ТЕЗИ РЕДОВЕ НЕ МИ СЕ ПИШАТ… - НДТ, Добрич, България

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-25 @ 14:36 EEST

ТЕЗИ РЕДОВЕ НЕ МИ СЕ ПИШАТ…

2017-04-26 @ 00:34 EEST

Тези редове не ми се пишат.
Не искам да пиша тези редове. Но трябва да се знае. Трябва да не се забравя.
На 26 април 1986 г. по обяд кумата ми Татяна Чиркова позвъни тревожно:
- Не смейте да изкарвате на разходка Йоанна /дъщеря ми, тогава на 9 месеца/, гръмнала е ядрената електроцентрала в Чернобил. Има радиация. Купете веднага йод…

Не й повярвах. Татяна е много емоционална. Но и изключително информирана покрай баща си – проф. Александър Чирков. Все пак бях зам.-главен редактор на окръжния партиен и държавен орган „Добруджанска трибуна“, а и отговарях за държавната тайна. Бях от хората, които бяха възпитани в сляпа вяра на БКП.
Не знам колцина в тогавашния 120-хилядния Толбухин да са се доверили на звучащото по радиата „Свободна Европа“, „Свобода“ и „Гласът на Америка“… Въпреки, че точни преди 10 месеца в Барселона ме бяха поканили да не се връщам в България и да започна работя в едно от тези радиа…
Такъв е животът!
Три дни Татяна настояваше. Три дни разхождахме детето в количка по центъра на Толбухин. Вятър и прах – колкото искаш. И радиация…
А и синът ми Георги бе само на 13 години… И по цял ден тичаше, играеше футбол с връстниците си, гълташе с пълни гърди радиация…
Не ми се иска да си спомня колко хиляди деца само в Толбухин и 250-хилядният тогава Толбухински окръг гълтаха радиоактивен въздух, прах, зеленчуци, мляко…
Пролетни дни. В които се правеха и раждаха много деца. Пролет… Радиоактивна пролет…
Йод вече нямаше по аптеките. Нямаше и йодни хапчета. Държава и партия започнаха да се гънат в лъжите си за заразената природа в България…
Може би тогава умря в милиони българи сляпата вяра в мъдрото ръководство на БКП и неговата изключителна загриженост за здравето на народа и поколенията… Не знам. Но… Чувствахме се излъгани. Чувствахме се предадени, знаехме от кого, но пред кого?...
Такъв е животът!
После започнахме да описваме героизма на съветските хора, които се бориха с аварията, които загиваха ден след ден…
На чаша водка-две имах и разказ от първа ръка. Моят колега от вестник „Кировоградска правда“ Виктор Ганоцкий разказваше личните си спомени от личното си присъствие за писане на репортаж за героизма на войници от Кировградска област, закарани дни след аварията да работят по отстраняване на щетите в Чернобил… Не ми се пишат редове за ужаса…
В онези години ни беше забранено да пишем и за недъзите, с които се раждат децата на Толбухин след аварията. Грижливо се пазеха папки с доказателства, но се смяташе, че няма безспорни доказателства… Лека му пръст на д-р Андреев, който беше шеф на детското отделение в Окръжната тогава болница. Него никой не можеше да излъже. Чест му прави да рискува да ми покаже тези грижливо крити и още укривани или унищожени „недоказани“ доказателства.
Такъв е животът!
Много вода изтече от 26 април 1986 година до днес. Не бива да забравяме, че във водовъртежа на времето влезе и не по-малко унищожителната, за наш късмет – далеч от България, ядрена авария и във Фукошима през 2011 година.
Българският народ препредава от векове една мъдрост: Един път стомничка за вода, втори път стомничка за вода, на третия път стомничката се строшила…
Тази приказка ми е казвала още баба ми Домна. А тя дяволски познаваше на кафе…
Чернобил и Фукушима днес трябва да напомнят на всеки, който иска да нанесе ядрен удар в една или друга държава, какво би последвало. Атомните бомби над Хирошима /6.08.1945 г./ и Нагасаки /9.08.1945 г./ биха звучали като една детска закачка…
Не ми се пишеха тези редове…
Такъв е животът!
Димитър ДУКОВ

ВСИЧКИ МАТЕРИАЛИ ЗА ЧЕРНОБИЛ

ВСИЧКО ЗА УНИЩОЖИТЕЛНОТО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ В ЯПОНИЯ /ВИДЕО/

Сходни връзки

ТЕЗИ РЕДОВЕ НЕ МИ СЕ ПИШАТ… | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats