изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2020-08-11 @ 07:32 EEST
ИСТОРИЯ: 19 ЮНИ - КАЛЕДАР НА СЪБИТИЯТА    
История  История: Календар на събитията, станали по света и у нас на 19 юни

НА 19 ЮНИ В БЪЛГАРИЯ:

1829 г.
По време на Руско-турската война (1828-1829 г.) руските войски завладяват Силистра. Отрядите на великия везир Решид паша са разбити и панически отстъпват на юг.
Военните действия по време на войната се водят в Закавказието и на Балканите. В Кавказ Русия превзема турските крепости Карс и Баязет. На Балаканите през 1829 г. руската армия нанася редица военни поражения на турските войски и превзема Адрианопол. На 2 септември 1829 г. е подписан Адрианополския мирен договор. Към Русия преминават значителни територии по Черноморското крайбрежие на Кавказ и част от арменските области, принадлежащи на Турция.
В подкрепа на руските войски във войната участват много български доброволчески отряди. Българското население се подготвя за въстание, но руското командване го осуетява. Преди подписването на мирния договор българското население, започва масово изселване. Имотите, жилищата и гробовете на бащите и дедите си изоставят около 150 000 българи от районите на Сливен, Ямбол, Одрин, Пазарджик, Бургас, Стара Загора, Ловеч, Търново и Варна. Обезлюдени са над 150 български селища. Бежанците се заселват главно във Влахия, Молдова, Бесарабия, Украйна, Крим.
След войната Сърбия, Влашко и Молдова получават автономия, а Гърция – независимост.

1868 г.
По настояване на сръбското правителство Любен Каравелов е арестуван в Нови Сад във връзка с убийството на княз Михаил Обренович. Обвиненията към него са отправени заради близките контакти, които той подържа с емигрирали в Нови Сад ръководни дейци на сръбската Омладина.
Любен Каравелов е роден в Копривщица. Отначало учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, от 1846 г. учи при Н. Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. - в българско училище. През следващата година баща му го изпраща в Одрин да работи като абаджийски чирак. По късно решава да го направи търговец и през 1856 г. го изпраща в търговската кантора на свой приятел в Цариград. Каравелов не проявява заинтересованост и към тази професия. Неговото влечение е съсредоточено към миналото, фолклора и етнографията на българския народ. За тази цел предприема пътуване до Бургас, Шипка и Габрово и успява да запише много народни песни. Чрез посредничеството на Н. Геров прави опит да бъде приет в някое руско военно училище и през 1857 г. се отправя за Одеса. След като не успява да влезе в тамошния кадетски корпус (поради надхвърлянето на допустимата възрастова граница), Каравелов заминава за Москва, но тъй като няма завършено гимназиално образование, е приет в Университета само като доброволен слушател. В Москва престоява десет години, през които успява да се запознае с произведенията на руските революционни демократи. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. "Голос" и други руски вестници. Тук установява контакт с много българи, които по това време живеят в сръбската столица, както и с прогресивни сръбски учени и общественици. Там той основава т. нар. Български комитет (май 1867 г.) със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на същата година е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина), който по това време се намира в пределите на Австро-Унгария. Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г. се прехвърля в Букурещ. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време се изявява като един от нейните ръководни дейци. През есента на същата година става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода". На първото Общо събрание на комитета (април - май 1872 г.) Каравелов е избран за негов председател. След смъртта на В. Левски (февруари 1873 г.) той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. "Свобода" Каравелов започва да редактира в. "Независимост". На свиканото през май 1873 г. Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на В. Левски обаче разколебава до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев (който от юли 1872 г. работи като негов помощник) през 1874 г. Любен Каравелов спира издаването на в. "Независимост". От януари 1875 г. започва да издава сп. "Знание", което третира научни и литературни проблеми. Той взема участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война 1876 г. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в свободната си родина и се установява в Търново, а няколко месеца по-късно се премества в Русе. Умира от туберкулоза.
Той е автор на голям брой повести и стихотворения, които му отреждат мястото на класик в българската възрожденска литература. По-важни произведения: "Памятники народного быта болгар" (1861 г.), "Крива ли е съдбата" (1868 г., на сръбски език), "Хаджи Ничо" (1870 г.), "Българи от старо време" (1872 г.), "Хаджи Димитър Ясенов" (1872 г.) и др.

1880 г.
С указ на княз Александър I от съществуващите шест артилерийски батареи се сформира първият артилерийски полк в българската армия.

1912 г.
В хода на Балканската война (1912-1913 г.) между българския и сръбския щаб на армията е сключено споразумение, в което се уточняват някои стратегически аспекти на предстоящата война с Турция. В случай, че основните сили на турската армия се съсредоточат за действия на Вардарския оперативен театър, българското командване трябва да изпрати една армия в състав от три дивизии, която да се съсредоточи на левия фланг на съюзните войски. Планирано е още, ако турското командване избере за основен Тракийския театър и се окаже, че на Вардарския театър не е необходимо да се държат голямо количество сръбски войски, част от тях да се пренасочват на изток в помощ на българската армия.
В споразумението, а и в самата военна конвенция, не е решен въпросът за общото командване на съюзните армии.
Балканската война (1912 – 1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. По този начин обществено-икономическото и културно развитие е възпрепятствано, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск
Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Начало на военните действия поставя Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия.

1913 г.
По време на Междусъюзническата война (1913 г.) започва настъплението на гърците срещу II-ра българска армия. След ожесточени боеве в районите на Дойран, Калиново, Кукуш и Лехана те успяват да отхвърлят нашите войски от заеманите позиции. Втора армия започва да се оттегля към долината на р. Струма. Командващият армията генерал-лейтенант Н. Иванов решава да прегради двете основни направления Дойран–Струмица и Демирхисар–Петрич. За целта се създават две бойни групи, които заемат за отбрана склоновете на Беласица и южния изход на Рупелското дефиле. След неколкодневни упорити боеве отбраната на II-ра армия е пробита и е принудена да се оттегли по южните склонове на Кресненското дефиле.
Междусъюзническата война (Втора балканска война – 1913 г.) е война между България и бившите и съюзници от Балканския съюз 1912-1913 г. - Сърбия, Гърция и Черна гора, и присъединилата се към тях Румъния. След победата над Турция в Балканската война 1912-1913 г. между балканските съюзници избухват остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявява искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдига въпроса за ревизиране на българо-сръбския договор 1912 г. Гърция предявява искане към териториите на Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави са неоснователни, тъй като се отнасят до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настоява да получи цяла Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен военно-политически договор, който е насочен изцяло против България. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признават земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължават да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ са направени изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България румънските управляващи среди предявяват претенции към Южна Добруджа. Турция също не прикрива своя стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос. Всяка една от балканските държави започва да се готви за война. В България са мобилизирани 600 000 души, но практически от нея могли да бъдат използвани 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 г., по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, са прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. След изготвения набързо план се проектирали военни действия само против тези две държави, поради това на турската и румънската граница не са оставени почти никакви войскови сили. Сърбия и Гърция, които също така не демобилизират своите армии, разполагат общо с 550 000 души, към които се присъединява и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция против българската армия се изправя и още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България, цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скриват своите намерения за война против бившите съюзници на България.
Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписал манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. Цар Фердинанд I се оказва по-невъздържан и на 16 юни чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов дава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприели офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединила и Черна гора. На 27 юни в конфликта се включва и Румъния, а 3 дни по-късно - и Турция. Изправена сама срещу всички свои съседи, въпреки някои успехи срещу сръбската и гръцката армия България е принудена да капитулира. Особено са облекчени в своите действия против нея Румъния и Турция. Без да срещнат каквато и да било съпротива, румънските войски прекосяват за няколко дни Северна България и се озовават до София. Турската армия успява, също без никакво противодействие от българска страна, да заграби Източна Тракия.
Австро-Унгария и Германия, които най-много насърчават цар Фердинанд I за войната, след нейното избухване не предприемат никакви стъпки за възпиране действията на останалите балкански държави против България. Тяхното желание е колкото се може повече да задълбочат противоречията на Балканите и да ликвидират Балканския съюз. На 28 юли е подписан Букурещкият мирен договор 1913 г., според който България не само е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912 г.-1913 г. земи, но понася и тежки финансови и други загуби. Поражението на България в Междусъюзническата война сериозно разклаща положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успява да се задържи на престола.

1951
Българското правителство приема Правилник за присъждане на научни степени и научни звания: кандидат на науките и доктор на науките; асистент, доцент и професор във ВУЗ; младши и старши научен сътрудник в БАН.

1953
Световният съвет на мира награждава посмъртно с “Почетна награда на мира” българския поет Никола Й. Вапцаров.
Никола Вапцаров е роден в Банско. Завършва Разложката гимназия, след което учи в Морското машинно училище във Варна. От 1932 г. е машинен техник в АД "Българска горска индустрия" в Кочериново. Член е на Районния комитет на БКП в Рилската долина. През 1936 г. се премества да живее в София. Първоначално работи в мелниците на братя Бугарчеви, а по-късно е огняр на парен локомотив. В годините на Втората световна война 1939–1945 се обявява за съюз със СССР и взема участие в Соболевата акция (ноември 1940 г.). Арестуван през май 1941 г, Вапцаров е интерниран за 3 месеца в Годеч. Завръщайки се в София, става пръв помощник на Цв. Радойнов – ръководител на Военния отдел при ЦК на БКП. На 4 март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт и на 23 юли 1942 г. е разстрелян заедно с А. Иванов, А. Попов, Ат. Романов, П. Богданов и Г. Минчев.
През 1940 г. е отпечатана единствената му стихосбирка "Моторни песни". От 1941 г. е в редакционния комитет на в. "Технически глас" и е един от редакторите на в. "Литературен критик". Стихотворенията му са преведени на над 30 езика.

1984
Политбюро на ЦК на БКП взема решение "За по-нататъшно сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП". Предвижда се да се изработи система за поощряване на смесените бракове, за разширяване на общуването между младежи – турци и българи; набелязват се мерки за ограничаване дейността на ислямското духовенство и се забранява строителството на нови джамии. Предвижда се от средите на българските турци да се издигат повече кадри в местните и в централните органи на управление. Дава се разпореждане общуването на обществени места "да се осъществява на български език".

1986
Министър-председателят Георги Атанасов съставя ново правителство. Първи негови заместници са Андрей Луканов и Стоян Марков. Заместник-председатели на премиера и председатели на новосъздадените съвети – Стопански, Социален, за духовно развитие и за селско и горско стопанство, са съответно Огнян Дойнов, Георги Караманев, Георги Йорданов и Алекси Иванов (от 25.12.1986 г.). Ст. Марков е и начело на Държавния комитет за изследвания и технологии. Заместник-председатели на Министерския съвет са и Григор Стоичков, Иван Илиев и Кирил Зарев.
Георги Атанасов е роден в с. Православлен, Пловдивско. Завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е първи секретар на Софийския градски комитет на Комсомола (1962 г.), първи секретар на ЦК на ДКМС (1965-1968 г.), завеждащ отделите "Наука и образование", "Деловодство" и "Организационен" към ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП (1977-1984 г.), кандидат-член и член на Политбюро на ЦК на БКП (1984-1986 г.). Заема и отговорни държавни постове: първи заместник-председател на Държавния комитет по планиране, заместник-председател на Държавния съвет, председател на Комитета за държавен и народен контрол. Председател на Министерския съвет (1986-1990 г.). Избиран за народен представител в V, VI, VII, VIII и IX Народно събрание. На 3 ноември 1992 г. Върховният съд го осъжда на 10 години затвор, но след едногодишен престой в затвора е помилван с президентски указ поради болест (1994 г.).

1987
Открита е експозицията от 3000 минерални образци на Националния музей "Земята и хората". Музеят се помещава в сградата на бившия Военен арсенал в кв. Лозенец - София. Решението за създаване на музея е взето от Министерския съвет през 1986. Той се изгражда от даренията на над 200 дарители, най-значителното от които е на живеещия в чужбина Илия Делев.


НА 19 ЮНИ В СВЕТА:

240 г. пр. Хр.
Древногръцкият учен Ератостен Киренски за първи път изчислява радиуса на Земята.

1829
По инициатива на сър Робърт Пийл се създава лондонската полиция.

1846
В САЩ се изиграва първият бейзболен мач с установени правила.

1885
Статуята на свободата пристига в Ню Йорк на борда на кораба “Isere” от Париж, където е изработена, като подарък от френския за американския народ.
Статуята е издигната през 1886 г. на Острова на свободата в Ню Йорк по идея на Лабуйе в памет на подкрепата, която Франция оказва по време на Войната за независимост на Северна Америка. Височината й е 46 m, пиедестал 45 m. Изработена е по модела, наречен "Свободата осветява света", на френския скулптор Ф. Бартолди. В основата на Статуята на свободата е Американският музей на имиграцията. От 1924 г. Статуята на свободата (с остров Елис айланд) е национален паметник. Включена е в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

1919
Мустафа Кемал Ататюрк открива турския Национален конгрес в Анкара, който отхвърля решенията на Версайския договор, засягащи съдбата на Турция.
Мустафа Кемал Ататюрк е роден в Солун през 1881 г. Той е първият президент на Република Турция (1923-1938 г.). Фамилията Ататюрк (баща на турците) получава от Великото национално събрание на Турция при въвеждане на фамилиите през 1934 г. Средно и военно образование получава в Солун и Битоля. Завършва Академията на Генералния щаб в Истанбул през 1905 г. Участва в младотурското движение и след Младотурската революция през 1908 г. се оттегля от комитета "Единение и прогрес". Участва в Итало-турската война (1911-1912 г.), Втората Балканска война (1913 г.) и Първата световна война. В периода 1913-1914 г. е военен аташе в София. Той е привърженик на идеята за добросъседски отношения и за неутралитет на България.
Възглавява борбата на турския народ срещу гръцката военна интервенция в Мала Азия, подкрепяна от съглашенските държави (1919–1922 г.). По негова инициатива е свален султанът и Турция е обявена за република (29 октомври 1923 г.). Той е основател и лидер на Народнорепубликанската партия до края на живота си. От 1923 г. до 1938 г. е президент на Турция. Провежда много прогресивни реформи, които превръщат Турция в съвременна светска държава: преустройство на администрацията, формиране на нова съдебна система, въвеждане на латиницата в турския език (1928 г.). Въвежда фамилните имена (1934 г.).
По отношение на България се опитва да води дружелюбна политика, но по същество продължава стария курс на султанска Турция. Налага Ангорския договор от 1925 г., по силата на който се признава окончателното обезбългаряване на Източна Тракия. При неговото управление се подписват Договор за приятелство между Турция и България (1925 г.), Договор за търговия и мореплаване (1928 г.), Договор за неутралитет, арбитраж и помирение (1929 г.).

1933
Франция дава политическо убежище на изгонения от Русия Лев Троцки.
Лев Давидович Троцки (истинско име: Лев Давидович Бронщейн) е руски революционер и съветски политик. Идеолог на теорията за перманентната революция, привърженик на методите на "военния комунизъм" и др. (троцкизъм). От 1897 г. се включва в социалдемократическото движение. Принадлежи към най-радикалното крило на Руската социалдемократическа работническа партия. Председател на Петербургския съвет по време на революцията 1905-07 г. и на Петроградския съвет по време на Октомврийската революция 1917 г. Троцки е един от организаторите на Червената армия и я ръководи по време на Гражданската война 1918-20 г. Народен комисар на външните работи (1917-18 г.) и на военноморските сили (1918-25 г.). Член на Централния комитет (1917-27 г.) и на Политбюро на Централния комитет (1919-26 г.) на Руската КП (болшевики). От 1925 г. Троцки се противопоставя на нарастващата власт на Й. В. Сталин, обявява се против възможността социализмът да бъде изграден в една-единствена страна. Обвинен в антисъветска дейност, през 1927 г. е изключен от Руската КП и заточен в Алмати. През 1929 г. е експулсиран и живее в емиграция. Критикува режима на Сталин като бюрократично израждане на пролетарската власт. Основава IV интернационал (1938 г.). Убит е в Мексико от агента на Народния комисариат за вътрешните работи (НКВД) испанеца Р. Меркадер.

1944
По време на Втората световна война (1939-1945 г.) започва битката за Филипинското море, в която САЩ нанасят големи загуби на японската флота и авиация

1953
В нюйоркския затвор “Синг-Синг” са екзекутирани съпрузите Джулиъс и Етел Розенберг, признати за виновни по обвинение в шпионаж и издаване на важни държавни тайни на СССР.

1961
Великобритания се отказва от правата си върху Кувейт и официално е провъзгласена независимостта на държавата.
Кувейт е държава в Западна Азия, в североизточната част на Арабския полуостров, на брега на Персийския залив. Площ - 17 818 кв. км. Официален език – арабски. Столица - Ал Кувейт. Парична единица - кувейтски динар. Административно деление - 3 провинции.
Кувейт е конституционна монархия. Законодателната власт принадлежи на емира и Националното събрание. По-голямата част от територията представлява плато, което от запад на изток се понижава и преминава на брега на Персийския залив в блатиста низина. Климатът е тропически сух. Има остър недостиг на питейна вода. На север се простират каменисти пустини, в централните и южни части - пясъчни. Оскъдната растителност е предимно в оазисите. Кувейт е един от най-богатите на нефт райони в света. Основа на икономиката е нефтохимическата промишленост. Добивът на нефт се контролира от държавата. Най-големите нефтопреработващи заводи се намират в Мина ел-Ахмади, Еш Шуайба и Мина Абдаллах. Добива се и природен газ. Дестилиране на вода, производство на тръби, акумулатори; циментова, химическа, металообработваща, хранително-вкусова, автомонтажна промишленост. Жп линии няма. Основен вид транспорт е автомобилният. Има високотонажен морски търговски флот. Основни пристанища: Шувайх (Ал Кувейт), Ешшуайба, Мина ел-Ахмади. Изнася нефт и нефтопродукти, химически торове, втечнен газ и др.

1961
При изкопни работи в Израел е открит град Цезарея, доказателство за съществуването на Пилат Понтийски.
Пилат Понтийски е римски наместник на провинция Юдея (26-36 г.), по време на царуването на Тиберий. Според Новия завет и Йосиф Флавий Пилат Понтийски осъжда Иисус Христос на разпъване на кръст. Християнският историк Евзебий Кесарийски съобщава, че Пилат Понтийски се самоубива през 39 г.

1997
Уйлям Хейг става най-младият лидер на английските консерватори за последните 200 години.

2000
Елтън Джон произнася реч, в която защитава правата на хомосексуалистите.
Английският поп- и рокизпълнител е роден през 1947 г. Той е един от роксимволите на 70-те год. Учи в Royal Academy of Music 6 години. Работи в музикално издателство и свири в нощни барове на Лондон. От 1967 г. до 1977 г. работи с Бърни Топин, автор на текстове. Истинският успех за Елтън Джон идва след турнето му в САЩ през 1970 г. Популярността му нараства с течение на годините: над 20 песни в световните ранглисти, три едновременно пласирани албума в САЩ и т. н. През 1973 г. създава собствена звукозаписна фирма - "Rocket Records", а през 1974 г. сътрудничи на Джон Ленън. Притежава футболния клуб "Удтфорд". Концертите му до 1977 г. са извънредно пищни. След 1979 г. залага повече на художествените резултати, като изоставя разточителния и екстравагантен аксесоар. Някои албуми: "Empty Sky" (1969 г.), "Elton John" (1970 г.), "Tumbleweed Connection" (1971 г.), "Friends" (1991 г.), "Goodbye Yellow Brick Road" (1973 г.), "A Single Man" (1978 г.), "Victim Of Love" (1979 г.), "The Fox" (1981 г.), "Too Low For Zero" (1983 г.), "Breaking Hearts" (1984 г.); "Sleeping with the Past" (1989 г.); "The One" (1992 г.), "Duets" (1993 г.), "Made in England" (1995 г.), "Big Picture" (1997 г.), "The Muse" (1999 г.), "Songs from the West Coast" (2001 г.).

http://www.focus-news.net/

НА 19 ЮНИ СА РОДЕНИ:

1623
Роден е Блез Паскал - френски математик, физик и философ. На 16 години публикува "Очерк за конусните сечения" (1640 г.), съдържащ класическата теорема на проективната геометрия за шестоъгълник, вписан в конусно сечение, която носи неговото име. В "Трактат за аритметичния триъгълник" (1654 г., изд. посм., 1665 г.) за пръв път формулира и прилага принципа за пълната математическа индукция. Разработките му за триъгълника оказват влияние върху Г. В. Лайбниц - един от създателите на диференциалното смятане. Паскал открива основния закон на хидростатиката. През 1641 г. конструира сметачна машина. Във философията започва като рационалист, минава през скептизицма и завършва с религиозния мистицизъм на янсенизма. Основното му философско произведение е "Мисли" (1672 г., изд. посм.), известни са неговите "Писма до един провинциалист" (1656-1657 г.).

1782
В Сен Мало е роден Фелисите Робер дьо Ламене - френски публицист, философ, абат, един от основоположниците на християнския социализъм. В ранните си трудове от 10-те и 20-те години на ХIХ в. критикува идеите на Великата френска революция и на френските философи от ХVIII в. Негов политически идеал е християнската монархия. От края на 20-те години преминава на либерални позиции. По време на революцията от 1830 г. в сътрудничество с абат Лакордер и граф Монгаламбер основава сп. "Авенир" ("Lavenir") с програма за отделянето на Църквата от държавата, всеобщо избирателно право и редица други либерални реформи. През 1824 г. печата "Думи на един вярващ" - съчинение, критикуващо капитализма от позициите на феодалния социализъм. Към края на живота си предлага собствена философска система в "Ескизи на философията" (т. 1-4, 1840-1846 г.), в която се опитва да съвмести религията и философията, опирайки се на идеите на Лайбниц и неоплатониците.

1842
В Санкт Петер ин дер Ау, Долна Австрия, е роден Карл Целер - австрийски композитор, представител на виенската класическа оперета. Ученик на З. Зехтер. Автор на оперетите “Птицепродавецът” (1891 г.), “Рудничарят” (1894 г.) и др. Оперетите му са написани по сюжети от народния живот. Широко използва музикалния фолклор, продължава традициите на австрийския зингшпил. Други произведения: “Карбонарии” (1880 г.), “Скитникът” (1886 г.).

1885
В Белград е роден Стеван Христич - сръбски композитор и диригент. Член на Сръбската академия на науките и изкуствата (от 1950 г.). Учи в Лайпцигската консерватория (1904-1908 г.) при С. Крел, Р. Хофман (теория) и А. Никиш (дирижиране). Работи в Белград. От 1908 г. е преподавател в Сръбското музикално училище. Започва да дирижира от 1912 г. в Националния театър; директор на Националния театър през 1924-1934 г. Автор на балета “Охридска легенда” (1947 г.), на музикални драми, рапсодия за пиано и оркестър, симфонични и вокални съчинения, музика към театрални спектакли и филми. Един от основателите и първи проф. (1937-1950 г.) на Музикалната академия.

1895
В Екатеринослав е роден Александър Бродски - украински физико-химик, академик на Украинската академия на науките (1939 г.). Изучава въздействието на разтворители върху химическото равновесие, електродните потенциални, оптическите и други свойства на разтворите. Извършва експерименти върху механизмите на химическите реакции, строежа и преобразуването на свободните радикали. Първи в СССР (бивш) получава тежка вода (1934 г.). Автор е на учебниците "Физическа химия" и "Химия на изотопите", на монографии по теория на електролитите и по химия на изотопите.

1897
В с. Локорско, Софийско, е роден Дончо Костов – български биолог генетик, професор по генетика в Агрономическия факултет, академик (1946 г.), член на Академията на науките и изкуствата в Загреб (1948 г.), доктор на науките. Работил върху отдалечената хибридизация на растенията, хетерозиса, полиплоидията, цитогенетиката, кръстосването на видовете от семейство картофови, унаследяването на имунитета срещу мозайката по тютюна, еволюцията и систематиката на видовете от рода тютюн и др. Умира на 9 август 1949 г.

1912
В Самоков е роден Славчо Ангелов - български писател. Учител и чиновник в Самоковската популярна банка (1937-1947 г.). От 1953 г. е редактор във в-к "Самоковска трибуна". Печата за пръв път във в-к "Славейче" през 1936 г. Пише разкази и стихове за дейци и борби от миналото, произведения за деца. Съчинения: "Сънят на ловеца" (1939 г.), "Три джуджета" (1940 г.), "Утро в гората" (1950 г.), "В пазвите на Рила" (1953 г.), "Малките спортисти" (1956 г.), "Лакомият Гого" (1958 г.), "Страж, верният приятел" (1962 г.), "Котаракът не е виновен" (1963 г.) и др.

1919
В София е роден Богомил Райнов - български писател - белетрист и поет, литературен критик, изкуствовед, член-кореспондент на БАН (1945 г.). Завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски” през 1943. След 9 септември 1944 г. работи във в-к "Работническо дело", Радио София и Радио "Родина" към Военното министерство. От 1947 г. е хоноруван доцент, редовен доцент от 1951 г., проф. по естетика във ВИИИ "Н. Павлович". Зам.-главен редактор на в-к "Стършел" (1947-1953 г.), главен редактор на сп. "Художник", зам.-главен редактор на сп. "Септември" (1950-1953 г.), главен редактор на сп. "Изкуство" (1952-1953 г.), зам.-главен редактор и главен редактор на в-к "Литературен фронт" (1966-1970 г.). От 1953 г. до 1960 г. е културен аташе в Париж. Кандидат-член на ЦК (от 1971 г.) и член на ЦК на БКП от 1976 г. Първи зам.-председател на СБП (1972 г.). В ранната му поезия се чувства влиянието на Атанас Далчев и Светослав Минков. През 60-те и 70-те год. стават популярни неговите криминални романи. Автор е на сценарии за филмите: "Инспекторът и нощта" (1963 г.), "Бялата стая" (1968 г.), "Господин Никой" (1969 г.), "Няма нищо по-хубаво от лошото време" (1971 г.), "Голямата скука" (1973 г.), "Един наивник на средна възраст" (1976 г.), "Реквием за една мръсница" (1976 г.), "Тайфуни с нежни имена" (1979 г.). Автор на книгите: "Стихове" (1940 г.), "Стихотворения" (1941 г.), "Сталин" (поема, 1944 г.), "Пътуване в делника" (1945 г.), "Стихотворения" (1949 г.), "Естетика" (1951 г.), "Стихове за петилетката" (1951 г.), "Против изкуството на империализма" (1953 г.), "Човекът на ъгъла" (1958 г.), "Нощни булеварди" (1963 г.), "Инспекторът и нощта" (1964 г.), "Амазонката" (пиеса, 1965 г.), "Един човек се връща от миналото" (1966 г.), "Пътища за никъде" (1966 г.), "Господин Никой" (1967 г.), "Черният роман" (1970 г.), "Голямата скука" (1971 г.), "Ерос и Танатос" (1971 г.), "Масовата култура" (1974 г.), "Елегия за мъртвите дни" (1976 г.), "Този странен занаят" (1976 г.), "Умирай само в краен случай" (1976 г.), "Третият път" (1977 г.), "Черните лебеди" (1977 г.), "Само за мъже" (1979 г.), "Вълшебното огледало" (1982 г.), "Илия Бешков" (1983 г.), "Не ме разсмивай", роман (1983 г., 1989 г.), "Тримата самотници. Очерци за Дега, Сезан, Ван Гог" (1983 г.), "Тайната" (1984 г.), "Голямата скука" (1986 г.), "Паскин" (1986 г.), "Юнгфрау" (1986 г.), "Бялото лице на смъртта. Афр. скулптура" (1987 г.), "Краят на пътя. Стихове" (1988 г.), "Стъпки по пясъка" (1989 г.), "Тайното учение. Начало и развитие на теософията" (1991 г.) и др.

1921
Във Варна е роден Николай Тодоров - български историк и държавник, акад. (1979 г.). Завършва медицина и право в СУ “Св. Климент Охридски”. Директор на Единния център по история. Зам.-председател на БАН. Директор на Института по балканистика (1964-1990 г.); председател на Международната асоциация за проучване на Източна Европа; председател на Комисията по образованието, културата и информацията. Подпредседател на Международната комисия за преглед на историята на научното и културното развитие на човечеството; президент на XXIII сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО (1985 г., София). Чуждестранен член на Руската и Гръцката академия на науките. Носител на 2 френски “Академични палми”, на почетен медал на Италианския държавен архив. Председател на VII ВНС (1990-1991 г.). Основните му трудове са върху генезиса на капитализма по българските земи, развитието на балканските градове, националноосвободителните движения на балканските народи. Трудове: “Положението на българския народ под турско робство” (1953 г.), “Атлас по българска история” (1963 г.), “Филики Етерия и българите” (1965 г.), “Турски извори за българската история” (1966 г.), “Ген. на българите. Н. Ив. Столетов” (1968 г.), “Elpasado del Bulgaria” (1970 г.), “Българи участници в борбите за освобождението на Гърция” (1971 г., в съавт. с В. Трайков); “Балканския град XV-XIX в.” (1972 г.), “Kurze Bulgarische Geschichte” (1975 г.), “Кючюк-Кайнарджийски мирный договор” (1975 г.), “България. История и сегашно положение” (1976 г.), на френски език, “Развитие, постижения и задачи на балканистиката в България” (1977 г., на немски, френски, английски и български език), “Балканите след Втората световна война. Т. 1” (1978 г., в съавт.) и др.

1942
Роден е Георги Соколов - български футболист, нападател. Състезател на “Левски” - София от 1958 г. до 1969 г. Шампион на страната (1965 г., 1968 г.) и носител на националната купа (1959 г., 1967 г.). В “А” РФГ има 185 мача, в които е вкарал 56 гола. Има 13 участия в “А” отбора на страната в периода 1959-1965 г. Участник на СП през 1962 г.

1954
Родена е Катлийн Търнър - американска актриса. Посещава актьорски курсове в Лондон. Изучава драматично изкуство в университетите в Мисури и Мериленд и се влияе от изкуството и професионализма на големите английски актьори. През 1976 г. пристига в Ню Йорк. Участва в театрални постановки на “Оф - Бродуей”, в тв реклами и в сериала “Лекари”. Дебютира сполучливо на големия екран през 1981 г. в трилъра “Телесна топлина”. Голям успех постига в сътрудничество с Майкъл Дъглас - “Романс с камъка” (1984 г.), “Войната на семейство Роуз” (1989 г.). Филмография: “Човекът с двата мозъка” (1983 г.), “Престъпления от страст” (1984 г.), “Честта на фамилията Прици” (1985 г.), “Пеги Сю се омъжи” (1986 г.), “Фалшивият диамант от Нил” (1986 г.), “Турист по неволя” (1988 г.), “Варшавски” (1991 г.), “Подмолните Блу” (1993 г.), “Без право на почивка” (1994 г.), “Серийна майка” (1994 г.), “Лунна светлина и Валентино” (1995 г.), “Кой накисна заека Роджър” (1996 г.), “Истинска блондинка” (1997 г.), “Девственици самоубийци” (1999 г.), “Красота” (2000 г.), “Далила” (2000 г.).

1965
Роден е Любомир Ганев - български волейболист, играч на "Алпитур" - Кунео, Италия. Балкански шампион (1985 г.), бронзов медалист с националния отбор на световно първенство (1986 г.), пети на европейско първенство (1985 г.), четвърти в турнира на Световната лига (1994 г.), обявен за най-добрия изпълнител на начални удари в света.


НА 19 ЮНИ УМИРАТ:

1844
В Париж умира Жофроа Сент-Илер - френски зоолог, еволюционист, един от предшествениците на Ч. Дарвин, член на Института на Франция (1807 г.). През 1793 г. заема Катедрата по зоология на гръбначните животни при Националния музей по естествена история. През 1798-1801 г. придружава с научна цел Наполеон Бонапарт в Египет, където събира богата колекция с важно от научна гледна точка значение (17 нови вида бозайници, 25 вида влечуги и земноводни, 57 вида риби, между които и реликтовата риба Polypterus). Съвместната работа на Ж. Кювие и Ж. Сент-Илер слага началото на реформата в класификацията на гръбначните животни по сравнително-анатомични признаци. На базата на сравнително-анатомичните доказателства за единството в строежа на организмите вътре в отделен клас гръбначни той започва да търси морфологично единство между животните от различни класове, използвайки метода на сравнителното изучаване на зародишите. Впоследствие този метод ляга в основата на ембриологичните доказателства за еволюцията и биогенетичния закон. За обосноваване на учението за единството в плана на строежа на животинския свят във "Философия на анатомията" (т. 1, 1818 г.) прилага разработената от него т. нар. синтетична морфология, опираща се на "теорията на аналозите". Учението му за единството в плана на организация на всички типове животни (без отчитане на качествените различия) е метафизично по своята същност, но спомага за утвърждаването в науката на идеята за единството на произхода. През 1830 г. в Парижката академия на науките се разгръща дискусия между него и Кювие, който отрича съществуването на връзки и преходи в организацията на животни от различни типове. Кювие упреква Жофроа Сент-Илер в каузализъм и пантеизъм.
Сент-Илер създава учението за уродливостта като естествено придобито явление ("Философия на анатомията", т. 2, 1822 г.). Слага началото на експерименталната тератология, създава учението за аклиматизацията на животните, развито по-късно от неговия син.

1867
В Керетаро, Мексико, умира Максимилиан I Хабсбургски - император на Мексико (1864-1867 г.), австрийски ерцхерцог. Брат на австрийския император Франц Йосиф I. През 1857-1859 г. е ген.-губернатор на австрийските владения в Италия. По време на англо-френско-испанската интервенция в Мексико, насочена срещу правителството на Бенито Хуарес, е провъзгласен за император (април 1864 г.). Властта му се разпростира само върху районите, окупирани от френските войски. През март 1867 г. френските войски напускат Мексико, а през май армията на консерваторите, която подкрепя Максимилиан I, е разгромена от мексиканската армия. Той е пленен, осъден на смърт и разстрелян.

1874
В Париж умира Жул Габриел Жанен - френски писател, критик, журналист, преводач. Член на Френската академия (1870 г.). Ранните му романи "Мъртвото магаре и обезглавената жена" (1829 г.), "Изповед" (1830 г.) отразяват увлечението му по романтичните драматични конфликти и социалните контрасти. След революцията от 1830 г. работи като постоянен театрален критик на правителствения в-к "Журнал де деба" ("Journal des debats"), където публикува очерци и фейлетони. Издава продължение на романа на Дидро "Краят на един свят и на племенника Рамо" (1861 г.), превежда творби от английските класици С. Ричардсън, Л. Стърн и др.

1911
В София умира Иван Касабов - български книжовник и обществено-политически деец. Член на БКД (дн. БАН) от 1884 г. Учи в родния си град, а после при Ив. Момчилов в Елена. Завършва гимназия в Белград през 1857 г. Сътрудничи на Г. С. Раковски в редактирането на в-к “Дунавски лебед”, пътува до Прага, Виена и Нови Сад. Образованието си завършва във Виена като доктор на юридическите науки. Учителства в Русе, Гюргево и Плоещ (1858-1859 г.). През 1865 г. е в Букурещ и живее при Г. Раковски. Той е един от създателите на БЦК. След като получава румънско гражданство и става адвокат, се оттегля от обществено-политическа дейност. След Освобождението е съдебен служител, подложен на репресии от Стамболовия режим (4 години живее в емиграция). Автор е на брошури, статии и други публицистични материали, печатани във в-к “Народност”, в-к “Дунавски лебед” и “Свобода”. Интересен документ за времето и личността на автора са неговите мемоари “Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи” (1905 г.).

1981
В София умира Драгомир Асенов (псевдоним на Жак Нисим Меламед) - български белетрист и драматург. От 1936 г. живее в София. През 1953 г. завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Главен редактор на сп. "Родна реч", зам.-главен редактор на в."Литературен фронт", секретар на СБП. Съчинения: "Нашият взвод" (1956 г.), "Кафявите хоризонти" (1961 г.), "Рожден ден" (драма, 1965 г.), "Рози за д-р Шомов" (драма, 1967 г.), "Горещи нощи в Аркадия" (пиеса, 1970 г.), "Наградата" (пиеса, 1981 г.), "Елегия за едно женско сърце" (1984 г.), "Избрани произведения" (в 3 т., 1983-1984 г.), "Елегия за едно женско сърце" (роман, 1984 г.) и др. Сценарист на "Най-тежкият грях" (1982 г.) и "Тази кръв трябваше да се пролее" (1985 г.).

 


Сходни връзки

ИСТОРИЯ: 19 ЮНИ - КАЛЕДАР НА СЪБИТИЯТА | 0 брой коментари | Регистрация
Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2020 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.10 секунди