_­

За да разкажа за мястото, трябва да разкажа и за баба. Казваше се Димитра. Родила се в Румъния през 1915, в с. Алифак, област Тулча. Учила и живяла в това село до 1940 г., когато дошла в България, заедно със семейството си в село Паскалево, след Крайовската спогодба.

С нея пораснах. Гледаше ме от малка защото мама се е върнала на работа, когато съм била на 6 месеца. Баба казваше, че когато се е грижила за мен като бебе й се е струвало, че на този свят сме само тя и аз…  Така пораснах с нейните грижи, разкази, спомени и истории… Обичах да я слушам. Нейните истории винаги имаха край. Тя го беше видяла. Живя 100 години и помнеше всичко. Когато бях малка и ми разказваше за селото си и младостта си, ми се струваше, че това е някъде на  друга планета или на някакво приказно място. Знаех всичко къде е. Къде е портата на къщата, къде е обора с животните, как се слиза в мазата и къде се държат парите, от продадените вино или ракия, на кой прозорец има решетка. Говореше за това място и това време с голяма тъга. Липсваше й… Като малка си представях как двете отиваме там и тя е щастлива… Макар че нашата мечта с нея беше да живеем на място където, като излезем от вратата ще берем портокали. Обичахме ги, а през социализма бяха рядкост.

Притежаваше невероятна мъдрост и практична мисъл. Такъв е бил и животът й. Брак, 2 деца, мъж на фронта и свекърва, за която винаги говореше с голямо уважение. Никога не се оплакваше и не се тюхкаше. Ставаше по изгрев и не спираше да работи. Не спря до края. Понякога вечер казваше „Благодаря ти Боже, че се мръкна!”. Толкова беше уморена.

Учеше ни, всяка вечер пред иконата да се кръстим по три пъти и да казваме: „Дай Боже, здраве на всички и на нас!”

Всичко за живота научих от нея. Умря преди 2 години. Достойно, както и живя… На 100 години, на крака и с трезва мисъл – това беше желанието й.

След смъртта й забравих за родното и място и за това колко важно беше то за нея и как до последното се надяваше да отиде до там поне още веднъж… Година след смъртта й, разчиствах стaите й намерих библията й. Там на първа страница беше написала КАДРИЛАТЕР. На румънски. Говореше, пишеше и четеше и двата езика - български и румънски. От интернет разбрах, че това е Южна Добруджа, наречена от официалната румънска власт с термина „Кадрилатер” (в превод „Четириъгълник”).

Сега вече знаех – трябваше да отида. Реших го без да мисля и без да знам и дума на румънски. Знаех само, че трябва да отида и нещо да занеса и нещо да взема от там, но нямах представа какво…

Така след няколко дни тръгнах. Сутринта рано. Качих се в колата и по пътя разбрах какво ще нося. Отидох до гробището и напълних торбичка с пръст от гроба й.

Минах границата, намерих селото. Сега има друго име Разбоене. Спрях колата в началото на селото, за да разгледам. Слязох и камбаната на църквата заби, беше празник на света Ана, Божията майка или баба ме посрещаше (ще ми се да е второтo).

Пред къщата където спрях, стоеше възрастен човек подпрян на бастуна си. Видя колата с българските номера, спря ме и ме попита кого търся. На български. В първия момент не повярвах, че съм чула правилно. Поздравих и му казах от къде съм и защо съм дошла.  Казваше се дядо Николай. Оказа се, че той е роден и живял в България до 1940 година, когато са се преселили в Румъния. Попитах го къде в България е живял, а той ми отговори: „В КАДРИЛАТЕР”. Друго не можа да ми каже, бил е малък. Знае малко български защото майка му и баща му си говорили понякога у дома.

Предложи да ме разведе из селото и да ми покаже българските къщи. Някои от тях бяха съборени, но повечето са запазени и хората живеят в тях и сега. Не знаех, къде е къщата на баба. От нея бях запомнила само, че е някъде до гората, но и гора почти нямаше. За това разглеждах всички къщи, като нейни и си представях че излиза от там… Бях щастлива, че съм там, че ходя по улиците, по които е ходила тя и сбъдвам нейното желание…

Имаше едно поле, където е имало български къщи, които са съборени и камъните от основите и различни части останали от домовете, бяха събрани в края. От там взех камъни останали от основите на къщите – вече знаех какво ще взема. Видях училището, където е учила, чешмата от която са наливали вода, църквата…

Поисках да ме заведе на гробището. Там исках да разпръсна пръста от гроба на баба, все едно съм върнала душата й у дома, където й беше сърцето.  Намерих едно дърво и под него изсипах пръста от гроба. Поплаках малко, но се радвах се, че мога да го направя за нея. За да не забравя мястото направих снимка на един гроб на близо, за да имам ориентир. Приближих снимката и видях, че на надгробната плоча пише Димитра… Сега вече бях сигурна, че съм направила точно каквото трябва… Поспряхме се и на гроба на съпругата на дядо Николай. Разделил се с нея преди няколко години. Поплакахме и двамата…

Покани ме у тях. Да се запозная със сина и снахата. Невероятно добри и сърдечни хора. Предложиха да ме нахранят, дадоха ми малки подаръчета за спомен и домашно сирене и ракия, която да изпием с родата и да ги споменем. Наляха ми вода от чешмата, от която е пила баба (така ми каза дядо Николай) и ме изпратиха усмихнати и доволни, че сме се запознали и с обещанието да отида пак.

Спрях във всички села, по пътя, за които бях чувала от баба. Ходих и в родното село на дядо. Никога не съм ходила по тези места, а все едно бях у дома, все едно баба ме беше хванала за ръка и ме водеше, както правеше когато бях малка…

Беше невероятен ден. Ден – приключение. Върнах душата на баба у дома, а моята душа взе сила от там…

Камъкът занесох на гроба на баба – малка частица от дома й, за да не й е самотно…

Баба ми липсва. Много. Всеки ден. А и как да не ти липсва човекът, за който си бил цял един свят…

Благодаря ти, бабо!

Текст и снимки: Диана СТЕФАНОВА