Легендите разказват, че на хребета е била закопана царската хазна. Скрили я, когато старопрестолният Търновград паднал под обсада.

Шишмановата крепост се разгръщала на 350 м дължина, на ширина достигала 250 м. Никополчани и днес оглеждат останките - да не би между грамадните каменни късове да проблесне някоя жълтица.

Рибарите пък се надвесват от лодките и дълго се взират в Дунав - мислят си, че реката може да е отвлякла на дъното златото на Шишман.

"Според османските хроники Баязид I влиза в Никопол на 3 юни 1395 г. Същия ден Шишман е обезглавен." Така въвежда в далечните времена Мартин Дяков, археолог в Плевенския музей. 17 дни по-рано - на 17 май 1395 г., османският владетел и влашкият войвода Мирчо Стари се срещат в бой при Ровине. Баязид I побеждава, но не успява да разгроми докрай власите.

Мартин Дяков до съкровището от времето на цар Шишман. Това е Второто Никополско съкровище, открито през 1971 г.

Затова приема битката като поражение. На връщане от Ровине спира на отсрещния бряг на Дунав и иска от своя васал Шишман да му прати кораби. Царят на българите откликва. Баязид прекосява реката и превзема Никопол.

Изведен от крепостта, Шишман за последно минава през масивната порта, направена от насмолено дърво и метал. Скоро земните му дни свършват.

Понеже няма данни за екзекуцията, нито къде е погребан царят, народната мълва удължава живота му. Търси му и гроб, но на българска територия, по-далече от поробените земи.

Говорeло се, че оцелял по чудо, Иван Шишман хванал черен път, криволичещ 50-ина километра между селата, и пристигнал в Плевен. Намерил убежище в манастира "Св. Георги", потулен на 6 км навътре в Кайлъшкия каньон.

Зад манастирските стени прекарал 2 седмици в отчаяние. Накрая напуснал живота по собствена воля. През Средновековието се разнасяло, че последният български владетел се е заклал с особен уред, сглобен от пружина и 2 ножа. Притиснал се към пружината и остриетата го проболи едновременно.

Портата от насмолено дърво и метал, през която цар Иван Шишман минава за последно, преди да бъде екзекутиран. Днес портата е показана след реставрация в Плевенския музей.

Други приказвали, че царят е погълнал отрова. След смъртта болярите, които го придружавали, положили тялото му в царската кола.

Вътре наредили златото от хазната, покрили всичко с меча кожа и го спуснали в подземие в Кайлъшката долина. Мястото на заравянето било описано, но все със загадки. И понеже липсвала конкретика, слуховете притуряли, че калугерите, известени за тайното погребение, дали обет за мълчание - били предупредени, че царското злато трябва да дочака освобождението на България.

Легендата обикаляла още в годините на робството. Никой обаче не бил виждал с очите си пергамента със схемата на заринатото имане, пише Юрдан Трифонов в История на Плевен, издадена през 1933 г.

Според тогавашни проучвания манастирът се намирал на чукар. Между острите зъбери се извисявала кула. Понякога каньонът прокънтявал от пронизителния звук на рог - сигнал, че непознати бродят наоколо.

Манастирската черква стояла в източния край. Монашеските килии били закътани в подножието на южната канара, описва акад. Трифонов.

В Плевенския музей са показани детайли от Шишмановата крепост, откъдето царят е бил изведен преди екзекуцията. Отзад се виждат зидовете на Шишманово кале, разположени на западния хълм над Никопол.

Обителта държала тайната за царското злато до края на XVIII в. Тогава се появили нови предания, които сочели различни места на потъналото съкровище. Плъзнал мит, че монасите закопали част от ценностите до воденичните камъни.

После запалили манастира и огънят го превърнал в пепелище, да не би някои да се сетят да ровят надолу. Други ценности скрили в дълбока пещера, тунелът й дълбаел западната канара.

"В тая дупка човек може да слезе само ако го пуснат с въже от върха на скалата", твърдял пред съвременници Александър Хаджидимитров. Той бил наследник на стар плевенски род, придобил имота около овъглената манастирска воденица.

Когато земята погълнала манастирските секрети, калугерите побегнали през Бохотската гора. Тъкмо се зареяли между дърветата, попаднали в капан.

"Лумна отвъд баира, виждаше се как пламъците за малко да тръгнат към къщите", кръстили се хората от Брестовец. През 1901 г. кметът Иван Юрданов и учителят Г. Ганов разпитвали брестовчани за съсипването на "Св. Георги".

Сведенията събрал акад. Трифонов. Преди 20-ина години археолози правили сондажи на терена, където по данни на летописци се е намирал манастирът "Св. Георги". Стигнали до антична и средновековна керамика - малко на брой и силно фрагментирана.

"Няма сигурни доказателства, че манастирът наистина е съществувал. И да го е имало, следите са изчезнали", смята днес археологът Дяков.

Кайлъшката пропаст с приказните богатства обаче не спира да изкушава. Фантазията на местните отваря в лабиринтите й огромно езеро, готово да побере цял кораб. Това чул френският пътешественик Гийом Лежан, който обхождал Плевен през 60-те години на XIX в.

Със свещ в ръка той навлязъл в пещерата. Напразно се лутал между лепкавите разкаляни стени - не намерил нищо. "Въпреки че почти не вярвам в подобни чудеса, се придвижих напред, докато водата опря до коленете ми. Свещта едва мъждукаше - пламъчето й даже не уплаши прилепите по стените на пещерата.

В сковаващия студ взех да отстъпвам към предполагаемото езеро. Оказа се доста дълбок вир, побиращ една малка лодка", споделя Лежан през 1873 г. в книгата си "Пътуване из България".

Няколко години след Лежан в Плевен пристигнал Феликс Каниц. Пътешественикът признава, че както пристъпвал навътре в Кайлъшкото дефиле, наострил уши от глухо бучене.

"Шумът идваше от водна струя, която изтичаше от подземното езеро, скрито в пещера. Местните изказаха мнение, че в езерото могат да плават парни кораби. Издирването на Лежан бе разпръснало тези илюзии. Бълбукащата вода сигурно е от подземните течения, характерни за варовиковите образувания", пояснява Каниц в "Дунавска България и Балканът" през 1882 г.

Въпреки че не отразяват къде точно се намира въпросната пещера, бележките на чужденците подклаждат иманярските страсти.

В Никопол все пак излизат две съкровища от епохата на цар Иван Шишман. На 18 февруари 1915 г. хора, които копаят лозя в края на града, изкарват меден котел. Пълен е със сребърни съдове, обеци, гривни и монети, сечени по времето на Иван Александър, изобразен заедно със сина си Михаил Асен и Иван Страцимир.

Находката е определена като Първо никополско съкровище и е предадена в НИМ. След 56 г. Второто никополско съкровище е изровено на крачки от мястото на първата находка. През 1971 г. тракторист, както риголва в местността Харманлъка, закача с машината бакър.

Другите мъже разместват буците и на половин метър надолу напипват меден котел. Съдът буквално прелива - претъпкан е с масивни накити с висулки и орнаменти, филигранни тасчета с изящна релефна украса.

Всичките 200 предмета блестят от злато и сребро. В колекцията са 5 сребърни кюлчета, които са играели ролята на пари при по-едри плащания. Има и 157 сребърни копчета.

Двете съкровища от Харманлъка са принадлежали на знатен и богат човек, заявява археологът Милко Аспарухов.

http://www.24chasa.bg