И го уважават. И когато чуят или прочетат, че е българин, търсят коя е тази държава България и къде се намира, що за хора са тези българи, че са създали един толкова велик спортист.
И понякога попадат на една срамна информация, в която ООН твърди, че българите са най-бързо топящата се нация в света.
Баща ми, бай Дяко, лека му пръст, цинично би казал една истина, голяма истина, жестока истина:
- Мамка му, с чикии народ не се множи…
Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ