Някой, пък може и мнозина, да не харесат тези редове. Тяхна си работа. Те
са от другата страна на човещината. Те са от отсрещната страна на
т.нар. социален капитализъм, който бе блян за избухналата в протести
срещу партията-държава България.
Понякога се питам защо няма общонароден празник, подобен на Девети септември. Нали в такъв би трябвало да се превърне Десети ноември? Няма, защото мнозинството остана излъгано. И още нещо. Мнозинството вижда как в други държави от т.нар. социалистически лагер хората живеят по-добре. Дори много по-добре. Неоспорим факт е. Защото мнозина българи предпочитат да работят и живеят в Унгария, Чехия, Словакия, Полша, Черна Гора, Хърватия, Словения, а вече и в Румъния, Албания… Не ми е в момента до обобщения. Но пред очите ми, а и на целия квартал се разиграват сцени, които нямат нищо общо с изграждането, надграждането, утвърждаването на условия за достоен труд. Става въпрос за един съвсем обикновен факт. Който, за съжаление, не прави дори впечатление на преминаващите, угрижени и изморени добричлии. Не съм се интересувал умишлено коя фирма изгражда новата водопреносна мрежа в района около магазин „БИЛЛА“ на кръстовището на улиците „Св.Св. Кирил и Методий“ и „Сан Стефано“. Очевидно е, че тук е един от сложните възли на водоразпределението. И затова тук се работи по-продължително време, а и с повече хора и техника. А и затова търпението на хората в квартала към проблемите с водоподаването е такова, че издава голямото им разбиране, че прави нещо добро, нещо много по-добро и необходимо. Свидетел съм, как понякога хората от квартала или от магазинчетата тук дават чаша кафе на някой работещ, помагат с каквото могат, водят спокойни разговори, не се сърдят, когато се шуми или се вдигат облаци прах… За тях всичко това е нормално. Не е нормално в студа не тези хора да не се осигурява горещ чай или кафе. Някоя топла закуска. А в понеделник вечерта беше върхът. След като топлият и слънчев неделен ден не бе използван за по-бързото завършване на работота, тъй като идват студ, дъжд и сняг, в понеделника под капризите на времето хората работеха възможно най-бързо и организирано. Върхът бяха тъмните часове на изтичащия ден. Толкова ли никой не се сети на обекта да докарат един или два прожектора, та хората да работят нормално?... Толкова ли би обедняла фирмата, спечелила изпълнителните работи, че не изпрати транспорт да закара работниците си около 10 часа вечерта до домовете им – изпокаляни, изпомръзнали, изгладнели?... Днес, във вторник, рано започна заравянето на тръбите, трамбоването и т.н. Същата мизерия. Навярно така ще бъде и утре, и вдругиден, докато завърши водният проект. Може би и затова плъзна черната шега: Днес заравят, кога ли пак ще разравят?... Като си помисли човек, има резон в шегата. Има резон в истината. Ако и качеството на труда е според мизерията – не непривлекателността на този труд, дори не и степента на заплащане, а уважението и грижата на работодателя, на новоизгрелия капиталист за условията на труд, то нормално би било да се спазва баланса на живота – мизерни грижи = мизерно качество. На езика на мъдрите чукчи това означава: Ще преживеем и благоденствието на безкрайния български преход! Щях да забравя да напиша за финал: Такъв е животът! А, не е още финал. Ряпа да ядат фамилиите на западните милионери, които са създали богатството си за столетия. Тук е България. Милионите, милиардите се трупат понякога за дни… Такъв е животът!