ИЗГОНЕН ОТ ДОБРИЧ, ПОЛЕЗЕН ЗА НАСА И БАЙКОНУР

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-20 @ 00:33 EEST

ИЗГОНЕН ОТ ДОБРИЧ, ПОЛЕЗЕН ЗА НАСА И БАЙКОНУР

2007-08-10 @ 13:19 EEST

Пред НДТ проф. д-р Димитър Карадимов - завеждащ Катедрата по анестезиология и интензивно лечение, Клиниката по анестезиология и интензивно лечение към МБАЛ \"Царица Йоанна\", член на Специализирания съвет по хирургия, анестезиология, урология и ортопедия към Министерския съвет. Не съм се чувствал като Господ, но когато не мога да помогна, се чувствам като нищожество, твърди проф. д-р Карадимов

- Бихте ли представил Димитър Карадимов?
- Димитър Карадимов е лекар, завършил Медицинския университет във Варна през 1973 г. Родом е от Търговище. Завършил във Варна поради това, че навремето имаше разпределение и нямахме право да кандидатстваме на други места. Започнах работа в Хирургическото отделение на Окръжната болница в тогавашния град Толбухин през 1973 г. Две години по-късно, когато се основаха ОАРИЛ-ите у нас, бях прехвърлен в ОАРИЛ. Много съм благодарен на тогавашното ръководство на болницата, което веднага ме изпрати на специализация във Военно-медицинска академия. Там, под ръководството на тогавашния шеф на анестезиолозите в България ген. Филипов, получих добра специализация. Още 28-годишен бях избран за ръководител на реанимацията в Добрич. След това бях назначен и за началник на Водно спасяване в тогавашния Толбухински окръг, по-специално в курорта \"Албена\". 12 години работих в Толбухин. И, може би, никога нямаше да помисля да напусна града, защото се чувствах добре тук, хората ме уважаваха. Смятам, че бях един добър специалист за града. Стана така, че Окръжният комитет на БКП реши, че не мога да бъда началник на отделението по реанимация, защото съм безпартиен. Бях освободен от тази длъжност. Кандидатствах за научен сътрудник при проф. Чирков в Клиниката по сърдечно-съдова хирургия. Бях избран за такъв през 1985 г. Две години работих там. Проф. Чирков през това време ме изпрати на специализация в Германия. Мога да кажа с чиста съвест, че ако в Добрич се чувствах много добър специалист, когато започнах работа при проф. Чирков, разбрах, че професионално съм добър, но теоретически съм слаб. Не мога да преподавам добре и не съм конкурентноспособен. Така че, колегите, които работят в Добрич са професионалисти и занаятчии, обаче при всички случаи отстъпват комплексно на изискванията на една голяма медицина т.е. специализация, конкретно познаване на новостите в медицината и усвояване на най-новите технологии. Напуснах проф. Чирков по простата причина, че той имаше разбиране, че не са нужни дисертации. Седнахме на една маса и се договорихме, че ще защитя дисертация и ще се върна при него. С помощта на колеги от БАН за две години защитих дисертация и започнах работа в Института по неврология, неврохирургия и психиатрия. Дисертацията ми беше свързана с изследване на обездвижване на космонавти. Приложение намери както в НАСА, така и в Байконур, където се определяше нивото на обездвижване и степента на липса на мускулен тонус на космонавтите, вследствие продължителното пребиваване в космоса или под водата, защото това се отнася и за подводничарите. През това време ме направиха завеждащ на неврореанимация при проф. Стаменова, прехвърлиха ме в ИСУЛ, сега \"Царица Йоанна\". През 1996 г., след спечелен конкурс, бях избран за доцент в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в ИСУЛ. Мога да кажа, че чак тогава почувствах, че настигам колегите, които са започнали работата си в София - теоретически, практически и преподавателски, и да съм конкурентноспособен с тях. През това време бях на специализации в Кеймбридж, във Франция, в Берлин, в Копенхаген, където участвах в пробацията на най-новия препарат за кръвосъсирване, който е много скъп, но и животоспасяващ. Приложих го за първи път в света на неврохирургично болни и статиите за това бяха публикувани във водещи американски списания. За времето, когато бях доцент - около 10 години, имам 160 научни публикации. От тях 20 са публикувани в американски и западноевропейски списания. Не смятам публикациите, които са на конгреси и в списания. Цитиран съм в САЩ - 11-12 пъти, и в Европа - 28 пъти. Преди две години бях избран за професор в МБАЛ \"Царица Йоанна\". От тогава завеждам катедрата по анестезиология и интензивно лечение, Клиниката по анестезиология и интензивно лечение и съм член на Специализирания съвет по хирургия, анестезиология, урология и ортопедия към Министерския съвет, която дава научните степени. Член съм и на специализирания съвет на \"Пирогов\". Основните материали по докторската ми дисертация бяха в Глазгоу, за което съм много благодарен на колегите, които ми осигуриха възможността да отида там и да подготвя докторската си дисертация.
- Каква е рекапитулацията Ви в такъв случай - кой загуби и кой спечели от това, че Ви изгониха от болницата в Добрич?
- Ако направим една рекапитулация, за 20 години пребиваване извън Добрич мисля, че съм постигнал в научната сфера достатъчно, за да мога да кажа, че от един провинциален град като Добрич и роден в още по-провинциален град като Търговище, човек без връзки и без възможности за други контакти, може да стане и доцент, и професор. Стига да има желание и да бъде достатъчно работлив. Като Републикански консултант по неврореанимация имам възможност да консултирам и да посещавам, когато ме извикат, разбира се, почти всички многопрофилни и общински болници в страната. Прави ми впечатление, че след университетските болници в София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Плевен, МБАЛ в Добрич е на едно от добрите нива - 10-12 място като организация и сграден фонд. Не е много добре, че ги няма такива изявени, както навремето, специалисти в областта на офталмологията, хирургията, УНГ, акушерството и гинекологията. Да се надяваме, че такива добри специалисти ще се създадат тепърва.
- Разкажете повече за Вашата разработка, която се използва от НАСА и в Байконур?
- Дисертацията обхващаше определяне скоростта на възбуждение на мускулните влакна при болни с нормално и намалено кислородно съдържание. Въз основа на това - определяне на една методика, при която, когато се намали кислородното съдържание, болните изпадат в т.нар. състояние на хипоксия и хипоксемия. И се налага да бъдат сложени на апаратна вентилация или изкуствено белодробно дишане. Не е тайна, че някои от космонавтите, подводничарите, и пациенти, които са пострадали при катастрофи, изгаряния и други, изпадат в такива състояния. По-рано това беше засекретено, разбира се. Методиката позволява да се определи точно статуса, в който те трябва да бъдат сложени на апаратна вентилация, да им се подава кислород и т.н. Това беше ценното и затова многократно бях цитиран. Когато кандидатствах за доцент имах още трима конкуренти и ги победих с това, че бях цитиран и дисертацията ми бе приложен при космонавтите в САЩ и СССР.
- Когато хората се завръщат от \"оня свят\" виждат вас - лекарите анестезиолози. Как ви приемат, как реагират?
- Обикновено пациентите нямат спомен за ситуацията. Имат спомен за влизането в клиничната смърт и за излизането. Но, нямат спомен за времето, когато са в безсъзнателно състояние, дължащо се на самото заболяване. Ако ги оставим без медикаментозния сън, който им даваме, това е ад в преживяванията им. Това са преживявания, които човешкият мозък трудно възприема. Това, което се говори - за бяла светлина или тунел, е малкото, което те виждат. Те се чувстват хванати в една сфера и постоянно въртени, което трудно се изживява и трудно може да се опише. На мен самия са ми давали анестезия. Когато не се копира, а колегата бе забравил да сложи другия препарат, който трябва да копира тези преживявания, то те са много неприятни, много страшни. Така че, щастие е, че не всичко може да се усети, да се изживее. Щастие е, че медицината е на такова ниво, че всичко това може да се копира. Остава спомен само от влизането и излизането. Излизането няма как да се копира по простата причина е, че нашата цел е да разберем доколко е възстановен мозъкът. А влизането не зависи от нас.
- Т.е. Вие спестявате на пациентите си дълготрайни кошмари…
- Абсолютно е така. Пациент от Добрич, с когото имах среща, споделя, че не помни какво е било. А той бе почти умрял. Нямаше кръвно налягане, сърдечна дейност, дишане. Всичко това беше в наши ръце, апаратът го бе поел. Ако бяхме го оставили той да чувства и това, защото имаше мозъчна дейност, не зная как би го преживял. Дали не би изръсил адреналина си и да направи инфаркт на миокарда или инсулт.
- Усещал ли сте се като Господ или като човека, който връща живот?
- Никога не съм се усещал като Господ. Но, когато не мога да помогна, се чувствам като нищожество. Защото е много лошо, когато знаеш, че дадена ситуация би трябвало да я овладееш, а нещо се изплъзва - дали организационни или медикаментозни проблеми, или пациентът е достатъчно изконсумиран. Но, когато ти се изплъзне ситуацията и не можеш да я овладееш, тогава се чувстваш много зле.
- Кой е случаят, който най-ярко се е запечатал в паметта Ви?
- Преди няколко години бяха присадили костен мозък на дете на 10-12 години в Детска онкохематология. Това беше една от първите трансплантации на костен мозък у нас. В началото детето беше понесло добре присаждането. На 15-ия ден то започна по необясними причини да изхвърля костния мозък. Тогава го сложихме на апаратно дишане. Всички бяхме на мнение, че детето ще загине. Дори колегите бяха подготвили епикризата. В един определен момент изведнъж започна да възстановява дишане, бъбречната функция, беше със запазен мозък, и детето излезе от кома. Когато излязох, майката припадна в краката ми. Тя също бе подготвена, че детето ще загине. Помислила, че е умряло. Когато й казах, че детето й е живо и ще живее, тя не можа да повярва и изпадна в хистеричен гърч. След това овладяхме ситуацията. Но, това са много фрапиращи случаи, които не се забравят.
- Това ли приемате като най-големия си успех?
- Това е случай, който не се забравя. Успех е и пациентът от Добрич, когото също бяхме отписали. Той преживя една тежка операция с неопластични заболявания, които ангажират няколко органа. При такава ситуация в световен мащаб оживяват не повече от 20 процента от пациентите. А той днес пи бира с мен, смя се и се радва.
- Какво е Вашето лично и професионално мнение относно донорството?
- Аз съм заместник-председател на Националната комисия по експлантация на органи. Това, което беше направено преди от Народното събрание, беше недоглеждане. След това те се коригираха. Но, сега стои на дневен ред друг проблем. Експлантацията на органи не е платена дейност, за разлика от трансплантацията, която е високо платена. След като нещо не е платено или няма някакъв стимул, според мен, трудно може да се осъществи. Не само в България, но и в света. То гълта ресурс на една болница - двама лекари, пет сестри, санитари, операционен блок, за да се вземат органите, да се запазят, да се поддържат по определен начин и да се предадат на тези, които ще ги присадят. Много е труден разговорът с близките, той е много емоционален, много напрегнат за лекаря, който го води. Достатъчно е, може би, когато се казва, че някой е присадил два бъбрека, да се казва и кой ги е взел и как ги е поддържал. Защото присаждането на един черен дроб струва 300 000 лева, а за изваждането изобщо не се заплаща. Агенцията по експлантация и трансплантация на органи постоянно обещава, но до ден-днешен този въпрос не е решен. Трябва да се реши. Да е ясно как се вземат органите, кой ги осребрява и кой ги присажда.
- Каква е Вашата диагноза за здравето на съвременния българин?
- Съвременният българин въобще не мисли за здравето си. Той е притиснат отвсякъде, включително и от здравеопазването. Организационно здравеопазването в България не е на добро ниво, докато кадрово е на добро ниво. Има 30-40 болници в България, които могат да поемат здравеопазването на европейско ниво. За останалите тази задача би била много трудна. Ако българинът трябва да плати над пътеката, защото тя покрива само 40 процента, той отказва. С това той затормозява болницата. Бюджетът също отказва да плати. Затова всяка болница е в абсолютен дефицит. Другият проблем е, че българинът гледа да консумира онова, което е най-евтино, а често то не е екологично издържано. Това се отнася и за алкохола, за нитратната храна, за мазнините. Българинът не е свикнал да мисли за тези неща. От това произлиза абсолютно вярната статистика, че той страда много от сърдечно-съдови и от ракови заболявания. Разбира се, профилактиката на рака донякъде е на задоволително ниво. Лошото е, че медикаментите, които се използват, са много скъпи и диференцирано болниците се снабдяват с тях. За сърдечно-съдовите заболявания профилактиката не е на добро ниво.
- Какво може да оздрави българина, който, както разбрахме, е с \"хлопащо\"сърце и потенциален рак някъде?
- Мисълта, че трябва периодично да ходи на профилактични прегледи. Въпросът е, че личните лекари не са подготвени да ги извършват. При нас такава готовност има болничното здравеопазване. Трябва пациентът да прескочи джи пи-то и ДКЦ-то, но да има направление от личния си лекар. Джи пи-тата са замислени така: да поемат 2-3 хиляди пациенти, да им се дадат 2-3 хиляди лева, да дават достатъчно направления и да им остават около 500-600 лева на месец. Те какво правят - поемат 2-3 хиляди пациенти, не дават направления и им остават 2-3 хиляди лева. Например, в нашата болница никога не връщаме хора с направление от джи пи-то. Ако няма направление, болницата няма как да си осребри парите. Гръбнакът на нашето здравеопазване са бившите окръжни болници. Ако те заемат мястото си и заработят така, както работеха по-рано, и решават проблемите си, университетските болници ще могат да поемат това, което те не могат да поемат. Но, тези болници не са си на мястото. Те искат всичко да диспечират, както джи пита-та. Ето това е проблем

Сходни връзки
Още от Интервюта

ИЗГОНЕН ОТ ДОБРИЧ, ПОЛЕЗЕН ЗА НАСА И БАЙКОНУР | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats