Първата и най-важна революция в модерната история на Европа е Френската революция от 1789 г. Чрез тази революция е изтрит старият политически, икономически и социален ред. Опитвайки се да създадат едно по-добро общество, французите премахват абсолютната монархия и феодализма и ги заменят с република и капитализъм. Лозунгът на революцията, издигнат от френския народ, е „Свобода, равенство и братство”. За тази цел частната собственост бива обявена за „неприкосновено и свещено право” и се възприема икономическият принцип лесе-фер, основаващ се на икономическия либерализъм, формулиран от Адам Смит.

  Това позволява бързата експанзия на капитала и на капиталистическия начин на производство, които днес доминират целия свят. Но успя ли капитализмът да установи свобода, равенство и братство в обществото? Повече от 230 години след Френската революция един французин си задава същия въпрос и се опитва да отговори, анализирайки събраните статистически данни. Книгата на Пикети ни изправя пред тъжната реалност: намерението на неговите сънародници да създадат един свят на свобода и равенство не се е реализирало.

Книгата на Тома Пикети „Капиталът в XXI век” е плод на 15-годишни изследвания върху историческото развитие на доходите и богатството. Използвайки наличните данни, книгата показва значителните неравенства в капиталистическото общество. За написването й Пикети използва огромно количество данни, които представя в 115 графики и таблици. Този изключителен труд е извършен от него и екип, включващ над 30 души. Обработката на толкова много данни, произлизащи от разнородни източници, е само по себе си героично начинание, но най-забележителното е, че всички източници са публикувани онлайн. Това позволява на всекиго да провери данните, а Пикети обяви, че е отворен към всякакви критики. Изследваният исторически период са последните 300 години. Естествени са трудностите в откриването на конкретни данни от зората на капитализма, но приближавайки се към съвремието, данните стават все по-обилни и надеждни. За съжаление днес също откриваме огромни празни полета, дължащи се на факта, че не винаги знаем какво да търсим. В икономиката и днес съществуват неща, които „не знаем, че не знаем” (unknown unknowns), и затова не регистрираме данните, свързани с тях. Смятам, че книгата на Пикети би могла да поднови интереса на икономистите към изследванията и обработката на данни, които днес не считаме за важни. Пикети не се интересува от капиталистическия начин на производство за разлика от Маркс и не прави разлика между продуктивния и непродуктивния капитал, но въпреки това на базата на събраните данни достига до извода на Маркс, че тенденцията на капитализма е да концентрира цялото обществено богатство в ръцете на малка група хора.

Акумулацията на богатство създава една аристокрация от рентиери, получаваща доходите си, без да произвежда каквото и да било. Това негово откритие бе яростно атакувано от тези, които описват капитализма като меритократична система, създаваща благоденствие за цялото общество – на първо място от Financial Times, който се опита да открие грешки в данните на Пикети. Трябва да отбележа, че намерените „грешки” се дължат на трудностите при обработка на такова огромно количество данни, които са типични при използването на разнородни и сложни източници. Не смятам, че проблемът в книгата на Пикети са допуснатите дребни грешки при обработката на данните. Основната идея на книгата е, че ръстът на капитала (r) е винаги по-голям от ръста на доходите (g), което е изразено чрез формулата r > g . Според Пикети това е причината за нарастването на неравенствата в капиталистическото общество.

Той емпирично доказва тази тенденция и смята, че без политическа намеса капитализмът създава олигархично, антидемократично общество. За да се ограничи тази тенденция, авторът препоръчва наред с прогресивното данъчно облагане на доходите да се наложи допълнителен данък върху собствеността, който да бъде световен и годишен. Казано накратко, Пикети смята, че неравенствата са присъщи за капитализма и е необходима политическа намеса. Годишният ръст на капитала е 4-5%, докато годишният ръст на доходите (БВП) в дългосрочен план е 1-1,5% с някои изключения, като например Европа и САЩ след Втората световна война или Китай днес.

Пикети пише: „Рентата е основният враг на модерната рационалност и трябва да бъде преборена с всякакви методи… Рентата не е някаква случайна грешка на пазара, а, напротив, тя е резултат от „чистия и перфектен” капиталов пазар в смисъла, който му придават икономистите. Тоест капиталовият пазар гарантира на всеки, притежаващ капитал – дори и на най-неспособния рентиер, възможно най-големи и най-малко рискови печалби, които могат да се получат от националната и световната икономика. Определено има нещо страховито в идеята, че капиталът създава рента – рента, която притежателят на капитал получава, без да работи. Основното отклонение, върху което се концентрира нашата книга – синтетизирано в неравенството r > g, не се дължи на някакво несъвършенство на пазара и не може със сигурност да се коригира чрез по-свободни и конкурентни пазари. Идеята, че свободната конкуренция ще премахне обществото, основаващо се на наследството, и ще доведе до един меритократичен свят, е една опасна илюзия”.

С тази последна фраза Пикети заявява, че намеренията на предшествениците му да създадат едно по-свободно и равноправно общество чрез капитализма никога не биха могли да се реализират. Ето защо, за да бъде разрешен проблемът с нарастващите неравенства, е необходима политическа намеса.

През 1910 г. в Европа 10% от населението притежава 90% от цялото богатство, като най-богатият 1% притежава 50% от богатството. След това в резултат от двете световни войни, от Голямата депресия, унищожила голяма част от финансовия капитал, от различните държавни политики, включващи силно прогресивно данъчно облагане на доходите и наследствата, ограничаване на финансовите спекулации, вдигането на заплатите за сметка на доходите от капитал и т.н., неравенството намалява значително. През 70-те и 80-те горният 1% държи 20% от богатството, следващите 9% притежават 30%, средната класа от 40% притежава 40% от богатството. Неравенствата в доходите също намаляват значително.

От 80-те нататък неравенството пак започва да расте, достигайки днес в САЩ следния състав: най-богатите 10% притежават 70% (като 1% държат 35%), средната класа – 25%, останалите 50% от населението – 5% от богатството. Днес частният капитал в развитите страни е между 500 и 600% от БВП, като в Италия достига 800%. Отношението капитал/доходи варира в тези рамки.

Няма спор относно важността на данните, събрани от Пикети. Неравенствата както в богатството, така и в доходите винаги са били хроничната болест на капиталистическите общества. Подчертавайки това, сега бих искала да изразя недоуменията, които предизвика в мен книгата. Пикети не се спира само до представянето на данните, но освен това предлага своите обяснения на феномена, върху които изгражда рецептата си за разрешаване на проблема. „В рамките на тази книга капиталът е по дефиниция сборът от всички активи, които биха могли да се притежават и разменят на пазара. Капиталът по-точно включва цялата недвижима собственост (недвижимо имущество, жилища), използвана като частни жилища, както и финансовия и фирмения капитал (сгради, инфраструктура, машини, патенти), използвани от фирмите, държавите и общините.

За да улесним изложението, ще използваме думите „капитал” и „притежание” като взаимнозаменяеми, като два перфектни синонима.”

Това определение означава, че въпреки заглавието книгата не изследва капитала, а богатството. Както казва Дейвид Харви в прекрасната си критика към книгата на Пикети, според Маркс „капиталът не е едно „нещо”, а е един процес. Става дума за процеса на циркулация, при който парите се използват за създаването на още пари, често, но не само, чрез експлоатация на работната сила”.

Пикети, следвайки неокласическата теория, смята, че капиталът е сбор от физически обекти, и освен това не вижда разлика между продуктивния и непродуктивния капитал. Концепцията за „капитал” на неокласическата икономическа теория е оборена още през 60-те години в прочутия спор между английския и американския Кеймбридж, което въпреки всичко не успява да предотврати преподаването й като „единствената истина” във всички университети. Върху неокласическия модел, който отрича както класиците, така и кейнсианството, се гради неолиберализмът. Една от характеристиките на неокласическия модел е убеждението, че пазарът осигурява пълна заетост и безработицата се дължи само и единствено на нежеланието да се работи. Това е един и от основните проблеми в книгата на Пикети, за когото безработицата не съществува и поради това не предлага никакви мерки в тази насока, както би направил един кейнсианец например. Но нека да оставим безработицата настрана и да се съсредоточим в понятието за „капитал”, прието от неокласическата школа и Пикети. Проблемът, пред който се изправяме, е как може да се измери физическото богатство. Измервайки го чрез пазарната му стойност, Пикети използва финансова, а не физическа мярка. По този начин стойността на богатството и неговият ръст зависят директно от пазарните спекулации. Начинът на измерване на богатството се отразява на съотношението капитал/доходи, върху което се фокусира вниманието на Пикети. Нека дадем пример: През изминалия век две напълно различни събития довеждат до еднакви промени в отношението капитал/доходи: имам предвид Голямата депресия и Втората световна война. В първия случай спадът в отношението капитал/доходи се дължи на срива на пазарната стойност на богатството (акции, цени на жилищата), като същевременно физическото богатство не е унищожено (например жилищата, фабриките, машините, дори влоговите сметки продължават да съществуват).

Участници в движението „Окупирай Уолстрийт” протестират на Пето авеню пред централата на Рупърт Мърдок в Ню Йорк, 11 октомври 2011 г.

Във втория случай, по време на Втората световна война, богатството бива физически унищожено. Причините за по-ниското отношение капитал/доходи са напълно различни, но Пикети представя този резултат като едно и също нещо и в двата случая позитивно.

Измерването на богатството чрез неговата финансова стойност не ни казва нищо за реалното, физическото богатство. Както знаем, стойността на активите на финансовия пазар е силно зависима от спекулациите на същия пазар – достатъчно е да споменем емблематичния случай с „Енрон”. Пикети не предлага да се установи контрол върху финансовите пазари (както биха искали икономистите от кейнсианската и марксистката школа), а да се наложи данък върху богатството.

Не е ясно защо смята, че този данък ще доведе до спад в отношението капитал/доходи и ще намали неравенствата. Тъй като не подчертава факта, че най-големите печалби всъщност се създават на финансовия пазар, той не допуска, че е твърде възможно подобна мярка да доведе до бум на спекулациите. Не правейки разлика между жилищата (които не носят никакъв доход), производствения капитал (машини, сгради, патенти) и финансовия капитал (акции, облигации) и облагайки всички тези форми на богатство по един и същи начин, данъкът върху богатството може лесно да поощри прехвърлянето на производствен капитал към финансовите пазари и създаването на нови финансови балони. Какво представлява идеята да се приема за капитал дори богатството, което не носи никакви доходи? Ако имате едно жилище и неговата пазарна цена се увеличи за 10 години със 100%, то според Пикети и неолибералната школа вие сте станали два пъти по-богати. Но какво всъщност се е променило за вас? Нищо – вие живеете в този апартамент и дори е възможно поради липса на финансови възможности да не сте го поддържали през последните 10 години и той сега да е дори по-неуютен.

Всяка спекулация на жилищния пазар ви прави по-богати, но в реалния свят не е създадено ново физическо богатство, а и вие едва ли се чувствате по-богати, особено ако таванът ви е протекъл миналата година. Нека си припомним, че стойността на двустаен панелен апартамент през 1989 г. беше около 5000 долара. Днес същото панелно жилище, 25 години по-старо, има пазарна стойност от 36 000 долара. Това представлява ръст от 700%. Дали собственикът е станал 7 пъти по-богат? Едва ли можем да кажем подобно нещо. Но следващия път когато чуете някой икономист да казва, че България днес е много по-богата, отколкото е била през 1989 г., ще знаете какво има предвид. Тази логика следва и Пикети, измервайки богатството чрез пазарната му стойност, а според данните му пазарната стойност на жилищата представлява над 50% от съществуващия капитал в развитите страни. Не ни представя данни какъв процент от тези жилища се използват за живеене и какъв процент се използват като капитал, носещ доходи под формата на рента (наем). Идеята да се обявява за „капитал” собствеността, която не носи доходи, цели да убеди хората, че „всички сме капиталисти” и капиталът е нещо хубаво. Става дума за идеологическа догма. Какви настроения щеше да породи книгата на Пикети, ако той действително беше обработил и представил данните за капитала според визията на Маркс, изключвайки от сметките жилищата, използвани за живеене и неносещи рента?

Тома Пикети представя книгата си в Хага, 5 ноември 2014 г.

Щяхме да се изправим пред реалния факт, че 10% от населението държи 100% от капитала – бил той производствен, търговски, финансов или носещи рента жилища и земи. Точно тези 10% са хората, които държат в ръцете си цялата икономика и политика и действат в своя собствен интерес, игнорирайки останалите 90%.

Всички сме заложници на капитала, но сякаш целта на Пикети е да прикрие този факт. Как е възможно сред 115 графики и таблици да не намерим дори и една статистика, фокусираща се върху капитала, който действително носи доходи? В крайна сметка животът ни зависи точно от този капитал – който го държи, определя цялата икономика: заплатите ни, инвестициите в една или друга сфера, изтеглянето му от пазарите, избухването на войни и всичко останало. Както във Великобритания, така и във Франция, над 50% от богатството се изразява в жилища. Във Франция 50% от семействата притежават собствено жилище, във Великобритания 60%. Останалото богатство от колко души се държи? Най-богатите 10% разполагат с 60% от богатството. Сметките са лесни – 100% от капитала (определен като активи, носещи доходи) е концентриран в ръцете на 10-15%, като половината от него е в ръцете на 1%. Скандалното е всъщност това и точно по този въпрос трябва да се извършат промени. Капиталистическата икономика е олигархична и ще бъде такава, докато целият капитал продължава да бъде в ръцете на 10-те процента. Разполага ли Пикети с данните? Да. Тогава защо не счита за необходимо да засегне този въпрос? Нека добавя, че за своите таблици и графики Пикети използва само данните от данъчните институти. Всичко, което не е декларирано пред данъчните власти, дали защото богатството е изнесено в данъчни оазиси, или защото в определени страни не съществува данък върху определено богатство (както например в ОАЕ не се облагат с данък добивът на петрол и собствеността върху кладенците), не присъства в статистиките на Пикети. Както отбелязва икономистът Майкъл Хъдсън, ситуацията е много по-лоша от представената в книгата. Вероятно целият капитал е съсредоточен в ръцете на по-малко от 10%, а най-богатият 1% разполага с доста повече от половината от световния капитал. Критиките към идеята на Пикети капиталът да бъде облаган на годишна база също заслужават сериозно внимание. Ако наистина бихме искали да наложим данък върху финансовите активи, бихме могли да го направим много по-лесно, облагайки с данък финансовите операции в момента на извършването им, вместо да даваме възможност на спекулантите да изнасят печалбите си към данъчните оазиси. Самият Пикети определя идеята за световен годишен данък върху богатството като „утопична”, което поражда автоматично въпроса, защо отделя толкова място за обсъждането й. Личното ми мнение е, че го прави, за да не ни позволи да се замислим върху хилядите други мерки, които реално биха могли да бъдат наложени. Ограничавайки рецептата си до прогресивен данък върху богатството от 1% за богатството между 1 и 5 милиона евро и 2% над 5 милиона, Пикети не предлага други методи за намаляване на неравенствата в капиталистическото общество.

Изглежда, че не се интересува от политики за трудовия пазар, като например борбата срещу безработицата и увеличението на минималната работна заплата, която би могла да бъде уеднаквена в Европейския съюз, и защо не и в целия свят. Подобна мярка би увеличила търсенето и съответно би съживила производството (Кейнс), а ако бъде наложена на световно ниво, би довела до спиране на изтичането на производствен капитал към страните с ниско заплащане на труда. Ако трябва да се борим за единна световна политика, защо да не се борим за достойно заплащане на труда на всички работници вместо за данък от 1 или 2% върху капитала, който, едно, че трудно би могъл да се извади на светло от данъчните оазиси, и, второ, в своя облик като финансов капитал често води до печалби, измервани в десетки проценти? Какво значение би имало, ако спекулациите на жилищния пазар бъдат сведени от 120% например до 118%? Неравенствата биха намалели и чрез засилване на позицията на работниците, следвайки примера на Германия, където работниците имат свои представители в директорските съвети. Това ограничава спекулациите с акции на финансовите пазари, както признава самият Пикети:

„По-ниската котация на финансовия пазар на германските компании, изглежда, се дължи на т.нар. „рейнски капитализъм”, или stakeholder model, представляващ икономически модел, при който фирмената собственост не принадлежи само на акционерите, но и на определени хора, директно засегнати от дейността на фирмата – stakeholders, като например представители на работниците (които в германските директорски съвети разполагат с властта да участват в решенията, а не само да съветват, въпреки че не са задължени да притежават акции), а в някои случаи представители на общините, на асоциации на потребителите, на комитети за защита на околната среда и т.н.”.

Друг странен факт е, че в книгата липсва каквото и да е обяснение за причините за капиталистическите кризи. Събирайки жилищата, земята, финансовите активи и производствения капитал под общата дефиниция „капитал”, Пикети достига до обратните изводи на Маркс, според когото възвръщаемостта на капитала (нормата на печалба) намалява с развитието на технологиите и увеличението на постоянния капитал в производствения процес. Според Маркс точно спадът на нормата на печалбата е първопричината за капиталистическите кризи и представлява основното противоречие на капитализма. Опитвайки се да разрешат този проблем, капиталистите използват различни стратегии. Например опитват се да монополизират пазара чрез концесии, патенти, различни видове авторски права, инвестиции във фиктивен капитал (инвестиции на финансовия пазар), откриват нови пазари чрез нарастваща приватизация на обществените блага и т.н. Със сигурност най-лесният начин за увеличаване на нормата на печалба е чрез изтегляне от производството на част от капитала. Самото увеличение на капитала, инвестиран в производството на стоки и услуги, води до спад на нормата на печалба. Това е и причината капиталът да се изнася от производството към финансовите пазари. Ето защо финансиализацията на икономиката не бива да ни изненадва, напротив – трябва да осъзнаем, че самата природа на капитала неизменно води до нея. Освен това трябва да отбележа, че изнасянето на капитала от производствената сфера не е способно да прекрати тенденцията към спад на нормата на печалбата, може единствено да я забави. При всички положения капитализмът демонстрира изключителна способност да подновява растежа на нормата на печалбата и оттук собствената си жизненост въпреки явната му неизбежна историческа преходност в светлината на емпиричните доказателства.

Откриваме тези емпирични доказателства в изследването „Историческата преходност на капитала” на Естебан Маито, който, използвайки същите данни на Пикети, но с дефиницията на Маркс за капитала, доказва непрекъснатия спад на нормата на печалба от XIX век до днес. Двата противоположни извода (на Маркс и Пикети) се дължат на двете различни дефиниции за капитала. В едно интересно изследване със заглавие „Фиктивен капитал и фиктивни печалби” Рейналдо Караньоло и Мауричо де С. Сабадини въвеждат понятието „фиктивни печалби”, които са печалбите, произлизащи от увеличената стойност на активите на финансовите пазари. Спекулативният характер на финансовите пазари е всеизвестен и точно този характер поставя под въпрос твърденията на Пикети, че нарастването на богатството е по-голямо от нарастването на БВП. БВП измерва реални продукти и услуги и ако Пикети иска наистина да открие някаква връзка между БВП и богатството, трябва да ограничи и богатството само до физическото, както и да изключи нарастването в стойността на жилищата, така както то не се включва и в БВП. Струва си да се концентрираме върху ролята на финансовите пазари в създаването и разпределението на богатството, след като Пикети не засяга този проблем. Ако погледнем от различна гледна точка, бихме могли да използваме допълнителни мерки за данъчно облагане на богатството. Между другото данък собственост съществува и сега, но основно засяга дребните собственици на жилища и не се прилага върху финансовите активи.

Днес живеем в свят, в който, ако притежавате 100 хиляди евро в жилище, плащате данък собственост, но ако продадете същото жилище и инвестирате в облигации, акции или просто в банков влог, не плащате никакъв данък собственост.

От тази гледна точка идеята да се наложи прогресивен данък върху собствеността отговаря на нуждата да се постигне някаква морална справедливост. И все пак бих искала да подчертая, че дори един такъв данък трудно ще разреши проблема с неравенството в обществото. За да го разрешим, е необходимо да помислим за изкореняването на капиталистическия начин на производство. Когато за първи път чух за предстоящото публикуване на книгата на Пикети, се впечатлих от смелостта на един икономист да изследва капитала и очаквах книгата с растящ интерес. Както повечето хора, заблудена от заглавието, смятах, че Пикети ще опише днешното състояние на икономиката от марксистка гледна точка. След първите прочетени рецензии ми стана ясно, че Пикети не е марксист, и допуснах, че вероятно е кейнсианец, след като предлага данъчни мерки. Считам, че много от мерките, предложени от Кейнс и развити чрез Новия курс на Рузвелт, са имали положителен ефект върху живота на работниците и създаването на социалната държава. Критиката, която отправям към кейнсианството, се свежда до факта, че подминава причините за кризата на кейнсианската икономика през 70-те. Смятам, че ако не направим промени в капиталистическия начин на производство, няма да успеем да разрешим основното противоречие на капитализма и затова кейнсианството е обречено на неуспех – то не търси подобна промяна. В началото на 2014 г. най-накрая успях да се сдобия с книгата. Учудването ми беше безкрайно, след като установих, че Пикети дори не е кейнсианец. Той повтаря основните идеи на неокласическата школа и върху тях изгражда основната си теза. Не виждам голяма разлика между Пикети и всеки един неолиберал. Пикети не е против приватизациите, нито срещу финансовата глобализация, нито срещу все по-настъпващите международни договори, които прехвърлят цялата власт в ръцете на мултинационалните корпорации. За него нито едно от тези неща не е причина за нарастващото неравенство. Всъщност, заявявайки, че r > g, той не се и опитва да потърси причините. Движението „Окупирай Уолстрийт” обяви неравенството за основен проблем много преди излизането на книгата на Пикети. Не са нужни икономически таблици, за да признаем това, което се вижда с просто око. В момента е нужно едно сериозно икономическо изследване върху причините за неравенството. Пикети не предлага такова, подминавайки с лека ръка приватизациите, ограбването, създаването на „фиктивно богатство” чрез финансови спекулации и механизмите, превръщащи го в реално, и т.н. Ако имате нужда някой да ви каже, че капитализмът създава неравенство, тогава вероятно ще се впечатлите от книгата. Но ако вместо това търсите причините за неравенството, не само че ще останете разочаровани, а вероятно и твърде огорчени от повърхностната рецепта, изградена върху „законите на капитализма” на Пикети, които казват:

„Неравенство има, причини няма”.

Ние като българи, познавайки историята на България от последните 25 години, знаем прекрасно, че приватизациите бяха и все още са един от основните методи за ограбването на народите и концентрацията на богатството в ръцете на малцина. Това Пикети няма да ви го каже, нито ще предложи да се наложат рамки и контрол върху приватизациите. Ролята на мултинационалните корпорации в съсипването на дребния бизнес също не се изтъква като причина за обедняването на широки слоеве от населението. Заплатите? Нито дума. Като явен неокласик Пикети счита, че капиталът има пълното право да си присвоява печалбите, тъй като е „фактор в производството” наравно с труда. Протекционизъм? В никакъв случай! Нито дума за ограбването на страните от Третия свят в продължение на векове, богатството на развитите държави не се дължи на него. Многобройни са нещата, които умишлено пропуска. Също толкова умишлено избира заглавието на книгата си с опортюнистична и демагогска цел. В момент, в който кризата доведе до подновен интерес към трудовете на Маркс и обявяването му за „мислител на хилядолетието”, е доста удобно да копираш най-известното му заглавие, под което да представиш посредствена икономическа подготовка, гарнирана с всеизвестни истини, и рецепта, която рискува да допринесе за издигането на финансовите спекулации до невиждани висини. В книгата си Пикети създава усещането, че е чел Маркс, и си позволява критики, които звучат нелепо. В интервю за New Republic Пикети казва следното:

„Маркс? Никога не съм успял наистина да го прочета. Искам да кажа, не зная дали сте се опитвали да го четете. Опитвали ли сте?”.

Тези думи обясняват защо Пикети не познава Маркс. Като повечето икономисти днес не се е докосвал до „Капиталът”, но е слушал за него критики от неолиберална гледна точка и ги преповтаря в книгата си. Тъжният факт е, че Пикети бива превъзнасян основно от десните икономисти. Защо ли? Ето каква всъщност е позицията му – можете да я видите в следното интервю, което дава пред Аманда Ланг. Цитирам:

„Аз изцяло подкрепям частната собственост и частния капитализъм… Моята цел е да накарам хората да инвестират в техните фирми, да накарам хората да бъдат капиталисти и собственици… Изправени сме пред риска някои държави да се обърнат срещу глобализацията”.

Пикети не само е за капитализма, но е за глобалния капитализъм в тази му форма. Предложеният от него данък няма за цел да пребори световния капитализъм, а да го спаси. Днес водим поредната битка срещу глобалния капитал. Става дума за битката срещу Трансатлантическото споразумение между Европейския съюз и САЩ – ТПТИ. Това споразумение безспорно ще доведе до увеличаване на неравенствата. Какво би препоръчал Пикети? Можете сами да го чуете:

„Достатъчно е да обложим корпорациите с данък от 1% до 2% и всичко ще бъде наред! Няма значение откъде и с какви методи се е увеличило тяхното богатство”.

Шарж на Тома Пикети от художника Крис Уеър, 18 юни 2014 г.

http://a-specto.bg