- имаме много трайни постижения в образованието и възпитанието

- авторитетът на учителя не се определя единствено от размера на възнаграждението му

- събирането на децата в общежития и интернати вероятно ще се окаже необходима форма, която ще доведе до по-успешно оползотворяване на парите за образование

Веселин Бончев е роден на 4 април 1942 г. в с. Смолница, но целия му живот преминава в Добрич. Учи в Първо мъжко средно училище, ОУ \\\"Христо Ботев\\\", а след това и в Техникум по механотехника. През 1963 г. става нередовен учител там. Завършва Полувишия институт за учители-специалисти, а по-късно и Софийския университет \\\"Св. Климент Охридски\\\" с първа специалност \\\"Педагогика\\\" и втора - \\\"Български език и литература\\\". През 1970 г. става зам.-директор по вечерно обучение. В периода от 1971 до 1977 г. е главен специалист и училищен инспектор в отдел \\\"Просвета\\\" към Окръжния народен съвет. От 1977 до 1990 г. е отново зам.- директор в Техникума по механотехника. От 1 октомври 1990 до 1 октомври 1991 г. е последователно зам.-председател и председател на Временния изпълнителен комитет, след което се връща на предната си работа. От юни 1992 до октомври 1995 г. е зам.-кмет по култура, образование и здравеопазване. 15 септември 1996 г. посреща като педагогически съветник в Хуманитерна гимназия, на която е директор до 31 юли 2005 г. Семеен, с две големи деца и двама внуци. Синът му д-р Иван Бончев и снаха му д-р Светла Бончева са кръстили сина си на него - Веселин, а дъщеря му Нина Бончева - Крибел се радва на малкия Александър. Общински съветник.

- Г-н Бончев, животът Ви винаги е бил свързан с образованието. Как ще коментирате твърденията, че в последните години то девалвира и нивото на обучението спадна в сравнение с минали периоди?

- След повече от 40 години в образованието твърдя, че претенции към него непрекъснато е имало, както и опити на управляващите да го развиват, усъвършенстват, реформират. Не помня година, в която да не сме правили реформа и го намирам за естествено. Не трябва да се забравя, че образованието е сложна система с много компоненти и всяка категорична, еднозначна оценка е неточна. Според мен, най-важният критерий е постигането на целта, която си поставя обществото в определен период от време. И това също не е просто, защото образователният цикъл е определен брой години. Днешната му цел се постига след 10-12 години. Това показва, че и целта се променя, а средствата и методите трябва да догонват промяната. От тук идва сложността. Не приемам нито категоричните отрицателни оценки, нито бодряшко положителни за образованието въобще. Смятам, че имаме много трайни постижения в образованието и възпитанието, но разбира се, те не са повсеместни. В съвременните условия е необходимо да се формулира възпитателно-образователният идеал на учащите се и средствата за постигането му, както за днешния ден, така и за утрешния.

- Живеем в общество, в което традиционните морални ценности се промениха и в много случаи критерият за оценка станаха парите. В учебните заведения от едната страна застават педагозите, които перманентно протестират за по-високи трудови възнаграждения, а от друга - част от децата, чиито родители разполагат със значителен финансов ресурс. При тази ситуация загуби ли българският учител авторитета си пред учениците?

- За мен е неправилно да се мисли, че авторитетът на учителя се определя единствено от размера на възнаграждението му. Авторитетът зависи преди всичко от самия учител. И сега в напредналите в икономическо отношение държави има съществени различия между заплащането на учителите в държавните и в частните училища. Нашето образование продължава да бъде най-вече държавно, а в Добрич е само такова. Тук още нямаме частно училище. При рязкото намаляване на децата /само за Добрич с по 300 на година/ и запазването на заетите в сферата на образованието, очевидно се налагат структурни промени, с които по-ефективно да се оползотворява заделеният финансов ресурс. Ако за Добрич проблемът с непълните и слетите паралелки не е толкова остър, то за селата в района той е изключително голям. Намирам рационализирането в структурите за резерв на подобряването на заплащането на труда на учителите и качеството на обучението. В началото на 70-те години Толбухински окръг пръв в страната ликвидира слетите класове и малките училища. Между 1960 и 1970 г. бяха закрити около 70 училища. Концентрацията на образованието бе извършена на принципа на осигурения от ТКЗС транспорт в новопостроените, пак с парите на ТКЗС, големи училища. За времето си това очевидно се е явило необходимото решение. Сега ръководството на държавата и общините трябва да намерят решения, каквито съществуваха в други райони на нашата страна /Смолян, Кърджали/, където събирането на децата ставаше в общежития и интернати. Въпреки възраженията, това вероятно ще се окаже също необходима форма, която ще намали транспорта, ще увеличи задълженията на учителите под форма на целодневно обучение, възпитание, организация на хранене и т.н., но ще доведе до по-успешно оползотворяване на парите за образование.

- В ролята си на общински съветник взехте участие в дебатите за паметника на маршал Толбухин. Каква е позицията Ви по този въпрос?

- Обществено политическата промяна от началото на 90-те години на миналия век доведе до нови оценки на духовни ценности, традиции и огласяване на премълчавани факти. Тогава за пръв път се постави въпросът /от кръглата маса през правителствата/ за отстраняването на символите на комунизма. В Добрич това намери израз с преместването на паметниците, издигнати от една партия в духа на една идея, от централната част на града в гробището. Подчертавам - преместване, а не разрушаване, а не демонтаж, с преобладаващото съгласие на участващите представители на всички политически сили във временния изпълком. За всичко това има протоколи, решения. Първоначалното предложение беше те да се съхраняват във Военното гробище, но по настояване на \\\"активните борци\\\" против фашизма и капитализма се изпълни тяхното желание за гробището. Специално за паметника на маршал Толбухин, предвид на това, че засяга отношението с тогавашния СССР и оценката на дейността на личност с по-мащабни измерения, бюстът бе съхранен в Историческия музей с оглед да бъде запазен и експониран по подходящ начин. Защо това не е направено в изтеклите 16 години от специалистите в музея, аз не мога да отговоря.

Навлизането на съветските войски на 8 септември 1944 г. в България става, след като само дни преди това  нашето законно правителство е обявило война на Германия и е заявило, че няма да воюва срещу Червената армия. Обявената от СССР на България война доведе страната ни в позицията на победените и до много сериозни санкции от последвалите мирни договори. Те се изразяват в поемането на издръжката на Червената армия от 9 септември 1944 г. до края на 1947 г. През този период стават най-страшните събития на саморазправа с обявените за врагове на народа. Организира се само за няколко месеца т. нар. Народен съд, създават се лагери, реализира се национализация на частната собственост, поставя се начало на колективизацията в земеделието. Установява се за много дълъг период съветизация на страната.

В този смисъл, ролята на Червената армия не може да се счита за освободителна, защото няма от кого да се освобождава една суверенна държава, на която е обявена война.

Паметникът на маршал Толбухин е изграден през 1959 г. като продължение на именуването на града през 1949 г., а то е резултат на една специфична инерция на времето. Тя обхваща преименуването на Варна на Сталинград, на Шумен на Коларовград. На Георги Димитров бяха именувани едновременно два града: Перник стана Димитрово и Димитровград.

- И все пак, къде е според Вас мястото на паметника на маршал Толбухин?

- Маршал Толбухин е заслужил военоначалник на държавата си. Почетен е от България като почетен гражданин на София и Добрич. И от това, че в момента, когато се преоценяват събитията, е решено паметникът му да не е в централната част на града, с нищо не се оронват изброените заслуги към СССР и приноса му в победата над фашизма. Паметникът на маршал Толбухин няма място в централната част на Добрич. Това, което беше решено през 1990 година, бе потвърдено и с гласовете на съветниците от Общинския съвет на сесията от 21 февруари, на която поставеното искане бе подкрепено само от трима съветника. Останалите гласуваха против или се въздържаха.

Към предложителите - Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и Съюзът на ветераните от войните, бих се обърнал с предложение активно да се включат в изпълнението на общинската програма за отбелязване на 90-годишнината от Добричката епопея от 1916 г. Предстои ни да изградим паметник на Иван Колев, да почетем паметта на откараните в Молдова 25 хиляди души. Ще възкресим ли подвига на българските военоначалници, загинали през споменатата война, на които имената носят повече от 50 селища в района? Ще намерим ли начин да поставим знак на войнишките гробове в района на Козлодуйци?

Подвигът на българския летец Димитър Списаревски бе възкресен от неговите колеги от София с предоставяне на паметна плоча. Ще реализираме ли идеята за негов паметник? Нека да почитаме героите, но на първо място и преди всичко българските. И да не ги забравяме. А на предложителите русофили предлагам да разграничат русофилството от съветофилството. И всички заедно да си пожелаем да бъдем най-напред и най-вече българи.

Разговара Татяна ИВАНОВА