- Г-жо Цекова, тази година се навършиха 55 години от първата куклена постановка, поставена в Добрич. Преди това обаче е имало самодеен куклен театър. Бихте ли разказали интересни моменти от този период?
- Нашият куклен театър беше 10 години самодеен. Беше един от най-добрите в страната. Това беше единственият самодеен театър в България, който беше награден с орден \"Кирил и Методий\". Първото ни турне беше през 1954 година. То започна от село Дончево. На първото представление там децата не искаха да идват, защото майките им не ги пускаха. Наричаха ни циркаджии, каргюзчии, не им даваха пари. Децата носеха яйца. 15 дни сме пътували без прекъсване, даже сме ходили в по две села на ден. След края на представленията трябваше да ни разпределят по квартири, а никой не ни приемаше. Спали сме по чиновете в училището. От едното село до другото ТКЗС-то ни даваше каруца. При условие обаче, че ще ползваме каруцата рано сутринта, преди да е започнала работата. В 5-6 часа сутринта трябваше да се придвижваме. А вечер - вече през втората година, изнасяхме сатирични програми с куклите. А аз през деня обикалях, събирах материали, ходех до радиоточката. Или се свързвах с председателя на ТКЗС-то. Ама той не беше в канцеларията, а го намирах по блоковете, в нивите, километри съм изминавала. И така - бяхме в село Димитър Ганево. Прави се водоснабдяването на Добруджа и селяните излизат да копаят. Обаче в спектакъла споменаваме името на някои, които не са излезли да копаят. И става един селянин от публиката и вика: \"И Митю, и той не дойде да копае!\" Също критикувахме готвачките от ТКЗС-то, които приготвяха храна и за детската градина. Отиваме да вечеряме и те не ни дадоха храна. И си легнахме гладни. На сутринта не ни дадоха и закуска. Но въпреки това тогава още се устройваха ТКЗС-тата и в дворовете имаше много дървен материал. През лятото конете бяха на полето. Дамовете, където стоят конете, ги превръщахме в зрителна зала. Смеехме се, защото яслите бяха ложите. И така в с. Божурово, по време на представлението, в единия край на дама се ражда конче и го кръстиха Кукла. И когато отивахме в селото, все се интересувахме за Кукла. И когато Кукла порасна, я дали в конезавода в с. Стефан Караджа. За 15 дни обиколихме 30 села. И да не мислите, че не им е дотежало на тези участници. Те бяха работници, които си бяха взели отпуските. Но благодарение на моя младежки ентусиазъм съм успяла да ги задържа.
- Какво представяхте на първото ви турне?
- Аз направих две пиеси - \"Приказка за ряпата\" и \"Маша Загубаша\". Маша Загубаша бе едно момиченце, което не си слага в ред дрешките и когато идват другарчетата да я канят за детската градина, тя все закъснява. Бяха поучителни и двете приказки и много се харесваха - както от децата, така и от възрастните. На следващата година зрителите започнаха сами да идват. Най-трогателното беше през 1956 година - на сцената се качиха и ни поднесоха бисквити. Това, през 1956 година, след войната, да ни дадат бисквити - това беше голямо събитие.
- А кой изработваше куклите?
- През първите една-две години намирахче някой скулптор да им направи главите, а пък аз ги каширах, сглобявах ги, правех им костюмчета. След това Никола Богданов, който беше студент в Академията, през отпуските си правеше скици и куклите.
- Самодейният състав от кога до кога е съществувал?
- Самодейният състав започна работа през 1953 година и през 1963 г. - на 1 януари, излезе постановление, с което стана държавен куклен театър - отдел към драматичен театър. И там сме играли 19 сезона. През това време се построи сградата на кукления театър - настоящата сграда. И когато направихме сградата, вече започнахме да действаме за отделянето като самостоятелен театър. И през 1982 година театърът се отдели и стана отделен, самостоятелен.
- Разкажете за първото представление в драматичния театър - първата куклена постановка.
- Представление бе през март 1952 година. Първата куклена постановка, която децата видяха в града - \"Червената шапчица\", беше по инициатива на двама известни актьори - Мишо Михайлов и Николай Новаков. Мишо Михайлов е бил в Германия преди това и той даде идеята за куклен театър. Първото представление беше дело на профсъюзната организация. Понеже, като актриса, аз играех предимно детски роли, ме определиха да играя Червената шапчица. Когато ми дадоха куклата - колко съм плакала... Заставах пред огледалото в гримьорната, започвах да движа куклата, не мога да говоря. Не може да се получи синхрон между слово и жест. На едно от представленията дойде Жени Дюстабанова от Комитета за изкуство и култура. Нейната задача бе да ходи по театрите, за да събере кадри за варненския куклен театър. Като гледа представлението, като ми чу гласа и ме хареса. Дойде и директорът на Варненския куклен театър, забравил ми името и търсел Червената шапчица.
- Как ви приемаше публиката?
- Много добре. Имахме много интересен случай. На едно от представленията присъстваха на постановката деца от турското училище в Добрич. Имахме един колега - Бай Митьо Камиона му викахме, който знаеше турски. Той играеше ловеца. И се обръща към децата на турски език и пита: \"Деца, да убия ли вълка?\". И започна един диалог на турски. А ние зад паравана капваме от смях.
- Бихте ли разказали за първите си години като актриса?
- Аз първо бях актриса в драматичния театър. Едно време, за да станеш стажант в театъра, трябваше в София да се държи изпит, да стажуваш две години и да се явиш на друг изпит, за да получиш звание актьор. Аз получих направо звание актьор. Като издържах изпита, започнаха да ме искат от различни театри, най-вече за детски роли. Но тогавашният директор на нашия театър, основателят му Атанас Попов каза \"Не\" и настоя да дойда в Добрич. И така, дойдох тук, играех предимно детски роли. Като актриса постъпих през сезон 1952-1953 година. И през 1953 година дойде варненският директор на току-що създадения куклен театър, свали ми звезди от небето, обеща ми прекрасни условия. Едва изтърпях един сезон и се върнах.
- Творческият Ви път след това в кукления театър ли премина?
- Да, аз през есента дойдох от Варна. Бях помощничка на ръководителя Радил Радилов, но го мобилизираха за 6 месеца и аз останах да ръководя театъра. Той, като се върна, си подаде оставката.
- В колко постановки сте участвали през годините, броили ли сте ги?
- Някъде може би около 70 или повече. Но аз ръководех и много самодейни театри. Когато беше театърът самодеен, основах към Пионерския дом куклен кръжок. След това, когато театърът стана държавен, в Тервел, в Крушари, в Балчик, Каварна, в Добрич - в Дома на учителя, създадох самодейни куклени театри, които ръководех. Когато театърът стана държавен, моята задача беше да подготвя актьорите да издържат първи изпит, след две години - и втори, и да получат звание актьор. Паралелно с това и аз се явих на първи изпит за режисьор, след две години - след втория изпит, получих званието режисьор. И дотогава все аз поставях пиеси. Докато най-после около 1969-1970 година отидох за първи път в други театър като гост. Имах възможност, когато си изпълня плана в нашия театър, да гостувам и на други театри. Гостувала съм в Ямбол, в Кърджали, в Ловеч, в Шумен, в Силистра...
- Имате ли любима постановка, която сте направили или пък любима роля?
- Най-много поставяна и най-много играна е \"Червената шапчица\". Когато я поставих за втори път - вече в държавния театър, 200 спектакли издържа.
- Съжалявате ли, че предпочетохте кукления театър пред драматичния?
- Не. Защото много обичам децата. Такава радост им доставяхме. А на времето имаше много деца. Искам да разкажа един случай. По повод на Нова година ходехме в детско отделение на болницата и там изнасяхме спектакли. Отиваме с едно представление преди Нова година в отделението за сърдечно-болни деца. Едно дете, както е с леглото, така го доведоха на представлението. Беше много тежко болно дете. То се надигна по време на спектакъла и се засмя. Сестрите и лекарките останаха трогнати. За първи път се усмихваше това дете. После се заинтересувах за съдбата му и за голяма жалост то бе починало. Но горда бях, че ние му доставихме последната усмивка в живота. Знаете ли какво е да почувстваш смеха в залата, това е такова удоволствие, огромна радост. Затова, след като се пенсионирах през 1982 година, поех ръководството на вече създадена към читалището куклена студия. И така - 12 години, докато навърша 70 години.
- Как ще коментирате предстоящите съкращения в кукления театър в Добрич?
- Като чух и се разтревожих, мен ме боли, той е като мое дете, което съм отгледала. Отидох при директора Петър Петков и той сподели с мен. Възмутена съм! Как може да се правят съкращения в един театър с трима актьори в момента и с още няколко души. Всеки изпълнява по няколко длъжности. От там ли започнаха съкращенията - от културата? В момент, в който нашите депутати искат увеличение на заплатите... Възмутително! Ето - хигиенистката е и разпоредителка,  реквизитор и шивачка. Театър-майсторът е и шофьор и сценичен работник. И въпреки това театърът устоя. Защото много куклени театри се закриха. А нашият устоя и какви успехи имаха след моето пенсиониране - Теди Москов беше тук със своята съпруга, ходеха и в чужбина. И от година на година имаха все по-големи успехи, на които аз се радвам от сърце.
Разговаря Мариела БОНЧЕВА