990 години от смъртта на великия български държавник

След десет години ще се изпълни едно хилядолетие от смъртта на една от най-ярките личности в нашата история. Без съмнение величавият и трагичен образ на цар Самуил трайно е заел своето съкровено място в съзнанието на българите. Дали можем обаче да подминем навършващите се 990 години от оня 6 октомври на далечната 1014 г., когато сърцето на каления в кървави битки воин не издържа гледката на безкрайната върволица от ослепени войници? Човекът, който в духа на обичайните за средновековието сурови нрави и жестокост не се е поколебал да екзекутира собствения си брат с цялото му семейство, пада покосен "... от жалост". Жалост към погубените човешки съдби, жалост по тогавашна България, над която тегне сянката на чуждото завоевание... Нека припомним драматичната епоха, която с право наричаме "времето на цар Самуил" – големият българин, когото безогледни пропагандисти и фалшификатори от много години, дори и днес, превръщат в създател някаква въображаема "македонска" държава, в антипод на дълбоко залегналата в целия му живот българска държавна идея!
След столетия на възходящо развитие и драматични събития, «Златния век» на цар Симеон Велики (893-927) и "застоя" при цар Петър (927-969), третата «велика сила» в тогавашна Европа е изправена пред тежки изпитания. По думите на Презвитер Козма настъпват "дни на ратни (военни) беди". Гибелният удар е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своите единоверци езическата Киевска Рус на Светослав. С ловки и коварни политически интриги Византия пречупва северната си съседка. През 971 г. цар Борис ІІ е пленен и детрониран, а източните български земи със столицата Велики Преслав са окупирани. От гледна точка на византийските представи Българското царство престава да съществува.
Не така стоят нещата в западната половина на царството. Трябва да се каже именно “западната половина”, защото не става дума само за географската област Македония, още по-малко пък за днешна Вардарска Македония. В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Прилеп, Скопие и т.н., така и Средец (София), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Видин, Белград (български град до ХІV в.), Ниш (с български облик до 1878 г.), вкл. и български крепости на север от Дунав. В съпротивата се включват хиляди българи от цялото етническо пространство. В свободните земи търси спасение главата на българската православна църква патриарх Дамян, към Средец, Скопие и Охрид поемат и други представители на разгромената от Византия дотогавашна централна власт във Велики Преслав.
Българите в свободната територия на “народен събор” избират наместничество, което да управлява от името на пленения цар Борис ІІ. То е съставено от синовете на «могъщия комит Никола», който вероятно е бил управител на Средец (София). Според някои съвременници братята Комитопули («синовете на комите») – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, са не само най-авторитетните личности на тогавашния български политически елит, но и близки роднини на Плисковско-Преславската (Крумовата) династия с нейните прабългарски корени. Търсейки подкрепа, напълно в маниера на владетелите от Плиска и Преслав, Комитопулите изпращат дипломатическа мисия в Германската империя – традиционният български съюзник в Централна Европа през ІХ-Х в.
Улеснени от избухналата борба за власт във Византия, през 976 г. българите преминават в мощно контранастъпление. Давид и Мойсей загиват още в самото начало, но въпреки тежките жертви офанзивата не спира. Най-ярки са успехите на най-младия брат, смелият и енергичен Самуил, който още в онези години става водещата личност в борбата за отстояване на българската независимост. През 978 г. цар Борис II и брат му Роман бягат от византийски плен. Борис загива при нелепа грешка на граничната стража, но Роман, макар да е превърнат от византийците в евнух, е признат за български цар. Той се установява в град Скопие, който за две десетилетия е столица на България – от 978 до около 997 г.
Българската военна активност е свързана преди всичко със Самуил. Неговите дръзки действия мотивират император Василий II (976-1025) да мощно да нахлуе в България и да обсади Средец (София). Българският отпор и многото загуби от ромейска страна принуждават Василий да отстъпи. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата византийците търпят страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник (811 г.). Известният византийски поет Йоан Геометър оплаква ромейския позор с думите: "Дунав грабна венеца на Рим!"
Българите на Самуил са отъждествени не с Вардар, а именно с великата река Дунав! България още от времето на своя създател Аспарух (680-701) заема двата бряга на голямата европейска река. През ІХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав най-подходящ символ на страната, на нейния народ, както Рим остава вечният символ на византийците («ромеите») и тяхната империя. Пък и откъде е можел да знае Йоан Геометър, както и всички средновековни автори, че след девет века някой ще «изобрети» нова «нация» с нова, «македонска» история, в която цар Самуил заема централното място?! Естествено, не са го «знаели» нито самият Самуил, нито неговия племенник Иван Владислав («самодържец български» и «родом българин»), нито пък император Василий ІІ Българоубиец...
Неуспеха си от 986 г. Василий II се опитва да компенсира чрез интриги. Самуил е непоколебим – той екзекутира уличения в измяна Арон (14 юни 987 г.) с цялото му семейство, като е пощаден е единствено Иван Владислав. На практика Самуил е подкрепян от цялото българско общество. Известни са имената на неговите верни военачалници – Кракра (в Перник), Ивац (Прилеп), Николица (Лариса), Драгшан (Воден), Драгомъж (Струмица), Добромир Млади (Скопие), кавкан Дометиан, Несторица и др. в столицата Охрид.
В драматичната борба, която с право е наричана "Българската епопея", България има срещу себе си стопанският, демографски и военен потенциал на Византийска империя. Цар Роман е пленен през 991 г. и умира в затвора (997 г.). Едва тогава Самуил, чиято лоялност към стародавните традиции е несъмнена, приема царската корона. Активните военни действия продължават на широк фронт, а Самуил достига в своите походи до Пелопонес и дори до гр. Зара (дн. Задар, Хърватско) – най-далече на запад от всички български царе. Независимо от тези усилия, международната обстановка е неблагоприятна, а византийското надмощие става все по-осезаемо. От 1000/1001 г. нататък Василий II започва систематично да завладява българските земи, а от север българите са нападани от маджарите. Отново са завзети Велики Преслав, Плиска и Дръстър, последвани от Видин, Скопие и ред други крепости. Развръзката настъпва с битката при Ключ (29 юли 1014), когато 15 хиляди войници от армията на Самуил са пленени и ослепени - престъпление, което спечелва на Василий II зловещото прозвище "Българоубиец". Както е известно, при вида на своите войници Самуил получава сърдечен удар и умира на 6 октомври 1014 г. в Преспа. Той е погребан в построената от него катедрала "Св. Ахил", а гробът му беше открит преди три десетилетия от гръцкия археолог Н. Муцопулос.
Вътрешните борби при Гаврил Радомир (1014-1015) и Иван Владислав (1015-1018), натрупаната умора и отчаяние водят държавата към гибел. След смъртта на Иван Владислав (февруари 1018) неговият син и престолонаследникът Пресиан (носещ името на един от най-ярките ни владетели от ІХ в.!) шест месеца се съпротивлява в планините на днешна Албания. Отново по онези места се укрепяват Ивац и Николица, но постепенно последните огнища на съпротива са ликвидирани.
Цар Самуил отрано влиза в средновековния пантеон от владетели и епични герои, които олицетворяват българската свобода и държавна независимост. Ярка илюстрация на тези стремежи са въстанията през ХІ в., водени от Самуиловия внук Петър Делян (1040-1041) и от вече далечния му правнук Константин Бодин (1072-1073 г.). Потомък на «славния наш цар Самуил» и продължител на делата му се чувства дори живелият цели два века по-късно цар Калоян (1197-1207), когото съвремениците възприемат като отмъстител за злодеянията на Василий ІІ и своего рода български «ромеоубиец»... И все пак, едва ли може да се даде по-точна оценка от иначе ехидните думи на византийския писател Йоан Ставракий (XIII в.): "... оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите..."
Личностната и общонародна българска трагедия, олицетворявана от цар Самуил, надали има паралел в световната култура. Нямаме право да «пропускаме» 6 октомври, и то не само заради «кръглите» 990 години. Тази дата трябва категорично да влезе в писания и неписан национален календар. И не само - като древен народ не можем лековато да подминаваме паметта за св. княз Борис-Михаил Покръстител (2 май), цар Симеон Велики (27 май), цар Иван Асен ІІ (22 юни), св. патриарх Евтимий (20 януари)... Така както сме се научили (и слава Богу!), да честваме поне Светите братя Кирил и Методий, Васил Левски и Христо Ботев.

доц. д-р Пламен Павлов, преподавател във Великотърновски университет “Св.св. Кирил и Методий”