изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2024-03-29 @ 10:39 EET
Българското национално малцинство в Добруджа    
История Българското национално малцинство в Добруджа - една статия на o-р ист. н. Йордан Колев, която препоръчваме да прочете всеки добруджанец, а и всеки българин, за да добие представа за най-новата история на българския род по добруджанските земи - нещо, което комунистическият режим до края на 1989 г. считаше, че не трябва да се популяризира и е по-добре да остане в кабинетите на малцина научни работници.


Добружанският въпрос като част от българския национален въпрос възниква след 1878 г. в резултат на политиката на Руската империя (територията на Добруджа обхваща 23 319 кв. км.; географските понятия „северна” и „южна” Добруджа стават политически и се разграничават; до 1878 г. Румъния няма претенции към територии по десния бряг на Дунав).

През 1856 г. според Парижкия мирен договор Южна Бесарабия е отнета от Русия и предадена на Княжество Молдова. След обединението на Влашко и Молдова през 1861 г. Южна Бесарабия става част от държавната територия на Румъния. Руската империя иска да възстанови положението си на Дунавска държава и да контролира устието на реката. През юли 1876 г. в гр. Райхщад Австро-унгарската и Руската империи сключват тайно споразумение, при победоносна война на Русия срещу Турция, за заемане и подялба на територията. В това споразумение, между другото, се предвижда връщане на Южна Бесарабия, като Русия се задължава да даде на Румъния територия, придобита от Турция, вероятно в Добруджа. Руските власти съобщават официално на румънските в края на 1877 г., че са твърдо решени да си върнат Южна Бесарабия и да обезщетят Румъния с територия от десния бряг на Дунав. Румънското правителство не иска да загуби Южна Бесарабия, категорично против размяната на територии е и румънската общественост. В началото на 1878 г. сенатът и парламентът на Румъния отхвърлят предложената размяна. В румънските вестници се публикуват статии, че това е българска земя, която Румъния в никакъв случай не трябва да взема, че Добруджа ще бъде „отворена рана”, една ябълка на раздора между две съседни държави.

Най-разтревожени са българите в Северна Добруджа, които първи посрещат руските войски на 22 юни 1877 г. и първият освободен български град е Мачин. Българите от Тулчанския санджак помагат с всичко необходимо на руското управление в Северна Добруджа по време на военните действия. Отначало те не искат да повярват, че ще бъдат откъснати от току-що освободеното Отечество, но след като разбират жестоката истина, се организират протести срещу „благодетелката Русия”. Според чл. 19 на Сан Стефанския прелиминарен договор вместо парично обезщетение от 1 410 000 000 рубли срещу по-голямата част от тази сума Турция прави териториални отстъпки на Русия в Северна Добруджа: Тулчанският санджак (окръг) с каазите (околии) Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хръсово, Кюстенджа и Меджидие, както и островите в делтата на Дунав и Змийския остров. Русия си запазва правото да размени тази територия за Южна Бесарабия. На 6 март 1878 г. правителството на Румъния изпраща мемоар до Великите сили, в който настоява да не се извършва размяната. Но западноевропейските държави дават съвет на Румъния да приеме размяната и дори да поиска още територии.

По време на Берлинския конгрес - юли 1878 г., представители на Румъния се опитват да запазят Южна Бесарабия и да получат допълнително и делтата на Дунав. Но в крайна сметка се съгласяват на размяна, като територията в Северна Добруджа, с която се обезщетява Румъния, се увеличава. Границата започва от брега на Черно море, южно от град Мангалия, излиза северно от гр. Силистра на р. Дунав и обхваща 12 623 кв. км. В румънските вестници продължават да излизат статии, да не се приема Северна Добруджа, защото исторически, географски и етнически не е румънска. Според точната преценка на в. „Steaua Romaniei” от 5 юли с. г. така ще се създаде „в бъдеще една открита рана, един мотив за разногласие между Румъния и България, което ще бъде постоянно и непрекъснато експлоатирано от тия, които имат интерес да ни виждат в разногласие, в кавги и да ни увличат във войни”. За да прокарат размяната, правителствените среди на Румъния пущат слух, че, ако не бъдат приети решенията на Берлинския конгрес, страната ще бъде окупирана и разпокъсана. Така на 11 октомври в сената на Румъния за размяната гласуват 48, а против - 8 души. На следващия ден в парламента - 83 „за” и 27 „против”. За да не се стигне до прояви на съпротива от страна на българското население, лично граф Игнатиев изпраща писмо в Тулча, че румънското управление ще бъде временно, а по-късно областта ще се присъедини към България. През есента на 1878 г. в Северна Добруджа живеят около 100 000 души. Мнозинството от населението са българите, около 50 000, а останалите по-малки групи са турци, татари, румънци, руси, немци и др., като румънците са към 20 000 души.

Според френския търговски консул в гр. Галац - дьо Лел, през 1880 г. населението на Северна Добруджа е 117 000 души. Той пише, че румънците преди анексията са били 12-13 000, а „българите представляват основният елемент: наброяват 40 000?. Според австроунгарския търговски консул в Тулча, румънците в Северна Добруджа „не са повече от 12 000 души”. Мнозинството от българите е признавано и от автори румънци. Според бюлетин на Министерството на земеделието през 1889 г. българите наброяват 38 992, а румънците 17 000 души. Въпреки политиката на заселване на колонисти от Румъния и Седмоградско (Трансилвания) до края на 19 век българите са най-многоброният етнически елемент в Северна Добруджа. След като Румъния приема размяната и нейните войски и администрация се настаняват в областта, настъпва обрат в политическото и етнодемографско състояние на Добруджа. За румънската държава през периода 1878-1913 г. добруджанският въпрос е поставен на първо място, пред трансилванския и бесарабския. Решаването му е в духа на агресивен национализъм, който скоро прераства в шовинизъм. Първо политици, администратори, публицисти, но скоро и академичните среди започват да измислят исторически основания за анексирането на Добруджа; да преиначават и грубо да фалшифицират историческите, политическите, културните и етнодемографските фактори. Платено е за публикации в чужбина, които да покрепят румънските „доказателства”. До Първата световна война във външната политика на България на първо място е Македонският въпрос. Добруджа остава на второ място и българските историци, етнографи, езиковеди не извършват и не публикуват изследвания за тази област. Началото на манипулациите, на „игра на статистика” с данните за населението поставя руският губернатор в Тулча през 1878-1879 г. Иван Белоцерковец. Той намалява броя на българското население в Тулча, Бабадаг и други селища от 2 до 2, 5 пъти, а увеличава броя на румънците. Това вероятно е направено с цел да изглежда оправдано предаването на областта на Румъния. Румънските историци започват да внушават, че придобиването на Северна Дбруджа не е в резултат на размяна, а по историческо право. Посочват няколко години през периода 1386-113 г., когато влашкият владетел Мирчо Стари владее Добруджа. Известни румънски историци съчиняват тезата, която се използва до наши дни, че Второто Българско дунавско царство е влахо-българска държава, а Асеневци, по специално Калоян, имат влашки произход. Още през първите години румънските власти извършват преброяване на населението, но не се публикуват резултатите. Много по-късно румънските автори се позовават на „Statistica din Romania. Bucuresti, 1879, p. 3?, според която трите основни етнически групи в Добруджа са: румънци, наброяващи 31 177, турци и татари 32 033 и българи - 28 715 души, при население общо от 106 943 души. Позовават се и на данните на Белоцерковец. В играта на статистика броят на населението се представя от 123 320 до 222 562 жители. Повечето от авторите румънци не публикуват данни за отделните националности, а броят на българите се представя от 40% до 2 пъти по-малко от действителните цифри. През 1900 г. за броя на румънците се посочва цифрата 119 562, а за българите 38 838 души. През 1904 г. френската академия на науките публикува книгата „La terre et la race Romaines” от румънския автор А. С. Стурдза, който се позовава на Дирекцията на статистиката в Румъния. В книгата се посочват данни, че в цяла Румъния през 1903 г. живеят всичко едва 7964 българи, в Молдова - 1001, в Мунтения - 4618, в Олтения - 1240 и в цяла Добруджа - 1105 души.

Местната румънска администрация в Северна Добруджа дава на властите в Букурещ сравнително точни данни. Според рапорт на префекта на окръг Тулча, Лука Йонеску, през 1904 г. в Бабадагска околия живеят 20 670 българи, а само в града Тулча - 4688.

Изопачените и откровено фалшифицирани данни на властите в Букурещ от този период се цитират до днес в Румъния и от редица чуждестранни изследователи като достоверни. „Обективността” на отделни румънски автори в наши дни при цитирането на румънската статистика е достигнала до коментар под линия, че „Докато румънските статистически данни твърдят доминация на румънски етнически елемент в Добруджа, българските статистики показват преимущество на българското население. Изучаването на тези изобилни, но противоречащи си данни относно Добруджа ще разкрие органическата връзка между развитието на статистиката като дисциплина и процеса на национално и държавно изграждане в региона”.

Почти до края на 19 век няма изследвания за управлението, установено от Румъния в Северна Добруджа и за денационализаторската политика, която се провежда към българското и другото нерумънско население. Румънски автори се стремят да докажат, че Добруджа е управлявана по примера на западноевропеките държави, за цивилизаторската мисия на Румъния към изостаналите в културно отношение други националности в тази област.

Чрез специални законови мерки и с помощта на администрацията, главно на префектите (окръжните управители) и примарите (кметовете), започва заселване на колонисти румънци от Влашко, Молдова и от Трансилвания, която е австроунгарска провинция. От Руската империя са привлечени за колонисти 8000 немци. При своите доклади префектите обикновено завишават 2 до 3 пъти броя на румънците. Примарите записват отделни българи или цели семейства като румънци. Спрямо българи гагаузи се провежда политика за отделянето им от останалите българи. Това е практика още от Южна Бесарабия, която след 1878 г. румънските чиновници пренасят в Северна Добруджа. Те причисляват българите гагаузи към румънците, защото много от тях са патриаршисти или пък към мюсюлманите, заради туркофонията. Продължават и опитите, българите гагаузи да бъдат обособени като отделен етнос. За да закрепи властта си, Румъния разполага в Северна Добруджа сравнително многоброен военен контингент и многобройна полиция. От Влашко и Молдова, особено от Южна Бесарабия, в новата област са назначени повече от 2000 чиновници, 4 пъти повече отколкото са били в края на османското владичество. Всички българи, заварени като чиновници, са уволнени и заменени с румънци. Надписите на български език, с кирилица, на търговските и занаятчийските фирми, на културните заведения са свалени и заменени с румънски. Новата администрация с помощта на полицията и войската започва да ограбва българското и другото нерумънско население. Вземат стоки от магазините, без да ги заплащат, вземат пари „назаем”, които не връщат. Не извършват никакви услуги, ако не получат рушвет. Всеки българин, който се опита да оспорва „правото” на румънската администрация, е арестуван и малтретиран. Областта е управлявана като завоювана и окупирана територия до март 1880 г., когато е приет „Закон за организацията на Добруджа”. Този закон е наричан още „Органически устав” и „Конституция на Добруджа”. По този закон областта е управлявана до 1913 г. Той урежда административното деление на Северна Добруджа на 2 окръга - Тулчански и Кюстенджански, на 9 околии - Сулинска, Тулчанска, Мачинска, Бабадагска, Хръсовска, Кюстенджанска, Меджийска, Мангалска и Новосилистренска.

В нарушение на румънската конституция населението на Северна Добруджа е лишено от равни конституционни права с останалите поданици на страната. Добруджанци не могат да изпращат свои представители в парламента и сената. В закона има уговорка, че тези ограничения „ще се премахнат в някое време”. Това неопределено време продължава 30 години. Съдебните институции са сериозно ограничени. Въпреки ограничените си права, населението е обложено с всички румънски данъци. За срок от 10 години жителите на областта са освободени от редовна военна служба, но се създават местна войска и гранична стража. Още през 1882 г. в нарушение на закона се набират войници за редовна военна служба.

В закона се постановява и уреждане на поземлената собственост чрез проверка на документите за собственост. В Османската империя българите са основното земеделско население на Северна Добруджа. При Временното руско упрвление е извършен аграрен преврат и българите стават собственици на земята. Подобно на България, мнозинството стават средни собственици, Румъния обаче, за разлика от останалите балкански държави, се обявява за пряк наследник на Османската държава и нейната собственост. От началото на 1880 г. започва проверка на документите на собствениците. Целта е да се установи количеството на използваната земя, за да бъде обложена с данъци и да се определи цената, която притежателят й трябва да заплати, за да й стане пълен собственик, макар че вече е. Земите на всички собственици, които поради различни причини не могат да представят документи, са отнети. Земите на емигриралите са конфискувани, без да се признават права на техните сродници, останали в Северна Добруджа. Не се признават документите на вдовици, тъй като са на името на починалия съпруг. Не се признават документите, издадени от временното руско управление и пр.

Според приетия на 3.04.1882 г. Закон за уреждане на недвижима собственост Румъния става собственик на всички имоти, принадлежали на Османската държава - гори, рудници, църкви, училища, други институции. Всички собственици на т. нар. „мирска земя” трябва в срок от 15 години да ги откупят от държавата, за да станат действителни собственици. Всички сделки за покупко-продажби от април 1877 г. до приемането на закона през 1882 г. са анулирани. Така румънската държава със закон извършва масово ограбване на населението на Северна Добруджа и най-вече на българите. Освободените количества земя се предоставят на румънските колонисти. Поради започналата емиграция на българи, турци и др., поради протестите на Турция и други държави, през 1884 г. са направени промени в закона. Срокът за заплащане се удължава от 15 на 20 години; вместо дължимата сума притежателите могат да отстъпят на държавата 1/3 и стават пълни собственици на останалата си земя. Тежко бреме на българското население е въведената данъчна система. Първите години даже е използвана системата за откупуване на данъците, която облагодетелства различни спекуланти. Тя е отменена, но за данъчните служители е въведено възнаграждение, до 10% от сумата на събраните данъци. Не само българите, но и румънското население пропищява от данъчните служби. За периода 1900 до 1911 г. данъците в отделните селища нарастват от 20 до 76 %. Стотици български семейства емигрират в свободната част на Отечеството или в други страни. Само през 1888 година от Румъния в Княжество България се преселват 11 143 души.

Според румънската конституция и според чл. 44 от Берлинския догово, на всички поданици се запазва правото на вероизповедание. Според Закона за уреждане на Добруджа се гарантира правото и свободата на вероизповедание, но на практика тези разпоредби не се сазват от румънската администрация. Тулчанската община е била една от водещите в Църковно-националната борба на българите и в уреждането на Екзархията след получаването на фермана 1870 г. Без спорове цяла Добруджа влиза в диоцеза на Българската Екзархия. Само 12 села на българи гагаузи са оставени на Патриаршията. До 1878 г. в Северна Добруджа българите православни християни си изграждат 20 храма. Поддържат се здрави църковни традиции. През 1878 г. наред с българите, русите и други православни християни признават върховенството на Българската Екзархия и на Доростолско-Червенския митрополит Григорий. Но митрополит Григорий и Варненският митрополит Симеон, от чиято епархия е взета Мангалийската околия, не правят почти нищо в подкрепа на българите в Северна Добруджа и за запазване на църковния им живот. Наложената на Българската православна църква схизма не е използвана за запазване на православните българи под юрисдикцията на Екзархията, макар да са в границите на православната държава. Според Закона за недвижими имоти румънските власти започват проверка на документите на българските храмове. Във ферманите за даване право на строеж властите са изисквали да бъде изрично изписано „българска”, а не обичайното „християнска”. Така са иззети много храмове в българските села. След това властите обявяват, че Северна Добруджа влиза в територията на Долнодунавската епископия със седалище в Галац. Гърците, макар и малко на брой, си издействат своя църква с архиепископ в Тулча.

По време на управлението на Стефан Стамболов се проявяват грижи за църковния живот на българите в Северна Добруджа. За строежа на нов български храм в Кюстенджа са дадени повече от 15 000 лева. От 1887 до 1889 г. за храмовете и училищата на българите в тази област Княжеството дава годишно 40-50 000 лева. През 1895 г. в Северна Добруджа българите имат 28 храма, в които се служи на български и румънски. Но след 1894 г. в Румъния е приет нов Закон за религиозните институции. Според него храмовете и свещениците минават на издръжка на държавния бюджет. Така ролята на църковните настоятелства от българското население е елиминирана. В 21 български храма се настаняват румънски свещеници. Остават 8 български храма, по 4 в Тулчански и Кюстенджански окръг, които властите подлагат на постоянен натиск. През 1903 г. Светият Синод на Румънската църква издава окръжно постановление за духовници да се назначават само завършилите Духовна академия в Румъния. До 1913 г. като църковни центрове на българите в областта остават само два градски храма, в Тулча и Кюстенджа, всички останали храмове са обявени за румънски. През 1928 г. на Първия конгрес на европейските националности политиката на Румъния към българската църковна традиция и свещенство е осъдена.

Още през Възраждането добруджанските българи наред с църковното постигат напредък и в учебното дело. През 1878 г. в Северна Добруджа има 55 български училища, 35 в Тулчански и останалите в Кюстенджански окръг. По грамотни хора на глава от населението добруджанските българи са значително по-напред от поданиците на Румъния. Установяването на румънското господство е тежък удар за българското учебно дело. Специално в Северна Добруджа румънските власти провеждат активна собствена просветна политика. До 1889 г. те откриват 124 румънски държавни училища, а през 1908 г. броят им достига 268. Докато във Влашко и Молдова селяните тънат в невежество, в Северна Добруджа се изграждат нови румънски училища, изпращат се добре подготвени учители, отпускат се необходимите средства. Това се прави за неутрализиране на българските училища и за възпитаване на румънските колонисти в националистически дух. Румънската историография изтъква тази просветна политика, като твърди, че всъщност са подкрепяни всички училища в областта. На 28.06.1896 г. е приет нов Закон за частните училища. Според него всички ученици в частни училища в края на учебната година полагат изпити в румънските училища пред комисия само от учители румънци. За явяване на изпит ученик от началния курс плаща такса от 15 леи, а от класните училища - 20 леи. Бедните семейства не се освобождават от такса. На отклонилите се от тези изисквания законът изисква да се налагат тежки глоби. Тулчанските български училища устояват и на този натиск. В началото на 1911 г. се стига до споразумение между българския пълномощен министър в Букурещ и министъра на просвещението да се възстановят българските училища, без тулчанските и бабадагското. До Балканските войни 1912-1913 г. в Северна Добруджа остава само българското училище в Кюстенджа.

Наред с храмовете и училищата важна роля в духовния живот на българите в Северна Добруджа имат читалищата. До 1878 г. в областта има 7 български читалища. При идването на румънската администрация бългаски читалища има в Тулча, Мачин и Кюстенджа. Читалището в Мачин веднага е разграбено и дейността му забранена. Останалите прекъсват дейността си. Но от пролетта на 1882 г. Тулчанското читалище „Съгласие” е възстановено като клуб (казино) в съответствие с румънските закони. Клубът развива активна културно-просветна дейност с вечеринки, театрални представления. Сериозна просветителска дейност развива и библиотеката, която разполага с богат книжовен фонд. От българи се получават много вестници и списания. В Бабадаг също се опитват да възродят читалището, но властите не разрешават.

Няколко пъти българите в Тулча и Кюстенджа започват да издават вестник на български език. Но след няколко броя властите спират изданието. Националноосвободителната борба на българите в Северна Добруджа се води с мирни средства и успява да устои на дискриминационната и асимилаторска политика на румънските власти. Част от българите са прогонени или заставени да имигрират, но по-голямата част остават по родните си места и въпреки натиска на властите с икономически и политически средства съхраняват националната си идентичност. Те имат самочувствието на законни стопани на тази земя и естествения стремеж към обединяване на Отечеството.

България се примирява със загубата на Северна Добруджа, не поставя въпроса и за няколко стотин хилядите българи във Влашко и Молдова. Добруджанският въпрос за България възниква, когато утвърдилата се в Северна Добруджа румънска държава след 1895 г. започва да претендира за цялата територия на Добруджа. През периода 1878-1913 г. в румънските публикации не се използва уточняващото название „Северна Добруджа”, а само „Добруджа”. След заграбването на Южна Добруджа в румънските публикации започва използването главно на названието „Квадрилатера” (Четириъгълник), а не Южна Добруджа. Териториалният обхват на “Квадрилатера” покрива земите в четириъгълника между градовете Русе, Шумен, Варна и Силистра.

С избухването на Балканската война 1912-1913 г. Румъния заявява, че трябва да получи компенсации за своя неутралитет и поради териториалното разширяване на държавите от Балканския съюз, воюващи с Турция. Формиращите се империалистически блокове на Антантата и Централните сили се стремят да привлекат Румъния и се обявяват в подкрепа на нейните искания за компенсации. След приключването на Балканската война 1912-1913 г. Румъния категорично поставя въпроса за получаване на територия от България. Минималната претенция е за границата по линията Силистра-Каварна, а максималната по линията Тутракан-Балчик. На 16.04.1913 г. с протокол, подписан в Санкт Петербург, България отстъпва на Румъния гр. Силистра с близката му околност. Но това не задоволява румънските шовинистични претенции. Великите сили съветват България да отстъпи исканите територии. За „да купи румънското правителство”.

Опасността от румънска агресия се подценява в България. Разчита се на споразумението с Русия от 1902 г., макар че Руската империя също съветва България да направи териториални отстъпки. При започването на Междусъюзническата война на 16.06.1913 г. Румъния обявява обща мобилизация и на 28.06.1913 г. румънската армия нахлува в българска територия. Българското правителство решава „да не се оказва никакво съпротивление на румънските войски при навлизането им в България”. Румъния декларира, че „настъплението на румънската армия в България не преследва завоевателна политика или унищожаване на българската армия”, а е с цел „да получи сигурна стратегическа граница с България”. На 30.06.1913 г. турските войски преминават линията Мидия-Енос и България се оказва във война с всичките си съседи. На 5 юли българското правителство взема решение на Румъния да се отстъпи територията до линията Тутракан-Балчик и моли да се спре настъплението на румънската армия. Настъплението продължава до 22.07.1913 г., когато е подписан протокол между България и Румъния за отстъпване на територията.

Един от „аргументите” на Румъния да заграби Южна Добруджа е, че „в Македония живеят 400 000 арумъни, които ще попаднат под владичеството на България, Гърция и Сърбия.” Този „аргумент” е оспорен не само от българска страна, но и от повечето чуждестранни историци. Посочва се, че броят на арумъните не е повече от 50 000, но огромното мнозинство от тях остават на териториите ни, окупирани от Гърция и Сърбия, а компенсации се искат само от България.

Според Букурещкия мирен договор от 28 август 1913 г. новата българо-румънска граница започва от брега на Дунав, на 14 км западно от Тутракан и завършва на брега на Черно море, на 12 км югозападно от Балчик. От България е откъсната 7525 кв. км. територия: Тутраканска, Силистренска, Тервелска, Добричка и Балчишка околии. Загубени са 5 големи града и 389 села. Според преброяването на населението от 31.12.1910 г. в заграбената област 1910 живеят 282 007, от които 49, 3% етнически българи или 139 267 души. С непредизвиканата си агресия Румъния отнема 8, 3% от обработваемата земя на България, а в Южна Добруджа 68, 3% от използваемите земи са ниви. Областта е водеща по използването на модерна агротехника и земеделски машини и дава 15 % от общото производство на зърнени храни в страната, за което се нарича „житница на България”. Българската държава не извършва евакуация на населението, на зърнени запаси, животни, стоки. Румънската армия и администрация слагат ръка на всичко. Тъй като не срещат никаква съпротива, румънските войски не упражняват терор и насилие, освен криминални деяния. Ако се направи сравнение с терора, насилията и геноцида, на които е подложено българското население в Македония и Тракия, то мародерствата на румънските войници могат да минат до този период дори за проява на цивилизованост. Но румънската администрация и румънските колонисти не се различават от сръбските и гръцките в Македония и Беломорието по ограбването и насилията над българското население в Южна Добруджа.

Румънските власти заварват 276 български училища с 584 учители и 21 770 ученици, 80 православни храма, много читалища. Всички училища, читалища и православни храмове са затворени, а инвентар и книги конфискувани. Безогледно, безпощадно и напълно се унищожават всички свидетелства за българската култура. В училищата и читалищата са заграбени и унищожени освен книгите, цялата документация, учебните помагала, картини и портрети. Няма запазени архиви на българските училища в Добруджа до преди 1913 г. - дневници, протоколни книги, свидетелства и пр. са унищожени. Книгите на всички обществени библиотеки - читалищни, училищни, дружествени, общински - са конфискувани и които не са унищожени, са скрити, заключени и не могат да се ползват от българи.

Като се опират на опита си, натрупан в Северна Добруджа, румънските власти започват румънизация в южната й част. Още в началото на 1914 г. много български учители са прогонени чрез заплахи или насилие. На 1.04.1914 г. влиза в сила Закон за организация на Нова Добруджа. Законът лишава всички, които не приемат румънско поданство, от селски недвижими имоти; изисква присъствието на румънски чиновник или полицай на всяко събиране.

Процесът на румънизация се забавя от избухването на Първата световна война. През 1914 г. и първата половина на 1915 г. българските държавници следят хода на военните действия и изчакват предложения от Тройния съюз и Антантата. Въпреки боеспособността на българската войска и геостратегическото положение на страната, България трудно намира съюзници. Всеки от блоковете, който се обвърже с България, трудно може да привлече Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Не се оспорват историческите и етническите основания на България за териториите, взети от съседните държави, с Букурещкия и Цариградския договори от 1913 г., но те трудно могат да бъдат задоволени. Тройният съюз, който вече воюва със Сърбия, обещава Вардарска Македония и Западните български земи. Отначало Антантата иска от България само неутралитет. През лятото 1915 г. Антантата дава големи обещания за териториални придобивки, но след края на войната Сърбия и Гърция заявяват, че независимо от обещанията на Антантата, те нищо няма да отстъпят. Единствено Турция прави териториална отстъпка по долното течение на Марица. Това е един от факторите за определянето на България към Централните сили. През август 1915 г. България сключва съюз със Тройния съюз, който става Четворен с нея. В т. 2 от спогодбата се казва, че, ако Румъния влезе във войната на страната на Антантата, „България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Румъния”.

На 17.08.1916 г. Румъния подписва политическо съглашение и военна конвенция с Антантата. Обещани са й Трансилвания, по-голямата част от Буковина и Банат. В очакване на българското настъпление за освобождаване на Южна Добруджа в Румъния се извършва масова антибългарска пропаганда. До края на август 1916 г. румънските власти подлагат на терор и насилие мирното българско население в Добруджа. Румънският шовинизъм започва да съперничи на гръцкия и сръбския, и ако не успява в броя на избитите българи, не отстъпва в ужасните издевателства над мирното българско население. Когато българската войска минава Дунав, масово българите-цивилни заложници са откарани от румънските войски в Молдова, където са третирани и използвани като роби. Повече от половината измират от глад, болести или са избити от охраната на специално създадените за целта концлагери.

Радостта на българите в Добруджа, които посрещат с възторг българските войници в 1916 г., продължава до зимата на 1918 г. На 29.09.1918 г. в Солун българското правителство подписва примирие с Антантата. В България има надежда, че мирът в Европа ще бъде възстановен според 14-те точки на президента на САЩ У. Уилсън и ще се уважава принципът на национално самоопределение, както многократно декларират правителствата на държавите от Антантата. Според примирието България запазва своята администрация в Южна Добруджа и войски на добруджанската граница. След излизането на Германия от войната българското командване е уведомено да евакуира войските си от Южна Добруджа. Оставката на българския премиер Александър Малинов не довежда до промяна на решението на победителите. В областта остава българската администрация. Но в края на 1918 г. с френско съгласие Румъния вкарва жандармерия, която до пролетта на 1919 г. прогонва българската администрация. Така още преди решенията на мирната конференция румънската власт се завръща в Южна Добруджа и започва брутална разправа с българското население, което е неподготвено, както през 1913 г., извършват се повсеместни арести, отвличания и много убийства. Масово е ограбвано българското население. Бирници започват да събират данъците за 1916, 1917 и 1918 г. Закрити са българските училища, българските православни храмове, имотите и инвентарът им се изземват. На мирната конференция в Париж единствено представителите на САЩ настояват България да запази границите си от 1913 г. Научно-историческите и етническите документи, изтъквани от американската делегация, са пренебрегнати. Американските експерти са смутени от „учудващото пренебрежение спрямо приведените свидетелства за национална принадлежност на спорните области”, което проявяват представителите на Франция и Англия.

На 20.05.1919 г. българското правителство предлага на Великите сили да се проведе плебисцит в спорните области под контрола на Обществото на народите (ОН). Предложението на България не е прието и в крайна сметка Южна Добруджа е предоставена на Румъния според “правото на завоеванието” от 1913 г. След заемането на областта румънските власти засилват терора и насилията над българите, за да ги прогонят в България. Отново влиза Законът от 1914 г. в сила, според който се забранява на чужди поданици да притежават полски имоти. Според румънски документи в Южна Добруджа е отказано румънско гражданство на 8156 души, от които 5213 българи, глави на семейства. През 1924 и 1925 г. бруталната дискриминация над българите се осъществява с пълна сила в аграрната, културно-просветната и колонизационната политика на Румъния. През 1925 г. започва масово заселване на арумъни от Егейска Македония. Те са настанявани в къщите на българите. Колонистите са въоръжени, подстрекавани и подкрепяни от властта да ограбват българското население и да извършват безнаказано всякакви насилия над българите. През 1926 г. в Силистренско българите са подложени на масов терор. През май са арестувани 80 души произволно като 25 са убити жестоко в ареста. Един от водачите на румънската Национал-царанистка (селска) партия, д-р Николау Лупу се изказва в Камарата: „Префектът ни в департамента Силистра е истински бандит. Аз декларирам това пред парламента”. В началото на юни в крайграничните села са арестувани над 200 души и 47 от тях са убити, без съд и присъда. След като за този случай е известено ОН, са арестувани не убийците, а роднините на убитите българи. През 1927-1928 г. заселването на арумъни продължава, като само в Силистренски окръг са настанени 2157 семейства. Една част от колонистите се насочва към градовете и се настаняват в къщите на неполучилите румънско поданство. Настаняването им е съпроводено с обири и всевъзможни насилия над българското и другото нерумънско население.

След 1918 г. румънците се възпитават в дух на шовинизъм и омраза към нерумънското население на Велика Румъния и на първо място към унгарците и българите. Поставено в такива условия, българското население започва да оказва и въоръжена съпротива. Създават се съпротивителни организации - Съюз „Добруджа” и Вътрешна добруджанска революционна организация. Единствени легални български организации, които румънската власт допуска да бъдат създадени през 1927 г. са българските културни общества (БКО). При драконовски мерки на контрол БКО осъществяват културни прояви сред българите в Южна Добруджа.

През първите 4-5 години има значителна българска емиграция от Южна Добруджа. След това потокът намалява, но не спира. До 1940 г. напускат родните си места в Южна Добруджа повече от 36 000 българи. През 1930 г. от 355 600 души население на областта 143 209 или 37, 9% са българи, а 77 728 или 20, 5% са румънци. През 1940 г. непосредствено преди връщането на Южна Добруджа българите са 156 600 или 46, 7%, а румънците - 94 000 или 28% от населението.

През целия период българското правителство се опитва да защитава българите в Южна Добруджа, като се позовава на разпоредбите на малцинствата. В многобройните петиции, подадени до ОН от българските правителства, са събрани безспорни доказателства, приложени са карти, схеми, снимки и числени данни. България винаги настоява за извършване на анкета от международна комисия, но румънската страна безапелационно отхвърля всичко и не допуска комисии с претекст за намеса във вътрешните й работи, прави голословни декларации, че „полага усилия, за да царува съгласие между различните националности в Добруджа”. През 30-те години започват продължителни преговори между България и Румъния по т. нар. „висящи въпроси”. Преговорите не довеждат до промяна в денационализаторската политика на Румъния към поданиците й българи. Едва през август 1938 г. румънската държава приема Статута за малцинствата и създава Главен комисариат за малцинствата. Но веднага са направени изявления, че малцинствата трябва да бъдат лоялни и да не се надяват на отделяне от румънската държава. През 1939 г. Румъния се съгласява да разговаря с България по проблемите на малцинствата и евентуална размяна на население, но не и за териториални промени. България следва своята политика на неутралитет и мирна ревизия на Ньойския договор. Великите сили - Англия, Италия, Франция, Германия и СССР се изказват в подкрепа на българското искане за Южна Добруджа. Когато Югославия и Турция също потвърждават справедливостта на българските искания, Румъния се оказва изолирана и започва преговори с България.

На 19 август 1940 г. в гр. Крайова между България и Румъния започват трудни преговори, в които румънската държава изнудва българската за различни компромиси. На 7.09.1940 г. е подписан Крайовският договор за мирно връщане на Южна Добруджа към България. Договорът съдържа редица спогодби и приложения. Границата се възстановява, както е била до 1913 г. - започва от Дунавския бряг под Силистра и стига брега на Черно море на 8 км Южно от Мангалия. Определя се срок за евакуация на румънската администрация. Със спогодба задължително се разменя населението: българите от Северна Добруджа за румънските колонисти в Южна Добруджа. България се задължава да изплати 1 милиард леи за „румънската собственост в Южна Добруджа”. България прави компромиси, за да спаси българското население от румънски гнет. През август и септември 1940 г. румънските власти масово ограбват общественото и частно имущество в Южна Добруджа. Евакуирани са зърнените запаси, повечето от едрия и дребния добитък, земеделските машини и инвентар. Оттеглящата се администрация и колонисти ограбват и подлагат на насилие българското население. Колонистите отнасят всичко, което може да се отнесе, а това, което не могат да отнесат, повреждат и правят неупотребяемо. Те заграбват и отнасят дори реколтата на българите или я унищожават. Повечето къщи и стопански постройки са така ограбени, с изкъртени врати и прозорци, че остават необитаеми. Обществените сгради, включително болниците са ограбени и порутени. Съборени са оградите, а плодните дръвчета изсечени. На ограбване са подложени и 66 000 българи, принудително изселени от Северна Добруджа. Те оставят своите къщи и имоти непокътнати, за да бъдат предоставени на колонистите, които грабят българите в Южна Добруджа през периода 1920-1940 г., ограбват ги и преди да напуснат. На българите в Северна Добруджа румънските власти налагат да продават на безценица движимото си имущество, което по договора те нямат право да изнесат. Заставят ги да платят данъци и за бъдеще време. На границата ограбването на българите продължава, заставяни са да заплащат огромни такси и накрая идват в ограбените си и разрушени имоти и къщи в Южна Добруджа.

На 21.09.1940 г. изтерзаното българско население в Южна Добруджа посреща с възторг навлизането на българската войска и приобщаването към своето Отечество България.

Д-р ист. н. Йордан Колев

Първа публикация в сп. Един Завет, 1, 2004.

www.bg-history.info

 


Сходни връзки

Българското национално малцинство в Добруджа | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2024 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.06 секунди