1331 г. - Победа на българската войска, командвана от цар Иван Александър, над ромеите в битката при Русокастро. В началото на лятото българите навлизат изненадващо в Североизточна Тракия и възвръщат властта си над черноморските градове и областта около Диампол (Ямбол), завладени от Андроник ІІІ Палеолог след битката при Велбъжд (Кюстендил). Императорът се отправя срещу тях и установява армията си в близост до Русокастро. Започналите преговори завършват със споразумение, но българският владетел го нарушава. Срещу ромеите са изпратени татарските му съюзници, току-що пристигнали на бойното поле. Ромеите са разбити. Българската победа позволява на Иван Александър да диктува условията на последвалите преговори.


1850 г.
От името на населението във Видинския санджак българските старейшини подават до Високата порта прошение, с което настояват за валия да бъде назначен Али Риза паша.


1877 г.
Нов неуспешен опит на Предния отряд да овладее Шипченския проход. Командващият Западния руски отряд ген. Н. Криденер изпраща подразделение, което трябва да влезе в Плевен. Започва строителството на Втори мост над р. Дунав при Свищов.
Йосиф Владимирович Гурко е руски военен деец, генерал-фелдмаршал. Роден е на 16 юли 1828 г. По време на Руско-турската освободителна война от 1877 г.-1878 г. му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влиза и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът, след преминаването на река Дунав при Свищов, се отправя на юг, освобождава редица селища, стига до Търново и оттам се прехвърля през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим. Води бойни действия и при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник е принуден да отстъпи към Стара планина и се установява на Шипченския проход. След като укрепя позициите на Шипка, на генерал Гурко е поверено командването на руските войски, които водят боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Гурко поема ръководството на руската армия по прехвърлянето й през Арабаконашкия (днешен Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 г. достига до София. След това генерал Гурко освобождава Пловдив и превзема Одрин. Със своето бойно майсторство допринася изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорява подписването на Санстефанския договор през 1878 г. Умира на 15 януари 1901 г.


1882 г.
Тодор Икономов подава оставка като председател на Държавния съвет.
Тодор Икономов е политически, държавен и обществен деец, публицист, редовен член е на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден в с. Жеравна, Сливенско през 1838 г. Първоначално учи в Сливен при С. Доброплодни и в София при С. Филаретов. През 1861 г. заминава за Русия и следва в Духовната академия в Киев. Завръщайки се, работи като учител в Шумен и в Тулча. Изявява се като един от най-видните възрожденски педагози – пише множество статии по въпросите на образованието, издава учебници, съдейства за налагането на новобългарския език. Взема участие в църковната борба и в изграждането на новата българска църква след издаването на султанския ферман от 1870 г. Икономов е избран е да представлява Тулчанската община на Църковно-народния събор в Цариград (1871 г.). Там участва в издаването на сп. "Читалище" и редактира в. "Турция". Изразява интересите на умерените и заможни представители на българската буржоазия и подкрепя идеята за създаване на дуалистична турско-българска държава. През 1872 г. се завръща в Тулча и работи като секретар в Епархийския съвет. След Освобождението участва в изработването на Търновската конституция (1879 г.), като застава на консервативни позиции. Заема редица важни държавни постове: префект на Сливен и Бургас, министър на вътрешните работи (19 януари–24 март 1880 г.), кмет на София, окръжен управител на Шумен, председател на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (20 септември 1883 г.– 29 юни 1884 г.). Русофил по убеждения, Икономов е подложен на преследване по време на управлението на Стефан Стамболов (1897 г.–1894 г.). Установява се да живее в Шумен и се отдава на книжовна дейност. Умира на 28.10.1892 г.


1893 г.
Избори за Седмо ОНС, спечелени от управляващите народнолиберали.


1899 г.
Открита е ЖП линията Роман-Плевен (83 км).


1908 г.
Манифест на Яне Сандански в подкрепа на младотурците. На 14 август е отпечатана негова Проектопрограма в духа на отоманизма.
Яне Сандански e роден в с. Влахи, Благоевградско през 1872 г. След поражението на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. родителите му се преселват в Дупница и той получава началното си образование там. След това работи като просбописец, държавен чиновник и пр., като в същото време не престава да се самообразова. В националноосвободителната борба на българите от Македония Сандански се включва в края на 90-те години на XIX век. Неколкократно той преминава с чети в Македония с цел да съдейства за ускоряването на процеса за изграждането на революционни комитети в различните селища. Заедно с това полага усилия и за набавяне на оръжие и средства за организацията. Една от най-дръзките му акции в тази насока е известната афера "Мис Стоун". На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая Елена Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка, са отвлечени. Похитителите искат откуп от Турция, който, заради натиска от страна на Великите сили, получават. С получените на 18 януари 1902 г. 14 500 златни турски лири е предвидено закупуването на оръжие.
Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес решение за въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. Въпреки това не се противопоставя и се включва дейно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г.
След гибелта на Гоце Делчев Сандански се утвърждава като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Благодарение на неговите усилия, въпреки погрома на въстанието, в следващите няколко години това течение взема надмощие в организацията. В отсъствието на Христо Матов и д-р Татарчев по време на Рилския конгрес на организацията през 1905 г. левицата се опитва да наложи своите възгледи във взетите от конгреса решения и приетия нов устав. Марксистите Д. Хаджидимов и Н. Харлаков се включват към групата на Серския революционен окръг и оказват влияние върху поведението на Сандански. Левичарите настояват за над националност и децентрализация в Организацията. През декември 1906 г. е свикан конгрес на ВМРО, на който Сандански и привържениците му поставят начало на разцеплението в Организацията. В борбата си срещу десницата Сандански стига до крайност и през ноември 1907 г. нарежда убийството на двама от нейните водители - Иван Гарванов и Борис Сарафов. С това поставя началото на братоубийствената война между двете течения, която не стихва и след края на Първата световна война 1914-1918 г. На Кюстендилския конгрес от март 1908 г. Яне Сандански е изключен от организацията и е осъден на смърт. След Младотурската революция през юни 1908 г. и Сандански излиза от нелегалност и на много места повереното му оръжието е предадено на властите. Само след две години младотурците започват мащабна кампания за унищожаване на ВМРО. По това време Сандански продължава да получава всеки месец пари от турците. Той става един от основателите и водителите на Народната федеративна партия, която застава зад идеята за независима Македония в рамките на южнославянска федерация.
Сандански се изявява като открит противник на личния режим на цар Фердинанд I. Убит е близо до Роженския манастир, край Мелник на 22.04.1915 г.


1926 г.
В София е проведена конференция на изключените от БРСДП дейци начело с Димо Казасов, Асен Цанков, д-р Петър Джидров и Георги Чернооков, подкрепили управлението на проф. Александър Цанков.
Професор Александър Цанков е политически и държавен деец, икономист. Роден е на 29 юни 1879 г. в Оряхово. Завършва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", след което специализира държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Берлин и Бреслау (дн. Вроцлав, Полша). След завръщането си в България редактира сп. "Банков преглед", а от 1907 г. постъпва в Софийския университет "Св. Кл. Охридски" като преподавател по политическа икономия. Титлата професор получава през 1919 г. Взема дейно участие и в политическия живот на страната. В края на XIX в. влиза в Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението й през 1903 г. минава към течението на широките социалисти. След постъпването си в университета напуска и техните редове. Симпатизира на външнополитическия курс на радослависткото правителство за въвличането на България в Първата световна война 1914 г.-1918 г. на страната на Централните сили. По време на войната е заместник-директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена справедливост. След края на Първата световната война влиза в новообразуваната организация Народен сговор и след убийството на Ал. Греков през май 1922 г. е издигнат за неин председател. Участва дейно в подготовката на държавния преврат на 9 юни 1923 г. и след неговия успех става министър-председател, като поема и Министерството на народното просвещение. Той е един от главните инициатори за образуването на новата политическа формация Демократически сговор през август 1923 г., но не успява да се наложи като неин лидер. През януари 1926 г. е принуден да подаде оставката на възглавявания от него кабинет, след което е избран за председател на ХXI Обикновено народно събрание. На същия пост е издигнат и след провеждането на изборите за ХXII Обикновено народно събрание. От 15 май 1930 г. до 29 юни 1931 г. е министър в кабинета на А. Ляпчев, като отново оглавява Министерството на народното просвещение. При извършеното през 1932 г. разцепление на Демократическия сговор застава начело на едно от двете му течения, което скоро след това преобразува в самостоятелна политическа партия под името Народно социално движение и по хитлеристки образец се обявил за неин водач. След забраната на политическите партии от режима на деветнадесетомайците преминава към полулегална политическа дейност. Обявява се в опозиция на монархическия режим отдясно и ратува за по-тясно икономическо и политическо сближение на България с хитлеристка Германия. В началото на септември 1944 г. емигрира от България. Живее известно време в Германия и Австрия, а от 1949 г. - в Аржентина, където остава до края на живота си. Бидейки в емиграция, застава начело на ново правителство, което се опитва да концентрира усилията на всички емигранти от България против отечественофронтовската власт, но без успех. Поради напреднала възраст от началото на 50-те години се оттегля от активна политическа дейност. Като икономист научните му интереси били насочени към стопанската история на България и Европа.


1947 г.
Въвежда се държавен спиртен монопол.


18 - 26 юли 1965 г.
Посещение на Тодор Живков в Румъния.
Тодор Живков е роден в село (днешен град) Правец, Софийска област. Първоначално учи в родното си село, след което продължава образованието си в Средното училище по графика в София и завършва гимназия като частен ученик. Член е на Българския комунистически младежки съюз от 1930 г., а на Българската комунистическа партия - от 1932 г. На осмият пленум на партията (1945 г.) е избран за кандидат-член на Централния комитет, а на петия конгрес на Българската комунистическа партия - за член на Централния комитет. През 1948 г. – 1949 г. е първи секретар на Градския комитет на Българската комунистическа партия и председател на Столичния градски народен съвет, възглавява и Отечественофронтовската организация в София. От 1950 г. е кандидат-член на Политбюро на Централния комитет, а от 1951 г. и член на Политбюро на Централния комитет. На шестия конгрес на Българската комунистическа партия (1954 г.) е избран за първи секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия, като от ноември 1962 г. до юни 1971 г. е и председател на Министерския съвет на Народна република България. През юли 1971 г. заема поста председател на Държавния съвет. От 1981 година е генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия. На 10 ноември 1989 г. е освободен от пленум на Централния комитет от заемания партиен пост, а малко по-късно Народното събрание го освобождава и от държавния пост. На 8 декември 1989 г. е изваден от състава на Централния комитет, а няколко дни след това е изключен и от Българската комунистическа партия. За допуснати грешки и нарушения като държавен ръководител е подложен на съдебно преследване - известно време е арестуван, след което е поставен под домашен арест, на който режим остава до края на живота си. Малко преди да почине, е възстановено членството му в Българската социалистическа партия. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.


1967 г.
Политбюро на ЦК на БКП приема решение "За по-нататъшно подобряване организацията и ръководството на задграничната пропаганда и културния обмен с чужбина". От Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина се отделя Издателството за литература на чужди езици и се обособява в Агенция за книгоиздаване на чужди езици. Ръководството и координацията на цялостната пропагандна дейност и на културния обмен с чужбина са предоставени на Министерството на външните работи.


1972 г.
С Указ на Държавния съвет за изменение на Указа за професионалната работа и правата на медико-санитарните работници се забранява частната лекарска практика.


1978 г.
Тодор Живков се обръща към ЦК на ДКМС с писмо "Учение и труд, жизнерадост и дръзновение". То е публикувано на 20 юли 1978.


1990 г.
Ръководството на БСП взема решение тялото на Георги Димитров да се извади от мавзолея и да се кремира.
Георги Димитров е роден в с. Ковачевци, Радомирско през 1882 г. Той e български политик и държавник, деец на международното комунистическо движение. Член е на БРСДП от 1902 г. През 1913 г. е избран за народен представител, а на следващата година – за съветник в столичната община. До 1923 г. е ръководител на Общия работнически синдикален съюз. В годините между 1919-1920 г. застава начело на транспортната и на общата политическа стачка. Заедно с В. Червенков ръководи Септемврийските бунтове 1923 г. През 1929-1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна. На 9 март 1933 г. заедно с Б. Попов и В. Танев е арестуван и обвинен в подпалването на Райхстага в Берлин. Прочува се с държанието си на Лайпцигския процес, след който получава съветско гражданство и заминава за Москва. От 1935 г. до 1943 г. е генерален секретар на Коминтерна. Той е 32-ия министър-председател на България (23.11.1946-02.07.1949 г.). Умира на 2 юли 1949 г. Мумията му е поставена в мавзолей в гр. София, сринат до основи през септември 1999 г.



НА 18 ЮЛИ В СВЕТА ПРЕЗ:


64 г.
Голям пожар унищожава две трети от Рим. Император Нерон набеждава за подпалвачи християните и ги подлага на гонения.
Нерон е римски император (от 54 г.) от Юлиево-Клавдиевата династия.Той е син на Гней Домиций Агенобарб и на Агрипина. Осиновен от Клавдий, който го прави свой наследник и поверява възпитанието му на философа Сенека и вожда на преторианците Бур. Става император след смъртта на Клавдий, за чиято дъщеря се оженва през 53 г. До 62 г. управлява с помощта на сената. За да се освободи от твърдото влияние на майка си и съперничеството на законния син на Клавдий - Британик, убива и двамата. Започва терор, репресии и конфискуване на имуществото на противниците си. Срещу него се надигат сенатът (заговорът на Пизон, 64 г. сл. Хр.) и гражданите на Рим. Освен близки негови роднини, сред жертвите на терора са и много известни римски граждани (Сенека, Лукан, Петроний и др.). Нерон обвинява християните в подпалването на Рим (64 г.) и ги подлага на гонения. Избухват въстания в Галия и Испания; част от римските провинции признават за император управителя на Испания Галба (68 г.). Изоставен от Сената и преторианците, Нерон избягва от Рим и се самоубива.


1770 г.
Руската армия, командвана от генерал Пьотр Румянцев, нанася тежко поражение на турците край река Прут.


1789 г.
Робеспиер се присъединява към идеите на Френската буржоазна революция.
Максимилиан Мари Изидор де Робеспиер е роден през 1758 г.Той е един от ръководителите на Великата Френска революция. Той учи в колежа "Луи Велики" в Париж, след което завършва Юридическия факултет на Сорбоната. Робеспиер се смята за ученик и последовател на Жан-Жак Русо. След 1781 г. е адвокат в Арас и защитава подсъдими на политически процеси. От 1783 г. е член на Араската академия за наука и изкуство. Избран е за депутат в Генералните щати от третото съсловие на Арас. Привърженик е на радикалните идеи и действия по аграрния въпрос. Робеспиер се налага като лидер на якобинците. Той ръководи борбата срещу жирондистите, изразяващи интересите на едрата буржоазия и склонни към съглашателство с аристокрацията. Теоретически обосновава революционно-демократичната диктатура и терора като главно оръжие на революцията. Робеспиер става жертва на заговор на своите политически противници, които организират преврата на 27 срещу 28 юли 1794 г. Осъден е на смърт и на 28 юли 1794 г. е гилотиниран.


1870 г.
Ватиканският съвет обявява догмата за непогрешимостта на папата по въпросите на морала и вярата.


1921 г.
Албер Калмет и Камий Герен откриват първата противотуберкулозна ваксина.


1925 г.
Адолф Хитлер издава първия том на “Моята борба”.
Адолф Хитлер (истинска фамилия: Шиклгрубер - Schicklgruber) е германски политик, един от създателите на Националсоциалистическата Германска работническа партия (Nationalsozialistische Deutsche Arbeitspartei). За периода 1933-1934 г. той е министър-председател на Германия, а в годините между 1934-1945 г. е министър-председател и държавна глава. Обявен е за главен военен престъпник след Втората световна война. Произхожда от семейството на дребен митнически чиновник в Австро-Унгария. През 1913 г. се преселва в Мюнхен. Участвува в Първата световна война. След войната (1920 г.) влиза в Националсоциалистическа партия (основана през 1919 г.), активно участва в разработването на програмата на партията и скоро става всепризнат лидер. Партия начело с Хитлер и ген. Е. Лудендорф прави несполучлив опит за държавен преврат през 1923 г., за което Хитлер е осъден на 5 години затвор през ноември 1923 г. В затвора започва да пише книгата “Моята борба” (“Mein Kampf”), в която излага нацистката идеология и формулира задачите на националсоциалистическото движение. За борба с Комунистическата партия в Германия, която по това време е многочислена и добре организирана сила Хитлер създава въоръжените SS (Schutzt Stafel - охраняващи) отряди (1925 г.). За борба с бойните групи на комунистите създава щурмовите отряди SA (Sturm Abteilung) (1921 г.), които са унищожени през т. нар. нощ на “дългите ножове” (30.06.1934 г.). Идеологията на Хитлер представлява еклектика от философията на “свръхчовека” на Ницше, антисемитизма на Е. Дюринг и геополитическите теории на К. Хаусхофер. Хитлер проповядва насилие срещу всички противници на националсоциализма. Представя го като единствената идея, способна и достойна да защити интересите на работниците, селяните и дребните собственици. Парламентарните избори, проведени през есента на 1932 г., са спечелени убедително от Националсоциалистическата партия и Хитлер е назначен за райхсканцлер на 30 януари 1933 г. След като взема изпълнителната власт, нацистката партия установява в страната националсоциалистическата диктатура и въвежда тоталитарно управление. След смъртта на президента П. Хинденбург Хитлер се обявява за държавна глава като “фюрер и райхсканцлер”. Обявява всички политически партии, организации и профсъюзите извън закона и конфискува имуществото им. Остават само Националсоциалистическата партия и създадените държавен синдикати под името Германски трудов фронт. Структурите на нацистката партия се вплитат във всички държавни структури. Изгражда концлагери, в които започва да затваря “общественоопасните” елементи и които превръща в оръдие за разправа с политическите си противници. По време на Втората световна война завладява почти цяла Европа и налага навсякъде с много терор и насилие нацистката идеология. С цената на много жертви силите на демокрацията и прогреса, начело със съюзните държави, побеждават Германия и ликвидират нацизма. В края на войната Хитлер се самоубива.


1936 г.
С преврат в Испанско Мароко започва Гражданската война в Испания.
Кралство Испания е държава в Югозападна Европа, заема по-голямата част от Пиренейския п-в. Площ - 504 780 кв. км. Население - 39 600 000 ж. (1996 г.), испанци, каталонци, баски и др.; 97% католици. Официален език – испаски. Столица - Мадрид. Парична единица - евро (до 2002 песета). Административно разделена на 50 провинции, влизащи в състава на автономните области: Андалусия, Арагон, Астурия, Балеарски о-ви, Канарски о-ви, Кантабрия, Кастилия-Леон, Кастилия-Ла Манча, Каталуния, Естремадура, Галиция, Мадрид, Мурсия, Навара, Валенсия, страната на баските-Ла Риоха. Конституционна монархия. Законодателен орган - двукамарен парламент (Генерални кортеси).
Най-старите жители на Испания са келтиберийците - резултат от смесването на келти и ибери. Финикийците и гърците основават селища по нейните брегове, развива се търговията. През III в. пр. Хр. Картаген завладява страната. Римляните изместват картагенците и Испания остава римска провинция до нахлуването на аланите, свевите и вандалите. Вандалите се установяват в областта, наречена на тяхно име - Андалусия (409 г.). По същото време вестготите основават държава, която е унищожена в 711 г. от нахлулите от Африка араби (битката при Херес). Оттогава до ХV в. историята на Испания се свежда до борбата на Кордовския халифат срещу установилите се в Астурия християни. Християните успяват постепенно да създадат няколко кралства (Арагон, Кастилия, Леон, Навара) и да се изравнят по сила с мюсюлманите. През 1492 г. Фердинанд и Изабела Католици, чийто брак обединява (1469 г.) под един жезъл Арагон и Кастилия, завладяват Гренада и изгонват маврите от п-ва. Победата над маврите съвпада с откриването на Америка. Създадената испанска монархия достига апогея си и най-голямото си колониално разширение при Карл V и Филип II, които владеят Австрия, Холандия и почти цяла Южна Америка (Карл V казвал, че в неговата империя слънцето никога не залязва). Двамата владетели създават силна монархия. След падането на австрийския владетелски дом (1700 г.), чиито последни представители са свидетели на икономически упадък на кралството, на испанския престол се възкачват Бурбоните. В лицето на Филип V, те възстановяват благосъстоянието на страната, но са прогонени от Наполеон I, който назначава за испански крал брат си Жозеф Бонапарт (1804 г.). След Реставрацията през 1814 г. Фердинанд VII дава клетва да спазва конституцията, но абсолютната монархия е възстановена (1823 г.). По същото време испанските колонии в Южна Америка се обявяват за независими републики. През 1833 г. кралица Изабела сменя на трона Фердинанд VII и остава владетелка цели 35 години. Избухналата през 1868 г. революция дава изпълнителната власт на маршал Серано до възкачването на Амедей I (1870 г.), който абдикира през 1873 г. Обявена е републиката; карлистите вдигат въстание, което е потушено в полза на Алфонс ХII. Роденият след смъртта му син е провъзгласен за крал от деня на рождението си под името Алфонс ХIII (1886 г.); царува под регентството на майка си Кристина. През 1898 г. Испания влиза във война със САЩ и губи колониите си Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови. Алфонс ХIII е принуден да освободи престола и да напусне страната през 1931 г. Установената република е силно антиклерикална и враждебно настроена към собствениците на земя. Фалангистите под ръководството на Франко по време на Гражданската война (1936-1939 г.) свалят републиката. Франко установява фашистка диктатура (1939 г.) и въпреки симпатиите му към силите на Оста запазва неутралитета на Испания по време на II св. война. Собствеността и привилегиите на Църквата са възстановени и Испания е обявена за монархия (1947 г.); Франко е провъзгласен за доживотен регент. През 1969 г. съдът одобрява предложението му след неговата смърт за крал на Испания да бъде издигнат принц Хуан Карлос I Бурбон (което става на 22 ноември 1975 г.). Съгласно конституцията от 1978 г., Испания е обявена за наследствена конституционна монархия. През 1983 г. се преобразува в държава, състояща се от 17 автономни области, които имат свое правителство и парламент. На проведените през 1996 г. парламентарни избори спечелва Консервативната партия; на 6 май е съставено правителство начело с Хосе Мария Аснар Лопес. През 1955 г. Испания влиза в ООН, а през 1959 г. - в ЕИО.


1942 г.
Извършени са успешни изпитания на първия реактивен изтребител – немският “Месермшит”.
Вили Месершмит е (1898-1978 г.) - германски авиоконструктор и индустриалец. Конструира множество военни самолети, хеликоптери и планери, между които изтребителите “Ме-109” (в германските ВВС в периода 1935-1945 г.), “Ме-110”, “Ме-115”, “Ме-262” (реактивен) и др. Основател на фирмата “Месершмит” (1923 г.).


1968
Създадена е компанията “Интел” – най-големият производител на микропроцесори за персонални компютри.


1971 г.
Държавиците Абу Даби, Дубай, Шарджа, Ум ал-Кувийн, Айман и Фуджейран създават Обединени арабски емирства.


1972 г.
Египет иска от СССР да отзове своите 20 хил. военни съветници от страната, обвинявайки Москва, че не е доставила обещаните оръжия.

НА 18 ЮЛИ СА РОДЕНИ:


1837 г.
В Карлово е роден е Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола. Той учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода.
През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: "С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи." За всяко отклонение от тази цел "Наредата" предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна. С риск на живота си от Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков.
На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак.
В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат.
Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена. Васил Левски е обесен на 19 февруари 1873 г. в покрайнините на София.
Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония".


1909 г.
Роден е Андрей Андреевич Громико - руски общественик, дипломат и държавник. Министър на външните работи (1957-1985 г.), председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1985-1988 г.). Посланик в САЩ и в Куба (1943-1946 г.), постоянен представител на СССР в Съвета за сигурност на ООН (1946-1952 г.), посланик във Великобритания (1952-1953 г.). Известен и авторитетен дипломат от времето на Студената война. Участва в много сесии на ООН. Един от създателите на Варшавския договор. Автор на статии и научни изследвания в областта на международната икономика и политически отношения. Умира в Москва през 1989 г.


1918 г.
В ЮАР е роден Нелсън Ролихлахла Мандела - южноафрикански политик, президент на ЮАР (1994 - юни 1999 г.), символ на борбата срещу политиката на апартейд. Роден е в семейството на вожда на племето тембу. Учи в колежа на Форт Хер, откъдето е изключен (1940 г.) заради участие в стачка. Работи като полицай в мина в Йоханесбург. През 1942 г. завършва колеж и Уитуатърсрандския университет с бакалавърска степен по изкуство и право; член на адвокатската колегия в Йоханесбург (от 1951 г.). С активна политическа дейност се занимава от 1944 г., когато става чл. на Младежката лига на АНК; оглавява кампанията за неподчинение на расистките закони (1952 г.); през 1953 г. е избран за президент на АНК в провинция Трансваал; през 1955 г. участва в конгреса на народите от Южна Африка През 1956 г. попада в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и арестувани от властите в ЮАР. През 1958 г. се жени за Нкосикази Номзамо Мадикизела (Уини) Мандела, бракът е разтрогната през 1995 г. От 1960 г. е в нелегалност, а от 1961 г. ръководи военната организация на АНК. През 1962 г. отново е арестуван и е осъден на 7 години затвор; през 1964 г. получава доживотна присъда. Нелсън Мандела прекарва 18 год. в затвора на о. Робън (1964-1982 г.), през 1982 г. е преместен в затвора в Кейптаун, където остава 6 г., след което е хоспитализиран заради туберкулоза. Мандела става най-известният политически затворник в света, води се кампания за неговото освобождаване. През 1985 г. той отхвърля предложението на президента П. Бота да бъде освободен, но да се откаже от каузата си. Освободен е на 11.02.1990 г., след като в с-мата на апартейд започва криза. Избран е за председател на ИК на АНК (1991 г.) и за негов президент (от юли 1991 г.); през септември с. г. подписва национално споразумение за мир от името на АНК, уточнява процедурите за спиране на политическото насилие. На 03.02.1992 г. в Париж заедно с президента на ЮАР Фр. де Клерк получава награда на ЮНЕСКО за мир “Хофу-Боани”; през 1993 г. отново с Де Клерк получава Нобелова награда за мир. През 1994 г. е избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР. Книги: “Няма лек път към свободата” (1965 г.), “Готов съм да умра” (1979 г.) и др.


1942 г.
Роден е Джачинто Факети - италиански футболист, защитник. Играч на “Тревильо” (1956-1959 г.) и “Интер” - Милано (1960-1978 г.). Шампион на страната (1963 г., 1965 г., 1966 г., 1971 г.) и носител на купата (1978 г.). В шампионата е изиграл 475 мача, в които е вкарал 59 гола. Носител на КЕШ (1964 г., 1965 г.) и на Междуконтиненталната купа (1964, 1965). В националния отбор има 94 мача с 3 гола. Участник на 3 СП (1966 г., 1970 г., 1974 г.) и на ЕП (1968 г.). Обявен за футболист на Италия през 1968 г. Включен е в отбора на ФИФА за прощалния мач на Яшин (1971 г.). Сред най-добрите италиански защитници, капитан на “Скуадра адзура” в 70 мача.


1961 г.
Роден е Кръстьо Лафазанов - български актьор. Завършва НАТФИЗ в класа на Елка Владова, специалност "Актьорско майсторство". Работи във Варненския куклен театър, в младежки театър, "Ла Страда", а от 1993 г. е в Народен театър "Иван Вазов". По-известни роли, спечелили му популярност са: Подселников в "Театрален дует", Дойката в "Ромео и Жулиета", Дон Кихот в "Дон Кихот" и др. Лафазанов (заедно с Мая Новоселска) е голямата звезда в нашумелия спектакъл на Т. Москов “Улицата". Носител е на наградата на Съюза на артистите в Б-я за млад актьор през 1986 г., носител на втора награда от прегледа на бълг. драма и театър – 1989 г. и на наградата “Аскеер” за изгряваща звезда през 1991 г. Филми: "Граница" (1994 г.), "Приятелите на Емилия" (1996 г.), "14 целувки" (1997 г.), "Дунав мост" (1999 г.), "Пратеникът на кралицата" (2000), "Кралят елен" (2002 г.), "Рапсодия в бяло" (2002 г.). Автор на книгата "Пълнолудие, или Две кофи смях" (1999 г., съавтор).




НА 18 ЮЛИ УМИРАТ:


1610 г.
Умира Микеланджело Карваджо - италиански художник, основоположник на реализма в европейския живопис от ХVII в. Учи в Милано (1584-1588 г.). Пристига в Рим (между 1589 г. и 1593 г.), където работи до 1606 г. След това живее и работи в Неапол (1607-1610 г.), на о. Малта и в Сицилия (1608-1809 г.). Творчеството на Карваджо възниква като опозиция на господстващите направления в италианското изкуство от края на ХVI и началото на ХVII в. Ранните му произведения (1592-1598 г.) се характеризират с ярък колорит и прозрачна светлосянка, точно предаване на всички подробности на моделите. Карваджо противопоставя на идеализацията на образа индивидуалната изразителност на конкретния модел (“Малкият болен Вак”, галерия Боргезе, Рим); на алегоричното тълкуване на сюжета противопоставя подробното изучаване на натурата и простите битови мотиви (“Юноша с кошница плодове”, галерия Боргезе, Рим). Спори с художествените схващания на маниеризма и академизма, което го довежда до отричане на господстващата система на жанровете и внася съществен принос в създаването на нови видове живопис - натюрморти (“Кошница с плодове”, 1596 г., пинакотека Амброзиана, Милано) и на битовия жанр (“Врачка”, Лувър, Париж). Религиозните картини получават при Карваджо нова интимно-психологическа интерпретация (“Почивка по пътя към Египет”, галерия Дория Памфили, Рим). В края на ХVI в. се оформя оригиналната живописна система на Карваджо. Ярко осветеният от светлинен лъч преден план на картината се откроява на потъналия в гъста сянка фон. С това достига подчертана оптична нагледност на изображението и се създава впечатление за неговата непосредствена близост до зрителя (“Лютнис”, Ермитаж, Санкт Петербург). Новаторското изкуство на Карваджо намира последователи в Италия и др. европейски страни, като оказва влияние на формирането на реалистични течения в европейските художествени школи. Други произведения: “Призоваването на апостол Матей” и “Мъчението на апостол Матей” (1599-1600 г.); “Разпъването на апостол Петър” и “Превръщането на Савел” (1600-1601 г.); “Полагане в ковчега” (1602-1604 г., пинакотека Ватикана); “Погребението на св. Лучия” (1608 г.).


1721 г.
Умира Жан Антоан Вато - френски художник и гравьор. През ранните си години работи като художник-копист. Приятелството му с художниците К. Жило и К. Одран развиват интереса му към театъра и декоративното изкуство. Вато получава звание академик за голямата картина "Поклонение на остров Кифера" (1717 г., Лувър). По-късно сюжетите му стават свързани с общо съдържание - театрални сцени и "галантни празници". Вато пръв пресъздава в изкуството света на най-тънките душевни състояния, често украсени с ирония и тъга, породени от усещането за несъответствие между мечтата и реалността. Персонажите от неговите картини са постоянно повтарящи се типове, но зад тяхната галантна игра, под маската на актьора се крие безкрайно многообразие на нюансите, на поетичните чувства. Разцветът в творчеството му не продължава дълго; за по-малко от 10 год. създава картините "Венециански празник", "Празникът на любовта" и "Обществото в парка" (Дрезденска картинна галерия), "Радостите на живота" ("Колекция Уолас", Лондон), "Жил" (Лувър, Париж) и др. Вато не поставя дати на своите картини, но е очевидно как неговата живопис се развива от сравнително тъмната гама на ранните сцени от войнишкия живот (ок. 1709 г. и по-късно), към богатия колорит на "Поклонение на остров Кифера".


1868 г.
Умира Хаджи Димитър. Димитър Николов Асенов е син на преуспяваш занаятчия, който през 1842 г. заедно със съпругата си и синовете си пътуват до Ерусалим на хаджилък - оттогава Димитър става "Хаджи". Двама от братята му се сражават в Критското въстание 1866-1869 г., а най-малкият участва в четата му и загива. Чичовците му Стоян и Добри са известни народни хайдути, по-късно и войводи.
Хаджи Димитър учи в родния си град. След убийството на Али ефенди от Панайот Хитов и Ст. Люцканов през декември 1860 г. е принуден да се укрива и през пролетта на 1861 г. излиза хайдутин в четата на П. Хитов. С нея обикаля Балкана до есента на 1863 г. и известно време е знаменосец. Заедно с П. Хитов прекарва зимата на 1863-1864 г. в Сърбия, а през пролетта отива в Букурещ, където се среща с Г. С. Раковски. През лятото заедно със Ст. Люцканов Хаджи Димитър минава р. Дунав начело на чета от 12 души, но бързо се разделят. През 1866 г. заедно с Жельо Войвода, Стефан Караджа и чета от 20 души преминава в България, но и този път войводите се разделят. Заедно с няколко души Хаджи Димитър действа из Балкана до есента. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет. На 6 юли начело на въоръжена чета от 129 души преминава р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра, заедно със Ст. Караджа. Тежко ранен, Ст. Караджа попада в ръцете на османските потери. С останалите около 40 четника Хаджи Димитър пробива обсадата и след няколко дни се установява на връх Бузлуджа. Тук четата е обградена от потери и редовна турска войска. На 18 юли следобед, след неколкочасово сражение, загиват почти всички. В боя е убит и Хаджи Димитър, главата му е занесена в Търново, а оръжието и книжата на четата са предадени на Мидхад паша.


1986 г.
Умира Сър Стенли Роуз - английски футболен функционер. Започва кариерата си като съдия. Като международен арбитър ръководи 34 срещи между национални отбори. От 1935 г. е член на комитета за регламентиране на футболния правилник. Секретар на английската футболна асоциация (1934-1962 г.); един от учредителите на УЕФА. Член е на ръководството на ФИФА от 1946 г., а на 28.09.1961 г. - неин президент; заема този пост до 1974 г. На 11.06.1974 г. се оттегля от президентската длъжност и остава почетен председател на организацията.