/Продължение/

Минали времена. Със себе си водим деца, на които са чужди някакви дипломатични игри, ахкат колко много реклами се изпречват пред погледа им. На възрастните ни прави впечатление колко много строят румънците. Обиколното шосе е задръстено от леки автомобили, тирове, строителни машини. Друсаме се по неравния асфалт, но това е само, докато излезем на магистралата за Букурещ.

Рано тръгнахме от Добрич и децата започват да дремят. Навсякъде около нас фучат автомобили.  Румънците шофират много агресивно, но никъде по пътя на отиване и на връщане от Брашов не станахме свидетели на катастрофа.  Затова пък почти във всяко населено място видяхме патрулки на полицията. Маркировката на пътя - идеална. Нито една кръпка по шосето не изскача пред търсещия ни поглед. Питам се, тези румънци не крадат ли от парите за строителството на пътища и магистрали? Или има строг контрол върху харченето на европейските пари, а и не само на тях, дадени за комуникации? Каквото и да е, но има нещо, което не е българско. За съжаление. В селищата, през които се вие пътят, са направени бетонни канавки за оттичане на водата. Всеки дом, всеки двор е свързан с пътя с нарочно направен преход, под който минава водосток. Не вярвам българският министър Емел Етем да е давала ценни указания за почистването им, очевидно става въпрос за държавност и усещане, че си част от Европейския съюз. Усмихвам се на себе си, нямат ли ловци румънците, та не са им надупчени със сачми пътните табели? И цигани имат, но никой не ги обвинява, че крадат пътните знаци, за да си пекат пипер върху тях, както в България. Защото пътните знаци са си по местата. Докато гледаме и не виждаме нито една обезлюдена и разграбена селска къща, вече сме пред Чернавода.

Вдигаме фотоапарати и снимаме в движение. В кадър е мостът над Дунав. Погледът ни търси единствената атомна електроцентрала на Румъния. Предполагаме, че е там, където към небето се извива я пара, я дим... Нашата АЕЦ \\\\"Козлодуй\\\\" я осакатика. По-скоро сами се скопосахме и сега се чудим не само защо се вдига постоянно цената на тока, но и защо не продаваме повече ток на Гърция, Турция и Македония. Децата още не ги разбират тази работи. Някои от тях за първи път виждат река Дунав и я сравняват с река Батовска, която са зървали на път за Албена. Очите им с възхита приемат речната шир, а величието на Дунав ги умълчава. Аз пък се чудя, защо не виждам рибари - в нашия край сме луднали по гьолове за каракуда, а тук рибата мъдрува колко века ще доживее...

Децата питат защо не е черна водата, щом като градът се казва Чернавода. И защо името му е българско.

Най-труден е преходът по обиколното шосе на Букурещ, на Малкия Париж, както обичат да го наричат румънците. Задръствания. Лош път. Но с добро сърце прощаваш всичко, защото в момента се изгражда супер модерно съоръжение. Бавим се час и половина. Миналата година не ни достигнаха три часа, тогава се връщах от Сегед. Столичани строят, строят и строят! Инвестициите, които виждаме, стават само с много пари. Като гъби след дъжд никнат офиси на световно известни фирми в автомобилостроенето, електрониката, обзавеждането на офиси и жилища, строителните материали, транспорта... Питаме се какво ли е в центъра на Букурещ, отговорът ще получим на връщане, за когато сме планували разходка на децата. Колко наивни сме били, но за това по-нататък.

Поемаме на север. От двете страни на магистралата - билбордове, билбордове и пак билбордове. Наполеон е казал: Пари, пари и пак пари... Букурещ ги пресъздава в \\\\"Реклама, реклама и пак реклама!\\\\" Децата зърват офиса на \\\\"Ферари\\\\" и искат да спрем, за да си направят снимки. Всъщност е невъзможно да спрем в тази лудница от по три платна във всяка посока и ги послъгваме добронамерено, че това ще стане, когато се връщаме.  В покрайнините на Букурещ прави впечатление как хората са засадили плодни дръвчета пред дворовете си, други са предпочели да се радват на цветни градинки. Трети са изнесли за продан щайги с домати, праскови, други плодове и зеленчуци, тук-там може да се спре и да се купи безалкохолна напитка. Шофьорът на автобуса - Туни, бърза да се извлечем от града, защото ни чака дълъг път на север през Плоещ към Брашов, където имаме да минем много километри и в Карпатите.

Пускаме някакъв диск с песни. Децата се развикват веднага, че не искат чалга. И дават свой диск с български песни, специално подбрани за пътуването в Румъния. Чаровни са тези деца. Не знам дали има някакво специално възпитание в училището по изкуствата, но подборът на малките е безпогрешен. Мисля, че биха могли да му завидят дори някои водещи на музикални предавания по столичните радиа.

Вляво и вдясно започваме да виждаме качалки, с тях се вади суров петрол. На хоризонта се мярка Плоещ, после израстват заводи, жилищни блокове, високи административни сгради.  До магистралата се зареждат магазините на големите европейски вериги. Почти като пред Добрич, смеем се.

Идва ред и на най-трудната пътна отсечка. Румънците градят връзка с магистралата, която е дълга 8 километра. Само че ние пътуваме по успоредно шосе, което е изживяло живота си.  Отсечката е разделена на три малки отсечки. Работници със знаменца, въпреки поставените светофари, спират и пускат движението. Оформят се колони по километър-два, че и повече. Никой не мрънка, никой не натиска клаксон. От време на време някой прави нагъл опит да изпревари две-три коли, притеснен от насрещното движение. Гледаме как строят румънците пътища.  Дебелината на настилката е повече от 60 см.  Само асфалтовото покритие е някъде около две педи. Никой не разрешава и една кола да премине по вече завършените километри.  Макар и нищо да не разбираме от пътно строителство, на всички ни става ясно защо магистралите в Румъния нямат кръпки като чергите на баба ми, нито се разбиват месеци след откриването им. И си спомням как с обувката си преди няколко години успях да изровя дупка в току-що положения асфалт по улица \\\\"Любен Каравелов\\\\" в Добрич. Това децата може да го учат един ден по някакъв примерен предмет \\\\"Кражбите през прехода\\\\", но това само на шега, защото ако се задълбаят в глупостите, които сътворяваме днес в България, ще изпуснат да съградят доброто бъдеще на внуците ни.

Тръгваме да превземаме Карпатите. И се оглеждаме да видим жива мечка. Вляво и вдясно обаче все по-често виждаме да пасат крави и овце, а трудолюбиви хора да косят сено за идващата зима. Красиво е. Свежо е. В автобуса се разпяват за удара, който трябва да нанесем в Брашов. И се смеят на всеки показан пръст, защото душите им са чисти и всичко на тази възраст е една детска игра. Дори да пееш, да танцуваш и да свириш за честта на България.

Димитър ДУКОВ

/Следва/

СЪЛЗИ НА ЩАСТИЕ В БРАШОВ - І ЧАСТ