Основа на Шанхайската организация за сътрудничество са руско-китайските отношения. Двете страни са изправени пред сходни предизвикателства и намират начин за разрешение на проблемите си чрез този съюз.

През 19 век отношението на Руската империя към Китай е същото като това на другите Велики Сили. Те гледат на Поднебесната Империя като на пореден обект за колонизиране. Почти всички успяват да го постигнат, чрез изпращане на бойни кораби по китайското крайбрежие. Това им позволява да завладеят някой пристанищен град и да наложат на страната мирен договор, даващ привилегии на европейците.

Русия също върви по този път, дори с по-голям успех, защото единствена има сухопътна граница между двете страни. Руската хегемония в северен Китай е пълна, след като познатият ни граф Игнатиев подписва с китайската държава много изгоден за Русия договор. В началото на 20 век, след руско-японската война от 1905 г., положението се променя коренно. Русия престава да бъде водеща сила в региона, изместена от изгряващата Япония.

Оттогава досега руско-китайските отношения са по-равностойни и поради това - още по-сложни. Характерното е, че двете страни никога не са равнодушни една към друга, или са големи приятели, или са нетърпими врагове. Периодите на нормални междудържавни отношения са редки и кратки. И сега в началото на 21 век наблюдаваме поредният процес на сприятеляване на двата азиатски гиганта. Единствено времето ще покаже докога.

Двете страни имат един и същ проблем - демографския. Китай расте неудържимо и този неконтролируем процес притеснява Пекин. Ресурсите на страната са големи, но не изчерпаеми. Ако китайското население нараства с тази темпове, то просто ще "изяде" всичко. Все някога това ще доведе до безредици на гладните тълпи. За да се предпази от този недобър сценарии, правителството взема мерки в няколко насоки. Политиката на семейството с едно дете е подкрепена от "закон за раждаемостта", предвиждащ сериозни неприятности за родителите, позволили си второ дете.

Стимулира се емиграцията като обществен клапан. И последното, което остава да се направи, е да се засилва постоянно икономическото развитие на страната, което да доведе до постепенно повишаване на жизненият стандарт.

Руските проблеми са същите, но с обратен знак. Населението на най-голямата по територия държава намаля със страшни темпове, правейки я една от най-рядко заселените в света територии. Руснаците са под 150 милиона и продължават да намаляват. Прогнозите са, че до края на века ще спаднат с една трета - под 100 милиона, колкото ще е една Турция, например. А ако това стане, всички вицове за полско-китайската граница ще се окажат истина. И не че, Китай ще завладее Сибир със война. Просто ще го засели, по един естествен начин. Природата не търпи празни пространства.

Изходът за страната е един-единствен - незабавна стабилизация в икономическата, духовната и военната сфера. Мир в страната и по границите, това е спасението на Москва. А докато Русия си стъпи здраво на краката, погледът на многолюдните съседи трябва да бъде отклоняван в друга посока, навън. В това отношение приятелство с Пекин е не само желателно, то е задължително.

Един приятелски договор между двете страни обаче има и своите рискове. Двете страни не са равноправни. Едната е бивша световна сила, другата - бъдеща. Ако се задълбочат техните контакти, има опасност за Русия да се превърне само в младши партньор, помагащ на Китай в световното му лидерство.

За Москва това не е изгодно. И за да изравни везните, тя не сяда на масата за преговори сама. Заедно с нея са и средноазиатските бивши съветски републики. Това дава съвсем друг облик на двустранните отношения и помага на Москва да е равнопоставена в диалога. Всички решения се вземат с консенсус или с гласуване. И Русия има повече от един глас.

А защо Пекин е съгласен?

Защото за него е също много изгодно. Може да се концентрира върху вътрешните си проблеми, без да се притеснява за тила си. Във външнополитически аспект, един съюз като ШОС му помага да се чувства защитен, почти недосегаем. И всичко това, без да е положено някакво военно или друго усилие. Само благодарение на своя потенциал, Китай печели толкова много съюзници, повече от колкото, ако бе спечелил война.

От малките партньори в Организацията, особено внимание заслужава да се обърне на Казахстан. Тя е третият ъгъл в триъгълника, без нея той не би могъл да съществува изобщо. Значението му е токова голямо, че можем спокойно да го приемем за най-малък от големите, а не за най-голям от малките съюзници. Струва ни се малък на картата, само защото го сравняваме със съседите му. Но ако го поставим в една Европа например, ще видим истинското положение.

Територията на Казахстан е 2 727 300 кв.км., на 9-то място в света.
За сравнение това е колкото общата площ на следните европейски държави: Великобритания, Ейре, Холандия, Белгия, Франция, Люксембург, Испания, Португалия, Италия, Швейцария, Германия, Дания, Полша, Чехия, Австрия. Те имат площ общо 2 751 261 кв.км.

Но населението на Казахстан е малко, само 15 163 704. Колкото половин Полша. И само половината са казахи, другите - не. Има всякакви, руснаци, китайци, узбеки, украинци, евреи, немци, даже и българи. Затова и страната е двуезична - казахският е говорим за около 2/3 от населението, но руският е "деловият" език. Подобно е делението и по религиозен признак. Малко повече от половината са мюсюлмани-сунити, останалите - предимно православни християни. Това предопределя естествената необходимост на управляващите да водят един подчертано проруски курс. И превръща страната в най-големият приятел на Москва.

Големите находища на нефт и газ дават основание на специалистите да сравняват Казахстан с богатите петролни държави от Близкия Изток. Той е вторият след Русия производител на нефт в ОНД, но липсата на пристанища и петролопроводи затруднява развитието на отрасъла. Има митнически съюз с Русия, Белорусия и с Киргизстан, в който действат нулеви митнически ставки при взаимния стокообмен. Освен всичко в казахските степи е и руската космическа врата - Байконур.

Въобще Казахстан е една огромна държава със страхотен потенциал. И ние трябва много да внимаваме кой е нашият посланик там.

Поради всичко това Москва гледа на своето приятелство с Астана като на външнополитически приоритет.

Останалите по-малки и по-бедни държави в ШОС също имат с какво да допринесат за общото благо. Узбекистан има територия от 447 400 кв.км, и население 25 563 441 души. Страната е вторият износител на памук в света. Също има находища на нефт и злато, а няма пристанища.

Истински малките страни са Киргизстан с територия 198 500 кв.км. и население 5 050 000 души. и Таджикистан - 143 100 кв.км., 6 863 752 души.

Тези две републики са необходим пълнеж за ШОС. Те дават допълнителен обем на цялата конструкция и повишават нейната легитимност. И, не на последно място, са мост към ислямския свят.

Отношенията на Русия с бившите социалистически републики от средна Азия са особени. Те не са колониални или неоколониални. Те са, ако можем да използваме един нов термин - "постколониални".

Подобни са отношенията между Великобритания и страните от Британският Съюз, между Испания и Латинска Америка, между Франция и Магреба. От тези исторически връзки между метрополия и провинция, бившите колонии извличат повече облаги от всякога. А и имат винаги подкрепата на един силен приятел.

В случая, средноазиатските републики печелят също много от членството си в ШОС. Режимите във всяка една от тях не са най-добър пример за демокрация по европейски. И именно членството им в Организацията им гарантира политическа стабилност. След това е и икономическият просперитет. Стопанствата им се държат на добив и износ на суровини. А Организацията им гарантира помощ при добива, пазар за стоката, и снабдяване с всичко, които искат да си внесат.

Така подредена, ШОС успява да "затвори кръга" и да се превърне в една самозадоволяваща се общност. Дори при една нова Студена война, страните имат достъп до енергийни и други ресурси, а и до технологии, за да ги развиват.

Освен шестте страни-членове, Организацията има и страни-наблюдатели. Нещо средно между европейските кандидати за членство в ЕС, и американските "най-привилигировани страни". Отношенията между Организацията и наблюдателите и са показателни за посоките на развитие на ШОС. Защото каквото има да се слуцва, ще се случи първо с наблюдателите.

Засега наблючателите в ШОС са 4. Това са:
1. Индия - територия - 3 095 472 кв.км., население - 1 000 849 000
2. Пакистан - територия - 803 940 кв.км., население - 150 694 740
3. Иран - територия - 1 648 195 кв.км., население - 69 018 924
4. Монголия - територия - 1 565 000 кв.км., население - 2 751 314
--------- -------------
Общо - територия - 7 112 607 кв.км., население - 1 223 313 978

Прибавени към данните на страните-членове, това прави цифрите наистина гигантски, а картината - още по-плашеща за Запада.

Не може обаче да се каже еднозначно, че всички сегашни наблюдатели ще са утрешни страни-членки на една Организация, враждебна към останалия свят. Поне, още не.

Най-предвидима е ситуацията с Монголия. Страната е вътре в ШОС, защото иначе има опасност да попадне в чужда орбита, примерно американска. А Пекин и Москва не могат да позволят подобно нещо, някой да шета в задният им двор.

Монголия е държана изкъсо, без да и се оказва излишен натиск. Постепенно икономически съображения ще я накарат да стои все по-близо до ШОС, а това ще доведе до неизбежното и политическо участие. Мястото на страната във "първата вълна" на разширение е сигурно. Чакат я да узрее. До 5 години ще е факт.

Случаят с Индия и Пакистан е по-особен. Двете страни са в ШОС, защото другият е там. И двете не могат да си позволят да останат в изолация, и наблюдават отблизо ситуацията в ШОС, притеснени, дали съперникът им няма да получи предимство. Засега такова не се очертава, отношението на Пекин-Москва е еднакво добронамерено и към двете. От тях самите зависи да направят първата крачка. Не е ясно кой и кога ще бъде пръв, сигурното е, че другият ще го последва бързо.

А може и двете да останат завинаги извън "азиатският клуб".
Пакистан по принцип е по-близо до американската орбита. Върху Карачи може да се окаже натиск от страна на Вашингтон в тази насока. Въпроса е дали може да бъде подплатен с нещо стойностно.

Подобен натиск вече бе оказан на Индия. Последните американски посещения бяха придружени със сериозни договори, и засега склоняват Делхи да стои настрана от "Централните Сили". Американските усилия определено дават резултат, защото единствено Индия не бе представена на срещата в Шанхай от своят държавен глава. Вместо него там бе пратен енергийният министър на страната. Нужно бе да се подчертае, че Индия е заинтересована от сътрудничество в тази област, но умишлено избягва политически ангажименти, вярна на своята "политика на необвързване".

Остана Иран. Лошото момче на света. Неговите мотиви на поведение разгледахме на друго място, няма нужда да повтаряме. Важното е, че в Шанхай приеха президента Ахмадинеджад като равнопоставен, скъп гост на общата трапеза. Имаше подготвени срещи на най-високо ниво, беше му дадена възможност да се изказва първи на всяка дискусия. Сякаш искаха да се съобразяват с казаното от него, а не да го карат той да се съобразява с тях.

В ШОС биха приели Иран с отворени обятия. За тях няма по-естествен съюзник, за него също. Техеран се чуства поканен, но не бърза да каже нито "да", нито "не". Аятоласите са наясно колко може да спечелят от едно членство, но искат да преценят какво ще загубят от една иначе толкова изгодна сделка. А такива загуби винаги има. Притесненията на Иран са дали няма да се откъсне твърде много от другите ислямски страни.

Когато се увери, че не, ще стане член на ШОС. Но не и преди да види какво му дават американците, за да не стане. Тук нещата са наистина динамични и нищо не може да се прогнозира със сигурност. Освен че, всичко може да развие с неочаквана бързина в една или друга посока. Всички са нащрек.

В Шанхай обаче пристигна един друг, малко неочакван гост. Президентът на Афганистан Хамид Карзай се появи, поканен на срещата от китайските домакини, май без да го съгласува с Русия и приятели.
Това не остана незабелязано.

По принцип Кабул отдавна иска да се приобщи към организацията, но там не е желан от всички. Москва с основание твърди, че Афганистан все още не е свободна държава. Правителството управлява само столицата, извън нея положението се контролира или от съюзнически американски войници или още по-лошо от неприятелите-талибани. Когато страната се умиротвори и няма чужди войски на своя територия, пак ще говорим. Дотогава ще функционира една специална контактна група ШОС-Афганистан.

Руската неприязян е лесно обяснима. Първо, раните от последната война още не са зараснали. Второ, и по-важно, в Москва се опасяват от "троянски кон" в редиците си. И Кабул ще остане отвън, докато не е напълно послушен и предвидим партньор.

Опити да се сравнява произволно ШОС с всяка друга организация са обречени на неуспех. Ситуацията е уникална и няма аналог. Сравненията с Вършавският договор са плашещи, но неверни. Защото той бе създаден от СССР и неговите сателити. Решенията се вземаха само от едно място. Целта беше да се държи в страх неприятелят и в подчинение съюзниците.

В ШОС решенията се вземат на поне две места. Единоначалието не приемливо за Русия. Тя не желае да се подчинява на чужди решения, а не може да наложи своите на Китай. Затова Москва се държи равнопоставено и с по-малките партньори и с по-големият. Тя ще отбранява принципа за равнопоставеност до края, иначе просто ще се отегли от съюза с Китай.

Освен това Вършавският договор бе на първо място военен , а при ШОС военото сътрудничество е като следствие на икономическото и политическо такова. Военната подкрепа между Москва и Пекин ще се засилва, но не прекалено, и няма да измести националните им армии.

В противен случай има опасност китайските войски да се сражават в Кавказ с чеченци, а руските десантчици да се проявяват в Тайван. И за двете страни това е нежелано. Всяка страна трябва да си решава сама проблемите, без да навлиза в нови каши.

Бъдещето на съвместни въоръжени сили на ШОС е по-скоро някъде на неутрална територия. Те биха могли да са "умиротворители" в следвоенен Ирак, Афганистан или навсякъде, където има общи интереси за опазване.

А може би един нов СИВ. Донякъде да, но без плановото стопанство и разпределението на различните производства. Сега всичко е поставено на пазарен принцип, всеки може да произвежда всичко, което може и нека да оцелее по-доброто. Целта е по-скоро да се използват китайските валутни запаси, най-големите в света, за финансиране на общи, скъпи проекти.

От такава гледна точка може би ШОС е най-близък до ранния Европейски съюз. Когато бе още общ пазар, стремеше се да има една външна политика, но не и обща валута. И ако за последните едно-две десетилетия Европа тръгна по пътя на конфедериране, с обща конституция, парламент и т.н., то това изобщо не е сигурно за ШОС.

Азиатската организацията не трябва да се митологизира, нито да се демонизира. Инициативата може много да се развие и да диктува модата в света, но може и да се разпадне за броени месеци. Не под външен натиск, който само сплотява съюзниците, а от центробежни сили. Ако една от големите страни се почувства пренебрегната, то тя ще го напусне в търсене на нови приятели. Най-лесно това може да стане при една смяна на държавните ръководители в Москва или Пекин.

И в двете страни личностните смени водят до смяна на държавната политика, често дори на 180 градуса. Сега може да се случи същото. Смените в Китайската Народна Република винаги са внезапни и непредвидими. Може да стане дори тази нощ. А мандатът на президента Владимир Путин изтича през 2008-ма година. Така че бъдещето ще покаже.

http://opinions.bulgarianpost.com