МАРИНА НИКОЛАЕВА ИВАНОВА

Първа награда

Казват, че през живота си човек трупа мъдрост и познания за себе си и заобикалящия го свят. От разстоянието на моите 15 години ще се опитам да споделя впечатления, разбирания и мисли на подрастващ млад човек за необходимостта децата с увреждания да са сред нас, както и за това, как те се възприемат в и от обществото. Ще го направя чрез размишления за личното си познанство с тях, „описвайки ” натрупан мой опит в контактите ми с такива деца през годините.

Първият ми физически контакт с тях е в най-ранната ми детска възраст, в един рехабилитационен център в град Добрич. Озовавам се там заедно с баба и дядо. Дядо е прекарал тежко заболяване и трябва да посещава центъра. Те се грижат за мен, защото „ Всички са на работа” и се налага да ходим навсякъде заедно.

Първите ми впечатления са за страх - от срещите с различните хора, било то възрастни или деца. Спомням си стремежа на мислите ми към самоуспокоение – „ ... та нали ще ги виждаш само веднъж месечно...”. Така страхът ми отстъпва пред любопитството на детето в мен - започвам да  разглеждам условията в центъра, тези за отдих, терапия, отваряйки врати и търсейки сигурността на ръката на дядо.

Не забравям и днес обаче начина, по който за пръв път се осмелявам да разговарям с болното от пеперудена болест дете, на което обещавам приятелството си.

Днес си припомням образи и впечатления от времето в центъра. Тогава научавам, а днес знам повече за това необходимо на хората и най-вече на децата с увреждания място, превърнато в „място на надеждата” за тях, но тайничко се моля да не ми се налага да се възползвам лично от  това "познанство" .

Запомням за цял живот дядовия отговор на въпроса ми: „ Защо ? ! ” ...

Господ е направил грешка...! ”, каза ми той с болезнена гримаса на лицето. Въпрос, който аз си задавам и днес. Въпрос, който може би всеки човек си задава. Въпрос, който учените утре ще определят като философски. Въпрос, на който всички хора търсят отговор, но едва ли го намират.

Аз виждам три посоки за изход:

- първата е децата с увреждания да се отчаят, предадат и продължат да живеят „мърцина”;

- втората е да търсят и намерят начин да се социализират, което според мен означава да бъдат полезни за себе си и да осмислят живота си .

- третата посока предлага да се научим като човешки индивиди да имаме начин на мислене и поведение, които извисяват духа ни, когато сме „орисани” сред нас да има „различни“  деца.  Да се научим на човешка съпричастност към тяхната и тази на близките им болка.

Търся и ще продължа да търся отговорите и на друг въпрос: „ Може ли да поправим грешката - ние, изваяните без грешка ?!” . Убедена съм в едно - през годините тези отговори ще се променят в моето съзнание, което ще променя и моето, и надявам се и на обществото отношение към „ различния ”, различния - родил се или станал такъв заради предопределеност, съдба или друго обстоятелство, особено когато той е дете, пред което би трябвало животът тепърва да започва, пред което да има надежда, а не отчаяние. Но… реалността е друга.

Контактите си с деца с увреждания продължавам в моето училище. Не са специално търсени, нито програмирани. Просто се случват в живота ми на ученичка. Учат ме в условията на реалния живот - на отношение и на поведение. В тях няма място за преструвка. Просто ги приемаш и се изграждаш като личност, няма друг начин.

Още от първите ми стъпки в училище се сблъсквам с такива деца, защото те са край мен. Влизаме, преминавайки през един и същи цветен венец с конструкция на буквата „а” в училище, но по различен     начин. Ние – сами, а децата с увреждания - със своите родители.

Отваряме едни и същи врати в сградата, която тогава ми се струваше огромна. За мен през годините остават все по-малко препятствия и неразкрити места, но за тях и до днес това е „неизследвана” от прословутото детско любопитство територия. Причините сигурно са различни - обективни и субективни. Аз, а вероятно и те до днес не ги разбираме.

В началните класове се срещах с "различните" по коридорите, понякога „тесни” да поберат енергията ми и често забравях предупрежденията: да внимавам, заради опасността да бъдат наранени. В часовете неосъзнато приемах различието им - физическо и интелектуално, но повечето осъзнато не търсеха приятелството им. Защо ли ?!. В този период те бяха част от структурата, наречена ученически клас, но всички ние имаме възможност за избор независимо, че живеем в малкия град. Нашето училище, трябва да изгражда не само подходяща архитектурно достъпна среда, но и чисто човешка такава.

В прогимназията срещнах приятелството на такава "различна" ученичка. И колкото пораствам, разбирам, че наистина тези деца трябва да са сред нас - не заради нещо друго, а заради силата на характера им, толерантността към обидите и стремежа да се докажат - пред околните и пред себе си.

По-сложни и нееднозначни са отговорите на въпроси като: Как и кой ще изгражда другата - междуличностната среда!? Как да изглежда тя, за да е общоприета в съвременния свят. Колко и как са се променили във времето разбиранията ни за живота, в който има място за всички ? Или всеки сам трябва да си я изгражда ?  Възможна ли е !? Оказва се, че нямам еднозначен отговор.

Мечтая за времето, в което „децата с увреждания“ ще бъдат просто „деца“ и няма да има нужда да търся отговора на този въпрос...

Елизавета Викторовна Млечкова

Втора награда 

 Замисляли ли сте се относно това, че сред световноизвестните художници често срещано явление е страдането от някакъв тип увреждане – било то психичеко или физическо? Ван Гог рисува “Звездна нощ”, наблюдавайки загадъчната нощ през прозореца на стаята си във Виенската психиатрия, а Фрида Кало прекарва по-голямата част от живота си с ампутиран крак, твърдейки че в замяна притежава крила. Въпреки това, ние приемаме тези хора като неизменна част от света на изкуството, защото макар болестта си, те творят с боичките на красотата и създават един напълно нов свят, в който тя става невидима за хората около тях. Какво обаче остава за останалите рожби на болестта, чийто различен свят е единствено в съзнанието им?

   В какъв цвят са изобразени децата с увреждания сред нас – сиво, жълто или розово? Сивото, като цвят на мъглата, проникваща във всяко ъгълче от града в ранното монотонно утро, е сурово и безчувствено. Възможно ли е да кажем, че животът на тези деца ни се струва именно такъв, след като поглеждайки към тях, ние изпитваме съжаление към това, че те никога не биха могли да събуят обувките си и да усетят приятния допир на камъчетата, забиващи се грубо в краката им, докато безгрижно се разхождат по тихия морски бряг? Съжаление към невъзможността им да се насладят на всички багри, изпъстрящи живота, чието съществуване ние, обикновените, усещаме ежедневно, а те биха могли единствено да го нарисуват в съзнанието си.

   В Китай жълтият цвят се обвързва с болестта, но от друга страна той символизира и духовно извисения човек. Какъв парадокс – никой не ни казва, че вътрешният свят на тези деца е много по-извисен от нашия, защото на пръв поглед това не изглежда така. Загледаме ли се в тях обаче ние осъзнаваме, че те са малки образи на дядо Йоцо, които отварят сърцето си за любовта и красотата, но в същото време го затварят за  жестокостта, преобладаваща в живота им. В такъв случай не заслужават ли те да получават единствено топлина и загриженост от наша страна?

   Дълбоко в психологията на човек е заложен страхът от различното, онова, което е прието да се счита за странно, а следователно придизвиква неудобство и дискомфорт. Защо религията се появява именно в момента, в който в живота на хората изникват твърде много въпроси без отговор? Защото не сме свикнали да излизаме от зоната си на комфорт, а приемането на нещо за условно, е много по-лесно, от пряката среща с него на непознато за нас място. Защото е много по-удобно да отхвърлим децата с увреждания от общността ни, отколкото да им подадем ръка и чрез добрината си да осветим пътя им на непрогледна мъгла.

   Колко пъти сте се усмихвали на дете, различно от вас, което подминавате на улицата? А колко пъти сте го заговаряли, така както правите с останалите си връстници?

- Никога. – плахо отговаря въпросното дете, страхувайки се да не дочуете отговора му. Подава ви розова оригама във формата на пеперуда, а след това изчезва така мигновенно от полезрението ви, както би направила и самата тя. Вие оставате замаян, а неодумение е изписано върху челото ви. Обръщайки поглед назад, забелязвате, че очертанията на тялото му са придобили розов цвят. Разтърсвате глава, за да се отървете от налудничавата идея, че това което ви се случва, е възможно. Оглеждайки се отново обаче, осъзнавате как всичко около вас се превръща в безформено подобие на реалността, към която сте привикнали. Усмивка озарява лицето на детето. То нежно ви подава ръка, а вие му се усмихвате в замяна. Този кратък момент на искреност и топлина между двама ви го изпълва с надежда. Докато нейната искрица продължава да гори в душата му, вие ще продължите да го виждате в розово, оставили предразсъдъците си настрана. То се нуждае от онова напълно обикновено неангажиращо общуване, което ние получаваме всеки ден. За него това се превръща в нобяснима за нас магия, чиито съставки заличават страданията му. Освобождават го от страховете, таящи се в чистата му душа и то вече може да разпърха крилe като пеперудата, която ви подарява, и да разкрие себе си не само пред вас, но и пред останалия може би не толкова враждебен свят.

   Ако всеки един от нас отвори сърцето си и приеме децата инвалиди като розовата, непокътната част от омърсения ни от невежество и жестокост свят, замислете се, колко пеперуди ще получат шанса да полетят и да изпълнят всяко кътче от Земята с красота.  Изборът зависи единствено от нас, така че кой цвят избираш – сиво, жълто или розово?

Стефани Павлова Маринова

Трета награда

            Животът ни тече с бясна скорост. Времето лети главозамайващо, но сякаш мисленето на обществото не се променя, когато заговорим за хората с увреждания.

            Вероятно трябва да се върнем отново в епохата на Ренесанса и да поставим човека, а не парите и  успеха в центъра на вселената. Човекът с всичките си проблеми, интереси и желания, плюсове и минуси. Иска ми се моето поколение да е промяната и да разчупи статуквото на отхвърлянето и слепотата, като заговорим ясно за проблема.

            Скоро в Добрич гостува Графа. Кулминация на концерта му беше песента "Невидим" - едно от любимите ми парчета. Докато слушах мелодията, се замислих колко от хората са като невидими за останалите. Това особено важи за онези, които са се родили със някакъв физически недъг или пък са останали инвалиди следствие на заболяване, инцидент или катастрофа. Всъщност те са едни от нас и са част от света толкова, колкото и ние самите. Безразличието помрачава очите им, които всеки ден търсят надеждата. Сигурно си представят света, в който искат да живеят, цветен като моя и твоя, живот, изпълнен с състрадание и разбирателство, обагрен от любов и доброто, подправен с капка щурост за подслада. Нима това е нещо невъзможно?

            Замисляли ли сте как се чувства едно малко човешко същество с увреждания, когато другите го подминават безразлично или пък когато вперят съжалителен поглед в неговото тяло? Да, недъзите на тялото са по-видими от тези на душата. НО мисля, че хората с увредени души са много повече от тези с увредени тела. Увредена е душата, която безпринципно захвърля всяка ценност в преследване на удоволствието и успеха си. Увредена е душата, която е готова да прегази околните, стремейки се да се издигне. Увредена е душата, която не може да се постави на мястото на другия и да прозре неговите нужди и вълнения.

            Всеки от нас е различен по свой собствен начин. Децата с увреждания са като четирилистна детелина, намерена в безкрайно поле от трилистни. Те носят щастие, късмет и радост. Учат ни на любов към всичко, което ни заобикаля. Когато аз се запознах с децата от дневния център в моя град, разбрах колко прекрасни са душите им. Бях толкова развълнувана, че споделих половин ден с тях и седмици наред бях под въздействието на преживяното. Обсъждайки с моето семейство безценната ми среща с тези пъстрокрили пеперуди, аз съжалих, че не са ежедневно около нас. Сравнявам ги с топъл лъч слънце в зимен ден. Рядко се срещат, но водят до толкова голямо щастие, когато се докоснеш до тях. А усмивката им е заразяваща, погледът им - дълбок и незабравим. И досега се усмихвам, когато си спомня за тях. Защо ли? Отидох при тях с намерението да им помогна, а всъщност те ми помогнаха да осъзная кое е истински ценното в живота - а именно човечността, изразена в искрена усмивка, топъл поглед, подадена ръка, жест на състрадание, отделено време от забързаното ежедневие, мисъл за другия.

            Толкова ми се иска обществото да разчупи статуквото и да дръзне да се промени. Аз избирам да бъда промяната, избирам да бъда мост, който ще свърже децата с увреждания и обществото. Ще се боря мнозинството да разбере какъв дар са те и как ние трябва да ги допуснем до себе си, до ежедневието си, до училището, работното място, културните институции и т.н. Аз го направих и се чувствам още по-щастлива и доволна, че имам ново зрение за НЕВИДИМИТЕ. И аз гоня щастието редом до тези деца. До тези пъстрокрили пеперуди, които са нашето следващо утро с дъх на промяна.