По онова време Георги Димитров пише на съратника си Васил Коларов, който е в Съветския съюз: „Физически тя постепенно се поправя, но психически е зле. Завчера се опитала да си повреди очите, считайки, че е осъдена да бъде сляпа, глуха и няма, било й „заповядано“ да си извади очите, отреже езика и повреди ушите! Бедната - каква трагична съдба я постигна! Моля те, отиди да я видиш.“ 

Макар Георги Димитров да е имал безброй любовници по света, връзката му с Любица е необикновено силна. За това свидетелстват над 300 техни любовни писма - ту нежни, ту еротични, открити през 1951 г. на тавана в дома музей на ул. „Опълченска“ 66. Съдържанието на повечето от тях е толкова разкрепостено, че по времето на социализма са засекретени, а онези, които все пак публикуват, са цензурирани.
Как започва тази необичайна и горчива любовна история? Двамата се запознават на лекция в партийния клуб на БРСДП. Любица е забелязала мъжествения и магнетичен социалистически деятел. Сръбската шивачка е не само красива, а и изискано облечена, интелигентна и обаятелна. Чете много, говори прекрасен литературен български, владее немски, учи френски и руски, пише добри стихове, главен редактор е на вестник „Шивашки работник“. За обаянието на Георги Димитров пък свидетелства Неделчо Ганчовски, личен секретар на социалистическия вожд: „Има хубави бели ръце. Очите му са тъмнокафяви, влажни, големи, горещи... Как ли му устояват жените?“.

 Ами - не му устояват. Обикновено дамите са хипнотизирани от погледа му. Бабата на Андрей Луканов, която придружава съпруга си Тодор при емиграцията му в Съветския съюз, пише, че всички секретарки в Коминтерна били полудели по Георги Димитров. А той, напук на пролетарските си убеждения, винаги е като изваден от кутийка. В София шие костюмите си само при шивача Бахов, който извайва дрехите с една проба. Капризният му клиент обаче неведнъж го вбесява с изискванията си.

Любица Ивошевич е две години по-голяма от Жорж, както нежно се обръща към любимия си. Родена е на 5 юли 1880 г. в сръбското село Сараново до Крагуевац. Усъвършенства шивашкия занаят във Виена в ателието за фино бельо на австрийския придворен шивач Полицер. На 20 години пристига в София и като „виенска модистка“ започва работа в реномиранотмодно ателие. Красива, с подход към клиентите, умела в работата си, с идеи на дизайнер, тя не след дълго вече е управител. Става нещо като софийската Шанел. Всичките дами от столичния бомонд са нейни клиентки. Красотата, надареността и поетичният талант на Ивошевич са оценени.

 През 1914 г. Любица вече е член на Централната женска комисия при ЦК на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), по-късно БКП. Георги Димитров също е обещаващ политик, макар поради бедност да е напуснал гимназия на 12 години. Той започва работа в печатницата на Радикалдемократическата партия. Самоувереният младеж дори си позволява да редактира текстовете на лидера й Васил Радославов. (Когато Димитров става депутат, при една препирня в Народното събрание министър-председателят Васил Радославов - академик, юрист, учил в Австрия, Германия и Чехия, му казва: „Ей, момче, аз те помня. Ти като словослагател в печатницата ми поправяше статиите.“)

Макар да е очевидно интелигентен, Георги Димитров има нужда от обучение и лустро. Любица непрекъснато се самообразова и на нея Димитров дължи превръщането си в интелектуалец. Всяка сутрин Люба става в 5 часа, приготвя закуска на любимия си Жорж, слага във вазата свежи цветя, събужда го с целувка и го кара да чете. Ако се затруднява, тя учи с него, преподава му уроци по немски. (Социалистическата пропаганда тръби, че Георги Димитров научава езика за три месеца в затвора „Моабит“, за да може сам да се защитава на Лайпцигския процес. Там той само усъвършенства познанията си.) „Любица трепереше над него“, признава сестрата на вожда - Елена.

На пръв поглед бракът, който Любица и Георги сключват на 30 септември 1906 г., е идеален. Тя няма нищо против да издържа мъжа си, докато той е зает с партийни дела, защото изкарва добри пари от шивашките си умения. За да си помагат, дават под наем една стаичка в къщата на ул. „Опълченска“. Известно време са хазяи и на Петър Дънов. Учителят на Бялото братство е в чудесни отношения със семейството на Георги Димитров. Религиозната баба Парашкева обаче не одобрява снахата. Под сурдинка се говори, че когато Любица се жени за Георги, предишният й брак с Михаил Кантарджиев не е разтрогнат. С него се разделят по идеологически причини - тя е от тесните социалисти, а той от широките. Люба няма официален развод и това е причината софийските свещеници да откажат да я венчаят с Жорж. Женят се в плевенска църква при „свой човек“ с ходатайството на Тодор Луканов. Те наистина се обичат, а и политическата кариера на Димитров полита към висините. През 1913 г. той получава призовка за участие в Балканската война, но е избран за депутат. На 31 години влиза в историята като най-младия народен представител до този момент. В Народното събрание остава 10 години, макар че въпреки депутатския си имунитет търка наровете в Софийския централен затвор.

И докато с политическата кариера на Димитров всичко е наред, бракът му е в катастрофално състояние. Народният трибун обикаля Европа като пратеник на Коминтерна и във всеки град има любовница. Болезнено ревнивата Любица подозира за изневерите му, дочува за забежката му със съпругата на сръбски революционер. На 12 септември 1917 г. между двамата съпрузи настъпва тежък разрив. Изследователите подозират, че Ивошевич е заварила мъжа си с друга жена в квартирата им. Невъзможността да забременее доразсипва нервите й и отключва психическото й заболяване. Не спи по цели нощи, отказва да яде, все повече отпада. Лекарят, на който я води свекърва й баба Парашкева, констатира тежко нервно разстройство.
След разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. Георги Димитров бяга в Югославия, а после в Австрия. Като ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна той обикаля с конспиративни задачи Европа. Полудялата от ревност Ивошевич пише до секретаря на френската компартия: „Другарю, пазете жена си, пристига Димитров!“.
Когато следователят в Лайпцигския процес го пита за многото женски адреси в личния му бележник, Димитров отвръща саркастично: „За разлика от вас аз съм мъж, господин следовател.“
Любица Ивошевич напуска България заедно със съпруга си, но той я отпраща в СССР. Тя е безкрайно самотна, пристъпите й се лутат между депресия и загуба на разсъдък.

Докато Люба се опитва да събере парчетата от душата си, благоверната й половинка върти любов с три жени едновременно. Едната е бъдещата му съпруга Роза Флайшман - чешка еврейка, зарязала богатия си род в името на комунистическите идеи, която е негова сътрудничка във Виена. Втората му любовница е германка, с която дели легло и трапеза близо две години в Берлин. Ани Крюгер има две големи дъщери, Анелизе и Аделаиде, за които Димитров е чичо Джон. Той активно си кореспондира и с трите. Ани Крюгер редовно го посещава в затвора „Моабит“, носи му колети с продукти и цигари. Третата е московската му изгора Кити Йованович, сръбска поетеса, революционерка и емигрантка. В дневника, който си води в затвора, вождът и учителят е пределно откровен - признава, че е обещавал брак и на Ани, и на Кити: „Ужас, трябва да се разделя с една от двете!“.
Мнозина се чудят на какво се дължи магнетичното въздействие на Георги Димитров въху жените. Той бил не само привлекателен и галантен, ами и начетен и възпитан, много елегантен, винаги с пура или цигара в ръка. Александър Александров, чиято баба Йорданка Попова (най-малката сестра на ген. Димитър Попов, бащата на писателката Фани Попова-Мутафова) е една от най-близките съратнички на Димитров, разказва че знае от баба си доста пикантерии. „Споделяше ми с болка, че бил голям женкар и обичал да си пийва твърд алкохол.“ Комунистическият лидер се увличал по красиви и начетени млади жени. Проф. Георги Марков добавя, че е бил женкар, харесван от слабия пол.
Георги Димитров научава за смъртта на жена си от писмо на сестра си Магдалена, докато е в затвора „Моабит“, месеци след самоубийството й. Официалните социалистически историци твърдят, че докато е в Москва, макар и вече женен за Роза Флайшман, често ходи на гроба на първата си съпруга.

Мила Люба, мили Жорж - из откровените им писма

1918 г., София
Мили Жорж... Близо четири месеца преди да влезеш в затвора, ние живеехме един до друг, без да смеем да пристъпим по-близо. Аз, измъчена от тежкия спомен на разрушеното щастие, ти - от скръб, че аз страдам. А между това аз все си повтарях - така ще се живее занапред! Без любов, без радост, безцветен и пуст живот. Ненормалните брачни отношения направиха своето. Аз започнах да завиждам и на най-простата работничка, защото без свян, без мъка може да лежи в прегръдките на своя мъж.
Измъчена от сладострастни желания, аз не заспивам по цели нощи, а когато се събудя сутрин със замаяна глава, плача над развалините на твоето и моето щастие. Така тоя е пътят, струва ми се, по който ние, жените, ставаме хистерични - когато не сме могли да бъдем нормално удовлетворени... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен вистрел. Бъди спокоен, аз никога няма да направя туй, което всяка друга жена на мое място би направила.

ххх

1918 г., София
Мили Жорж, жал ми е, безгранично скърбя заради теб, но ако би знаял как страдам! Как се задушавам по цели нощи от сълзи, и как страшна е тая борба с неудовлетворени чувства, при които, като прибавиш една дълбока рана, отворена в моята душа, един удар върху моите най-идеални отношения към теб, към моята гордост, че аз постигнах пълно щастие в брака, върху моето честолюбие!... Картината на моето нещастие ще е пълна пред очите ти!
Има голяма, колосална разлика между половия живот на мъжа и жената. Размисли добре и ти ще видиш, че докато мъжът е готов леко да свърже и да скъса връзка с всяка жена - за жената то съставлява най-същественото в живота. Само силно развитото чувство на морал, дълг, от една страна, и моята безгранична привързаност към теб като човек и деятел ще ме спаси от една катастрофа, която и теб би костувала много. Но в замяна на това аз искам да запомниш хубаво тия мои думи! Ако ще веднъж това се случи с мен - за теб съм завинаги изгубена.

ххх

Мили Жорж, моята откровеност към теб бе нужна именно за това - да се спасим един за друг. Моето сърце! Бедното мое сърце, което толкова много потегли - още не е дадено никому. Ако тук се касаеше за едно влюбване в човек, който би ме направил щастлива - аз не бих се колебала. Но Жорж, тук се касае за нещо, което би ме опозорило в собствените ми очи. Мене една демонска сила ме тика към чисто физиологическа наслада с човек, стоящ много по-долу от мене! Разбираш ли каква опасност ме застрашава - не падението, не, аз никога няма да се предам на тия изкушения - с пълно нервно разстройство... Понякога ми се струва, че ще се умопобъркам, а понякога, тъй ми иде да туря край на тия мъчения с един револверен изстрел. Държи ме само твоята безгранична любов и една искра от надежда, че не всичко е изгубено.
Спаси ме, мили Жорж, спаси ме!... Само ти можеш да спасиш твоята Люба!

1918 г., София, Централния затвор

 

Мила Люба,
Пращам ти мил, сутрешен привет! Прекарах една спокойна нощ, първата, откакто съм тук!... Какво хубаво самочувствие ме обладава при мисълта, че се възвръщат ония славни наши дни, когато любовта ни не бе засенчена от нищо и когато не ни тровеха никакви съмнения и колебания! Ония незабравими дни, когато ти, легнала до мен, сладко чуруликаше и се удивляваше, че е възможно на света толкова много щастие... Ние сме едно сърце, една душа... храмът на нашата любов е спасен, нашият брачен кораб ще продължава да пори бурните води на живота. Твой Жорж

19.ХI.1920 г. - Черната джамия, София
Мила Люба, вярвай в нашата звезда. Нищо лошо не ще се случи. Милите хризантеми от теб са едно чудно утешение за мен при тая затворническа обстановка. Да мисля за теб? Та имало ли е момент, когато не съм мислил за теб, скъпа моя Люба. Нещо повече. Аз мисля за всичко само с теб и чрез теб. Не се отдавай на никаква тъга.
Твоят Жорж

14.I.1921 г. - Виена

 

Мила Люба,
Горя от желание да те видя настанена във Виена. Мъчно би могло да си представиш с какво трепетно нетърпение те очаквам. Струва ми се, че сме се разделили от дълго, много дълго време... Изпитвам една непреодолима мъка, че не мога да получа нищо, нищичко от теб, моя мила, незаменима, единствена на света. Любящ те Жорж

Писмата са от  книгата на ст.н.с. д-р Цветана Кьосева „Любов през решетките“