КАЛЕНДАР: 27 ЮЛИ - КАЛЕДАР НА СЪБИТИЯТА: 916 - Умира Св. Климент Охридски, първият български епископ, който проповядва словото Божие на славянски език. Някои съвременни учени приемат, че той е създателят на кирилицата, много по-опростена като графична система азбука от глаголоцата.

НА 27 ЮЛИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ:

1330
След срещата на българската и сръбската армия на хълмистото поле при Земен цар Михаил ІІІ Шишман и крал Стефан Урош ІІІ Дечански не достигат до мирно решение на конфликта, но решават да бъде сключено еднодневно примирие.
Цар Михаил ІІІ Шишман (неизвестна-28 юли 1330 г.), е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II, който царува от 1321 г. до 1322 г. В един венециански документ от 1313 г. той е упоменат като "Михаил деспот на България, господар на Видин, родственик на цар Урош". За дъщерята на крал Стефан Урош II Анна-Неда Михаил III се жени през 1292 г., когато Милутин е принуден от татарския хан Ногай да върне Видин на деспот Шишман. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август 1324 г. Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански, след като в династичната криза от 1323 г. до 1324 г. подкрепя претендента за сръбския престол Владислав. През 1326 г. и Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. В тази ситуация българският владетел сключил таен договор за взаимопомощ (т.нар. Черноменски договор от 13 май 1326 г.) с император Андроник III. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. През 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон (октомври 1328 г.). През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на 1330 г. Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения било отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд. Преговорите между двете враждуващи страни, провели се между 25 и 27 юни 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юни българската войска се пръска да търси храна. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.

1877
Части от отряда на Осман паша завладяват Ловеч.
През 1877 – 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.). Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта е свикана Цариградската конференция 1876-1877 г. След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (15) януари 1877 г. Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август. В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) е превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. В боевете на Шипка, наред с руските войници и офицери се сражават и българските опълченци. Предният отряд трябва да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа от Северна Албания идва (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. Третият щурм на Плевен отново завършва с неуспех. Руското командване пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен. След това започва общото руско настъпление.
Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20) януари е завзет и Одрин. На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това са превзети Карс и Ерзурум. На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (днес Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море кара руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство е принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) е подписан Санстефанският мирен договор 1878 г. В резултат на Руско-турската освободителна война Русия си възвръща Южна Бесарабия, загубена след Кримската война 1853-1856 г., присъединява Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора стават независими държави.
В резултат на войната България е освободена от петвековното турско владичество и започва самостоятелен политически живот и развитие.
Във войната Русия дава 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени.
Българският народ участва активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.

1903
В сградата на Висшето училище в София по инициатива на проф. Любомир Милетич българските политически партии основават Благодетелна комисия за подпомагане на страдащите македонци с почетен председател митрополит Симеон Варненско-Преславски, с председател проф. Димитър Агура и с членове Александър Радев, Димитър Петков, Димитър Вачов, Тодор Влайков и Андрей Ляпчев.
Любомир Милетич е филолог и общественик, член на БАН. Милетич е роден в Щип. Следва славянска филология в Загреб, като завършва обучението си в Прага. Той е един от създателите на Висшето училище в София (днес СУ "Св. Климент Охридски") и полага много грижи за неговото издигане. От 1888 г. до 1892 г. е преподавател, а след това между 1892 г. и 1934 г. е професор и ръководител на катедрата по славянска филология. През 1903 г.–1904 г. е избран за декан на Историко-филологическия факултет, а през 1900 г.–1901 г., 1921 г.–1922 г. Милетич е избран и за ректор на университета. Той участва и в управлението на БАН като председател на Историко-филологическия му клон между 1901 г. и 1915 г., подпредседател между 1911 г. и 1925 г. и председател от 1926 г. –1937 г. на Управителния съвет на БАН. Освен това Любомир Милетич между 1928 г. - 1937 г. е председател на Македонския научен институт, като дълги години е и редактор на списание "Македонски преглед". Той пръв чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици и поставя началото на славянското езикознание в България. Изследва езика, бита и историята на българските преселници в Трансилвания, Банат, Влашко и Молдова. Проучва историята на българския език и българската диалектология и най-вече на източните говори. Автор e на редица трудове: "Книжнината и езикът на банатските българи", "Източните български говори", "Разорението на тракийските българи през 1913 г. година", "Седмиградските българи и техният език" и др.

1925
Гръцките офицери Каламбакис и Доксакис избиват 17 арестувани българи от селата Търлис, Ловча и Каракьой (Търлиски инцидент). На 12 януари 1925 г. България настоява за международна анкета. Докладът на Де Ровер и Корф от 2 май разобличава гърците и е приет от Съвета на Обществото на народите.

1947
В периода 27 юли – 3 август правителствена делегация начело с Георги Димитров е на посещение в Югославия. Георги Димитров и Йосиф Брод Тито обсъждат договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между двете страни, въпроси на стопанското сътрудничество, транспорта, двувластните имоти и някои митнически облекчения. В центъра на вниманието е и македонският въпрос - постигната е договореност за "културно сближаване" на населението в Пиринския край с НРМ чрез създаване на "македонски театър", "македонски книжарници" и изучаване в училище на "македонски език и история". Решено е да не се води пропаганда за незабавно присъединяване на Пиринска Македония към МНР, а този акт да се обвърже с подписването на съюзен договор и връщането на Западните покрайнини на България.
Йосиф Брод Тито е роден в Кумровец, Хърватско през 1892 г. и умира през 1980 г. Той е сръбски политик, държавник; генерален секретар на ЮКП (Съюз на югославските комунисти). От 1945 г. до 1953 г. той е министър-председател на СФР Югославия, от 1953 г. е президент като през 1974 г. става пожизнен президент и запазва този пост до смъртта си през 1980 г. Тито влиза в комунистическото движение още като младеж. През 30-те год. на ХХ в. е политически емигрант в СССР. През II световна война ръководи комунистическото партизанско движение срещу немската окупация. През 1948 г. Тито се конфронтира със Сталин, което води до прекъсване на отношенията на Югославия със страните от съветския блок. Пропагандата в СССР и неговите съюзници обявява Тито за “троцкист” и “предател”. Това отношение е изоставено след смъртта на Сталин, но Тито запазва самостоятелния си курс. Тито включва Югославия в Движението на необвързаните страни, като е представян за една от водещите му фигури в световен мащаб. Под негово ръководство югославските комунисти развиват теорията за т. нар. “самоуправляващо се социалистическо общество” като особен тип “народна демокрация”, но на практика учението на Тито е тоталитарна диктатура от комунистически тип. Независимо от добрите контакти със САЩ, Великобритания и други западни държави и проявите на демонстративен либерализъм, изразяващ се в относителна свобода на пътуване, допускането на хиляди граждани на Югославия да работят в чужбина и други, режимът на Тито преследва всички прояви на инакомислие. Тито олицетворява политиката на преследване на българщината в Македония. Между 1944 г. и 1945 г. хиляди българи са избити, изпратени по затвори и лагери. В създадената през 1945 г. югославска република Македония, чиято зависимост от Белград няма аналог във федерацията, режимът на Тито прокарва в действие доктрината на македонизма. Под негова егида се пристъпва към конструирането на т. нар. “македонска нация” с откровен антибългарски характер. През 1946 г.-1947 г. комунистите в България начело с Георги Димитров правят безпринципни отстъпки на Тито, стигайки до идеята за включването на България във федерация с Югославия, Българските ръководители допускат емисари в Пиринска Македония, позволяват насилственото заставяне на местното българското население да приема “македонска” идентичност. Отношението на Титовия режим към българите в Югославия (Македония, Западните Покрайнини и др.) е едно от свидетелствата за продължаването на политиката на великосръбския шовинизъм от комунистическа Югославия.

1967
Подписана е спогодба за културно сътрудничество със Судан.

1971
Започва Двадесет и петата сесия на СИВ в Букурещ, която приема Комплексна програма за по-нататъшно задълбочаване и усъвършенстване на сътрудничеството и развитието на социалистическата икономическа интеграция.
Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) е икономическа организация на комунистическите държави, функционираща в периода 1949 г.–1991 г. Основатели са България, Чехословакия, Полша, Румъния, Унгария, СССР и Албания, която след 1961 г. преустановява своето участие. По–късно към СИВ се присъединяват - ГДР през 1950 г., Монголия през 1962 г., Куба през1972 г., и Виетнам през 1978 г. Асоциирани членове са Югославия от 1964 г., Финландия от 1973 г., Мексико от 1975 г. и Ирак от 1975 г. Статут на наблюдател имат Китай и КНДР.

1976
Състои се приятелско посещение в България на генералния секретар на РКП и президент на Румъния Николае Чаушеску.
Николае Чаушеску е роден в с. Скорничешще на 8 януари 1918 г., и е екзекутиран на 25 декември 1989 г. Той е румънски държавник, общественик и политик. От 1969 г. Чаушеско е Генерален секретар на РКП., председател е на Държавния съвет на СРР от 1967 г., върховен главнокомандващ. на въоръжените сили от 1968 г., президент на СРР от март 1974 г. до декември 1989 г. Като ръководител на румънските комунисти и държавник той налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата. Двамата са разстреляни. Погребани са в Генчя, Букурещ.



НА 27 ЮЛИ В СВЕТА ПРЕЗ:

1147
Основана е столицата на Русия – Москва.
Москва е столицата на Русия, център на Московска област. Най-големият в страната политически, промишлен, научен и културен център. Разположен на река Москва. Около Москва се формира най-голямата в Русия градска агломерация. Москва е най-големият транспортен възел на Русия, в който се събират 11 железопътни, 13 шосейни линии, има 3 речни пристанища, 4 летища. В Москва има 76 ВУЗ-а (вкл. 2 университета), 31 професионални театри, над 70 музея. Тук се намира най-голямата в страната библиотека.
За първи път градът се споменава в летописи от 1147 г. От ХIII в. е столица на Московското княжество. До 1712 г. - на Руската държава. След пренасянето на столицата в Петербург през 1712 г. Москва запазва значението си на втора столица. От 1918 г. Москва отново е столица на Русия, а от 1922 г. - на СССР. Градът става свидетел на тежки отбранителни битки по време на нашествията на Наполеон I (1812 г.) и Хитлер (1941 г.). Градът е запазил архитектурни паметници от ХIV-ХХ в. Домакин е на ХХII Олимпийски игри през 1980 г.

1772
В гр. Фокшани започват преговорите за подписване на мирен договор между Русия и Турция. Освен воюващите страни в мирната конференция участват представители на Австрия и Прусия.
Войните, водени в района на Черно море и Балканския полуостров, където се сблъскват интересите на Русия и Турция, са свързани с изострянето на международните противоречия в Близкия изток (т. нар. Източен въпрос) и засилването на експанзията на Русия в балканските страни, опирайки се на националноосвободителните движения на угнетените християнски народи. Русия се стреми да получи излаз на Черно море и да предпази своите южни области, които много често са обект на турска експанзия. Управляващите руски среди отделят огромни средства и сили за решаване на близкоизточните проблеми в своя полза. По време на войните с Турция бунтовническите движения на Балканите ангажират значителни турски сили и така създават стратегически простор за по-широко руско настъпление. В резултат на войните от 1710 г. – 1713 г., 1735 г. – 1739 г., 1768 г. – 1774 г. и 1787 г. – 1791 г. Русия се превръща в черноморска държава и укрепва своите позиции на Балканите. С Кючуккайнарджишкия мирен договор от 1774 г. Русия в резултат на победата във войната получава правото да закриля християнската църква, да дава подслон на балкански бегълци, да бъде официален покровител на християнските народи в Османската империя.
С войните през XIX в. (1806 г. – 1812 г., 1828 г. – 1829 г. и 1877 г. – 1878 г.) Русия се стреми да утвърди своето влияние на Балканите, и да завладее Проливите. Обективно войните допринасят за освобождаването на балканските народи. Във втората Екатерининска война (1787 г. – 1791 г.) се сформират няколко доброволчески полка. Русия се страхува, че подобни хомогенни военни части, изградени на национален принцип, могат да породят неочаквани политически усложнения, и се отказва от сформирането на такива команди. Българските доброволци се бият при крепостта Очаков, при овладяването на гр. Фокшани, на р. Римник, при крепостта Измаил. След войната от 1787 г. – 1791 г. Влашко и Молдова стават полунезависими под покровителството на руските императори, а след войната от 1806 г. – 1812 г. Сърбия получава автономия във вътрешните си работи. С Одринския мирен договор след войната от 1828 г. – 1829 г. Сърбия, Влашко и Молдова получават автономия, а Гърция - независимост. С Руско-турската освободителна война от 1877 г. – 1878 г. България е освободена от турско робство.

1777
Французинът маркиз Лафайет пристига в Америка и се включва в борбата на колониите за тяхната независимост. По-късно той се завръща във Франция и взема участие в революцията от 1789 г.
Войната за независимост на 13-те английски колонии избухва поради задълбочаващия се конфликт между тях и Метрополията. В резултат е създадена независимата държава САЩ. Военните действия започват на 19 април 1775 г. със сраженията при Лексингтън и Конкорд. На 4 юли 1776 г. американският Конгрес приема Декларацията за независимостта на САЩ.
В началото британските войски имат надмощие, но победата на американците в битката при Саратога през октомври 1777 г. води до обрат в хода на войната. Към американската армия, командвана от Джордж Вашингтон, се присъединяват и доброволци от европейските държави. На 19 октомври 1781 г. английската армия капитулира. С подписването на Парижкия мирен договор от 1783 г. Англия признава независимостта на САЩ.

1787
Високата порта отправя ултимативно искане към Русия да й върне Кримския полуостров и да признае Грузия като васално на султана владение. В ултиматума се настоява и за гарантиране равни права на руските и на турските търговци.

1866
Чрез трансатлантически кабел, положен от парахода “Грейт ийстърн”, се установява телеграфна връзка между САЩ и Англия.

1921
Джон Джеймс Рикард, Фредерик Бантинг, Чарлз Хърбърт Бест и Джон Маклауд изолират молекулата на инсулина.
Английският физиолог Джон Джеймс Рикард е роден на 6 септември 1876 г. в Клъни, Шотландия и умира на 16 март 1935 г. в Абърдийн. Учи в университети в Абърдийн и Лайпциг. От 1918 г. Рикард живее в Канада. Изучава диабета. През 1922 г. заедно с Ф. Бантингъм и други открива инсулина. Лауреат на Нобелова награда за физиология и медицина през 1923 г.

1949
Първият реактивен самолет, английският “Де Хавиланд комет"”, извършва първия си полет.

1953
В Панминчжон е подписано примирие между ООН, Северна Корея и Китай, което слага край на тригодишната война в Корея, в която загиват 1,6 млн. корейци и китайци и над 118 хиляди войници на ООН. Южна Корея отказва да подпише споразумението, тъй като не е съгласна с разделението на страната.
Войната в Корея (1950 г. – 1953 г.) е породена от агресията (25 юни 1950 г.) на Корейската народнодемократична република (КНДР) в Република Корея с цел обединение на двете държави. Превзета е столицата на Република Корея - Сеул. Съветът за сигурност на ООН осъжда КНДР като агресор в отсъствието на съветския постоянен представител. На 27 юли САЩ се включват във войната на страната на Република Корея. След настъпление на американската армия линията на фронта се премества на север. В подкрепа на КНДР пристигат китайски доброволци. Октомври 1951 г. ООН възстановяват фронта на 38-ия паралел. След преговори на 27 юли 1953 г. е подписано примирие. Войната завършва без победител. Страната остава разделена.

1955
Австрия възстановява суверенитета си след 17-годишна окупация от чуждестранни войски.
Федерална република Австрия е държава в Централна Европа, разположена по горното и отчасти по средното течение на р. Дунав и североизточните разклонения на Алпите. Образувана е след разпадането на Австро-Унгарската империя през 1919 г. Площта на Австрия е 83 858 кв. км., а населението и е 8 078 000 жители, според преброяване проведено 2002 г. В пределите на Австрия живеят австрийци, словенци, хървати, чехи, словаци и унгарци. 84% от населението й са католици, а 6% са протестанти (лутерани). На север страната граничи с Чехия и Словакия, на изток с Унгария, на юг с Хърватска, Словения и Италия, а на запад с Швейцария и Лихтенщайн. Официалният език е немски. Столицата и е Виена. Състои се от 9 провинции: Виена, Долна Австрия, Горна Австрия, Залцбург, Форарлберг, Бургенланд, Щирия, Каринтия и Тирол. Глава на държавата е федерален президент. Законодателен орган е двукамарен парламент и Национален федеративен съвет. Австрия е член на Европейския съюз от 1 януари 1995 г. Австрия е промишлено-аграрна страна. От 12 ноември 1918 г. Австрия е федеративна демократическа република, чиято федерална конституция е в сила от 10 ноември 1920 г. През март 1938 г. Германия окупира Австрия (аншлус). Освободена е през 1945 г. След капитулацията на Германия е разделена на 4 окупационни зони. В резултат на мирния договор между СССР, САЩ, Великобритания и Франция, от една страна, и Австрия, от друга, на страната е върнат статутът на независима република (15 май 1955 г.). На 26 октомври 1955 г. Австрийският парламент приема Закон за постоянен неутралитет на Австрия. От 1945-1966 г. на власт са коалиционни правителства на Австрийската народна партия и Австрийската социална партия. На 24 май 1992 г. за федерален президент е избран Томас Клестил (преизбран на 19 април 1998 г.), федерален канцлер - Виктор Клима (28 януари 1997 г.). През 1999 г. за федерален канцлер е избран националистът Йорг Хайдер, а през 2002 г. - Волфганг Шусел.

1974
Американският Конгрес открива процедура по импийчмънт на президента Ричард Никсън във връзка с аферата “Уотъргейт”. По-късно Никсън подава оставка.
Импийчмънт е процедурата за привличане към отговорност от законодателен орган на държавния глава и други висши длъжностни лица в някои държави за измяна, вземане на подкуп и други тежки престъпления. Възниква във Великобритания през 1376 г.
Под Аферата ”Уторгейт” се разбират незаконните действия на Комитета на Републиканската партия за избор на президент при избирателната кампания през 1972 г. Опитват да се монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел “Уотъргейт” във Вашингтон. Ричард Никсън не успява да докаже убедително, че няма нищо общо с аферата “Уотъргейт”, и подава оставка като президент. Конгресът на САЩ приема закон, с който се прекратява разследването на делото и се забранява Р. Никсън да бъде обект на разследване.
Ричард Никсън е роден на 9 януари 1913 г. в Йорба Линда, щат Калифорния и умира на 22 април 1994 г., в Ню Йорк. Никсън е 37-и президент на САЩ управляващ между 1969 г. и 1974 г., кандидат от Републиканската партия. Той завършва "Уайтър Колидж" през 1934 г. Служи във Военноморските сили на САЩ (U. S. Navy) от 1942 г. до 1945 г. От 1950 г. Никсън е в Сената на САЩ, от 1952 г. до 1960 г. е вицепрезидент на Д. Айзенхауер. През 1960 г. Ричард Никсън се включва в предизборната борба срещу президента Д. Ф. Кенеди и губи. През 1969 г. е избран за президент. По време на президентския му мандат на 20 юли 1969 г. Нийл Армстронг стъпва на Луната водят се военни действия в Камбоджа и Виетнам, подписва се мирен договор с Виетнам през 1973 г. След процедурата по импийчмънт в резултат от аферата "Уотъргейт" през август 1974 г. е сменен е от вицепрезидента Дж. Р. Форд.

1993
Лидерите на босненските сърби, хървати и мюсюлмани се срещат в Женева в опит да осуетят взаимно плановете си за разделянето на вече обхванатата от война разпаднала се Югославия.
Въоръжените конфликти в Югославия започват след отделянето на Словения и Хърватия от Федерация Югославия на 25 юни 1991 г. В периода 29 февруари - 1 март 1992 г. се провежда референдум за независимост в Босна и Херцеговина, бойкотиран от сърбите. Бившата югославска република е разделена на 52 окръга за мюсюлманите, 37 - за сърбите и 20 - за хърватите. С намеса на югославската армия е създаден Сръбски автономен район в Крайна. На 2 септември 1992 г. се провежда референдум за сръбска автономия. Създадена е Република Сръбска в Босна и Херцеговина с център Пале. Следват нови въоръжени сблъсъци между националните общности, дипломатическа намеса на Европейския съюз и изпращане на силите на ООН (ЮНПРОФОР). На 21 септември 1993 г. - САЩ, Русия, Испания, Франция и Великобритания поемат инициативи за съвместни действия, преговарят с президентите на Босна и Херцеговина, Хърватия и Югославия. Страните не приемат предложените проекти за споразумение и следват нови религиозни и етнически сблъсъци. Март 1994 г. - във Вашингтон е подписано споразумение между босненския президент А. Изетбегович и хърватския президент Франьо Туджман. През април 1994 г. - сръбската артилерия обстрелва мюсюлманския анклав Горажде в Източна Босна, обявен за "зона на сигурност". Американски самолети бомбардират сръбските позиции. Предложенията на т.нар. Контактна група (САЩ, Русия, Франция, Германия, Великобритания) за разделяне на босненските територии (51 % за мюсюлманите и хърватите, обединени в Мюсюлманско-хърватска федерация, и 49 % за босненските сърби; Сараево остава под контрола на ООН) не довеждат до прекратяване на военните действия. На 12 октомври 1995 г. след мирни преговори по инициатива на САЩ е постигнато споразумение за прекратяване на огъня. На 1 ноември 1995 г. в Дейтън, САЩ, президентите на Хърватия, Босна и на Мюсюлманско-хърватската федерация подписват споразумение за прекратяване на войната. На 14 декември 1995 г. в Париж президентите на Босна, Хърватия и Сърбия подписват договор за мир в Босна.

1993
Израел атакува Южен Ливан в отговор на ракетните атаки на арабската терористична организация “Хизбула”.
Страната Израел е разположена на брега на Средиземно море. Територията й е определена с резолюция на ООН от 1947 г. - 14.1 хиляди кв. км, а заедно с присъединените територии през арабо-израелските войни - 21.9 хиляди кв. км.
Независимостта на Израел е провъзгласена на 14 май 1948 г. по решение на ООН. Територията на Палестина е разделена на еврейска и арабска държава. През 1948 г. и 1949 г. се води арабо-израелска война. През юни 1967 г. започва нова война, в която Израел окупира територии от Египет, Сирия, Йордания и източната част на Йерусалим. През 1979 г. е подписано съглашение за мир между Египет и Израел и на Египет е върнат Синайският полуостров. През 1993 г. се подписва мирно съглашение с Организацията за освобождение на Палестина за автономия, през 1994 г. - съглашение за Газа и Йерихон, а през 2000 г. се водят преговори със Сирия за връщане на Голанските възвишения.

НА 27 ЮЛИ СА РОДЕНИ:

1835
Роден е Джозуе Кардучи - италиански поет, лауреат на Нобелова награда за литература за 1906 г.

1846
Роден е Георги Данчов-Зографина – живописец, поборник и обществен деец.
Георги Данчов - Зографина е заточен в Диарбекир, откъдето през 1876 г. бяга в Русия. По време на Руско-турската освободителна война е в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и други. Автор на стенописите в Араповския манастир, на икони в Чирпан, Стара Загора и други. Създал над 50 портрета на В. Левски, Хр. Ботев, Г. Раковски, З. Стоянов, С. Стамболов и други. Умира на 19 февруари 1908 г.

1881
Роден е Ханс Ойген Фишер. Той е германски химик органик и биохимик, доктор на медицинските науки Лауреат е на Нобелова награда за химия през 1930 г. Завършва университета в Марбург (1904 г.). Професор е в университетите в Инсбрук от 1916 г., Виена от 1918 г. и Висшето техническо училище в Мюнхен (1921 г.-1945 г.). Фишер създава научни разработки по химия на пирола и неговите производни. През 1927 г. синтезира порфирин, а по-късно през 1929 г. оцветяващите кръвта вещества хемин и билирубин. През 1931 г. Фишер доказва, че хемоглобинът в кръвта е изграден от белтъчините на глобина и комплексни съединения на желязото - хемин. През 1940 г. установява строежа на хлорофилите a и b. Фишер умира в Мюнхен на 31 март 1945 г.

1907
Роден е Хаим Нисим Бенадов - български писател. Политзатворник по време на монархофашисткия режим в България. Участва в списването на седмичника "Брод", сборник "Земя" на Л. Стоянов, съредактор на литературни седмичник "Хоровод". Негови съчинения са "Нощна София" (1931 г.), "Нощи в кабаре" (1934 г.), "Хора от низините" (1939 г.), "Чехословакия в борба за свобода" (1953 г.), "Има ги всякакви" (1962 г.) и др. Той умира на 2 юли 1991 г. в София.

1930
Роден е Наум Шопов - български театрален и киноактьор.
Наум Шопов дебютира в киното като утвърден театрален актьор в “Бедната улица” (1960 г.). Постига големи успехи на сцените на Театъра на армията. Особено запомнящи се са театралните му роли в спектаклите: “Делото “Дантон” (1977 г., Театър на армията), “Сън” (1989 г., НТ “Ив. Вазов”), “На дъното” (1998 г., НТ “Ив. Вазов и други. Носител на награда за актьорско майсторство на Прегледа на пиеси с младежка тематика в Пловдив през 1968 г.; на две награди “Аскеер” за мъжка роля; на много награди от САБ и др. Едни от най – известните филми с негово участие са: “Двама под небето” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Вълчицата” (1965 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Нона” (1973 г.), “Вилна зона” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.) “По дирята на безследно изчезналите” (1977 г.), “Топло” (1978 г.), "Капитан Петко войвода” (1981 г.), “Под едно небе” (1982 г.), “Константин Философ” (1983 г. – 1986 г.), “За госпожицата и нейната мъжка компания” (1984 г.), “Горски хора” (тв, “Тишина” (1990 г.), “О, Господи, къде си?” (1991 г.), “Мълчанието” (1991 г.), “Граница” (1994 г.), “Вагнер” (1998 г.), “На дъното”, “Магьосници” (1999 г.), “Последно кино” (2002 г.), и др.

1933
Роден е Дончо Цончев - български писател.
Дончо Цончев завършва геология в СУ “Климент Охридски” през 1959 г. От 1951 г. до 1953 г. работи като зидар. В периода между 1959 г. и 1963 г. е геолог в Родопите и Странджа. Учител е в София (1963-1966 г.), геолог в Министерството на горите (1966-1968 г.), завеждащ редакция в изд. “Народна младеж” (1968-1970 г.), зам.-гл. редактор на “Профиздат” (1970-1973 г.), завеждащ отдел “Българска литература” (1973-1989 г.) в сп. “Съвременник”, директор на сп. “Лов и риболов” (от 1989 г.), основател и директор на в. “Наслука” (от 1991 г.). Публикува в периодиката от 1956 г. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор е на разкази, новели, повести, драми – “Мъже без вратовръзки” (1966 г.), “Роман на колелета” (1970 г.; 1974 г.), “Червени слонове” (1970 г.), “Опасни типове” (1971 г.), “Почти любовна история” (1972 г.), “Принцовете” (1976 г.; 1991 г.), “Ако можехме да ги чуем” (1977 г.), “Звезден прах” (1981 г.), “Къщата на песните” (1985 г.), романовата трилогия “Жълтата къща” (1982-1986 г.), “Дневникът на един геолог” (1989 г.), “Циганинът” (1991 г.), “Ние, децата на голямата лъжа” (1992 г.).

1963
Роден е Трифон Иванов - български футболист. Играе за ФК "Етър" до есента на 1989 г., когато преминава в ЦСКА. С отбора на армейците е 3 пъти шампион на България, 2 пъти носител на Купата на Съветската армия и веднъж е носител на Купата на България. Играе 2 сезона в "Бетис" - Испания, 1 година в "Ксамакс" – Швейцария, а в периода 1995 г.-1999 г. е в отбора на "Рапид" - Виена, с който стига до финала за Купата на носителите на националните купи през 1998 г. С националния отбор на България, в който е несменяем титуляр, печели бронзов медал (4. място) от световното първенство в САЩ (1994 г.). В кариерата си като национален състезател отбелязва 5 гола, най-важният, от които е срещу отбора на Русия в квалификациите за европейско първенство в Англия през 1996 г. Трифон Иванов е футболист № 1 на България за 1996 г.



НА 27 ЮЛИ УМИРАТ:


916
Умира Св. Климент Охридски, първият български епископ, който проповядва словото Божие на славянски език. Някои съвременни учени приемат, че той е създателят на кирилицата, много по-опростена като графична система азбука от глаголоцата. Климент Охридски e роден около 840 г. Той е архиепископ, учител и книжовник, един от учениците на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за него, особено до пристигането му в България, са твърде оскъдни. Предполага се, че е роден в югозападните български земи. Знае се, че като ученик на братята Кирил и Методий взима участие в тяхната великоморавска мисия. След смъртта на Кирил през 869 г. придружава Методий от Рим до Панония и Великоморавия. А след неговата смърт през 885 г. заедно с Горазд застава начело на борбата против немското католическо духовенство в Панония и Великоморавия. Климент Охридски е принуден да напусне пределите на тези две западнославянски княжества, след 885 г. заедно с Наум, Горазд, Сава и Ангеларий се отправил на изток и през Белград пристигнал в България. Тук бил посрещнат много радушно от княз Борис I, който управлява от 852 г. до 889 г. и изпратен за учител в югозападните български земи - областта Кутмичевица. Установява се в Охрид (откъдето е наречен и Охридски) и създава там Охридската книжовна школа. За един период от 7 г. между 886 г. и 893 г. Климент Охридски успява да подготви 3500 ученици. През 893 г. е ръкоположен за пръв славянски архиепископ в Дрембица, или Великия, поради което му е прибавена и титлата Велички. Книжовното му дело е изключително голямо както по своя обем, така и по значение. Предполага се, че Климент Охридски е автор на около 75 поучителни и похвални слова и на двете пространни жития на Кирил и Методий. Той е един от инициаторите и участниците в създаването на кирилицата (като по-опростен вариант на глаголицата). Съчиненията му получават широко разпространение във всички славянски страни. Книжовното му наследство се усвоява от Русия, Сърбия и Румъния. На негово име е наречен Софийският университет - първото висше учебно заведение, открито в България след Освобождението. Името му носят още Университетското издателство в София, а доскоро и Духовната академия.

1897
Умира Никола Поптодоров Икономов (поп Никола Икономович Жеравненеца; Н. П. Герасимов).
Той е български писател, представител на т. нар. даскалска поезия в българската възрожденска литература, учител, свещеник. Ученик е на С. Доброплодни. Работи като учител в Шуменското училище от 1841 г. до 1846 г., в което въвежда взаимоучителната метода. Учителства в Разград (където негова ученичка, а по-късно и съпруга е Станка Николица-Спасо Еленина), в девическото училище в Русе (1866 г.-1871 г.). До края на живота си живее и работи в Разград, където взема активно участие в обществения живот на града. Своите дидактично-наивни стихове печата в "Цариградски вестник". Автор на първата земеделска книга в България "Земледелие" от 1853 г.

1841
В Пятигорск, Кавказ умира Михаил Юриевич Лермонтов.
Лермонтов, който е роден в Москва на 15 октомври 1814 г. е бележит руски писател и поет. На 12 години е настанен в Московския университетски пансион, където се запознава с образци на руската и чужда литература, става горещ почитател на Пушкин и Байрон. На 16 години започва да следва в Московския университет, от където е изключен след 2 години заради разногласия с професорите. Постъпва в юнкерското кавалерийско училище. След 2 години получава назначение в лейбгвардейския хусарски полк в Царско село. Името му става известно в Русия със стихотворение, посветено на смъртта на Пушкин през 1837 г. Лермонтов е преместен е на служба в Кавказ, а не след дълго е върнат в Петербург. През 1840 г. заради дуел със сина на френския консул отново е преместен в Кавказ, където участва в похода срещу черкезите. Бележитият руски поет е убит в кавказкия гр. Пятигорск на дуел. Въпреки ранната си смърт Лермонтов оставя в наследство забележително творчество: лирика - "Ангел" (1831 г.), "Русалка" (1832 г.), "Смъртта на поета" (1837 г.), "Бородино" (1837 г.), "Молитва" (1837 г.), "Поет" (1838 г.), "Дума" (1838 г.), "Три палми" (1839 г.), "И скучно, и тъжно" (1840 г.), "Мъгли" (1840 г.), "Валерик" (1840 г.), "Завещание" (1840 г.), "Въздушният кораб" (1840 г.), "Родина" (публикувана 1890 г.), "Прощавай, немита Русия" (публикувана 1890 г.), "Сън" (1841 г.), "Тамара" (1841 г.), "Пророк" (1841) и други.; поеми - "Измаил бей" (1832 г.), "Литвинка" (1832 г.), "Хаджи Абрек" (1833 г.), "Аул Бастунджи" (1833 г.-1834 г.), "Боярин Орша" (1835 г.-1836 г.), "Сашка" (1835 г.), "Песен за цар Иван Василиевич, младият опричник и търговец Калашников" (1838 г.), и други, драми - "Испанци" (1830 г.), "Странният човек" (1831 г.), "Двама братя" (1834 г.-1836 г., публикувана 1842 г.) и други; проза - "Вадим" (1832 г.-1834 г., незавършен роман), "Княгиня Лиговска" (1836 г., незавършен роман), "Герой на нашето време" (1839 г.-1840 г.), очерци. През 1840 г. излиза сбирката "Стихотворения".

1844
Умира Джон Далтон. Той е роден на 6 септември 1766 г. в Иглсфилд, Англия. Далтон е английски физик, химик и естествоизпитател. Член е на Лондонското кралско дружество от 1822 г. Основател на класическата атомна теория. Той пръв въвежда понятието атомно тегло. Прочува се с изследванията си върху еластичната сила на водната пара, съразмерната тежест на простите тела и др. Изследва върху себе си неспособността да се различават известни цветове.

1917
Умира Теодор Кохер - швейцарски хирург, един от основоположниците на съвременната асептична хирургия. През 1865 г. завършва Медицинския факултет на Бернския университет. Той предлага редица хирургически инструменти, носещи неговото име, както и хирургически методи за лечение на заболявания на щитовидната жлеза. Получава Нобелова награда за физиология и медицина през 1909 г.

1946
Умира Гертруд Стайн - американска писателка и критичка. Учи в медицинския колеж “Джон Хопкинс”, занимава се с психология при У. Джемс. От 1902 г. живее в Европа. Организира литературен салон, където се събират интелектуалната бохема и американските писатели, живеещи по това време в Париж. Някои особености на нейния маниер са усвоени от Ърнест Хемингуей. Гертруд е авторка на определението “изгубено поколение” (“general perdue”) за писателите между двете световни войни. Нейни произведения са повестта “Три живота”, 1908 г.; романа “Развитието на американците”, 1906 г.-1908 г., издадена 1925 г.). Автор на авангардните творби “Q. E. D.” (писана 1903 г., публикувана 1950г.) и “Автобиография на Алис Б. Токлас” (1933 г.).

1959
Умира Александър Цолов Цанков.
Александър Цанков е роден на 29 юни 1879 г. Той е български общественик, политик, държавник, публицист, академик. Министър-председател е на България от 9 юни 1923 г. до 3 януари 1926 г. Председател е на XXI и XXII НС между 1926 г. и 1931 г.
Александър Цанков завършва Юридическия факултет на Софийския университет през 1905 г., специализира държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Бреслау (Вроцлав) и Берлин. Александър Цанков е професор по политическа икономия в Софийския Университет; член на БАН. Започва политическата си дейност като социалдемократ. Между 1921 г. и 1923 г. е ръководител на Народния сговор и на Демократически сговор (от август 1923 г.). Министър на народното просвещение в периодите между 1923 г. и 1926 г и между 1930 г.-1931 г. Александър Цанков създава партията “Народно социално движение през 1932 г, която е разтурена след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. Автор е на “Икономическа история на България” (заедно с проф. Д. Мишайков), “Политическа икономия” (1931 г) и др. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. емигрира в Германия, където оглавява създаденото от него Задгранично представителство на България. В края на 40-те год. заминава за Буенос Айрес. През 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд и лишен от политически и граждански права. Общото събрание на БАН възстановява посмъртно членството му през1993 г. Автор е на “България в бурно време. Спомени” издадена през 1998 г).

1987
Умира Христо Николов Гандев.
Христо Гандев е роден във Велико Търново на 25 декември 1907 г. Професор Христо Гандев е български историк. Завършва история в СУ “Климент Охридски”през 1932 г., след което от 1932 г. до1935 г. специализира в Прага.. Доктор е по история и социология на Пражкия университет. Завежда Катедрата по нова и най-нова история в Софийския Университет от 1946 г. до 1961 г. и от 1972 г. до 1974 г. Декан е на Философско-историческия факултет в Софийския Университет от 1948 г. до 1951 г. В периода от 1958 г. до 1972 г. е Директор на Етнографския институт с музей при БАН Заместник-председател е на Българското историческо дружество от 1970 г. до 1976 г.

2002
Умира Христо Константинов Фотев – български поет.
Завършва фабрично-заводско училище в Сливен през 1951 г. Моряк е на моторен кораб от 1953 г. до 1954 г. художник в стенописно ателие в Ямбол (1957 г.-1959 г.); драматург на театъра “Адриана Будевска”, Бургас (1961 г.-1962 г.); творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели (1964 г.-1990 г.); главен редактор на алманах “Море” (от 1990 г.). Носител е на националната литературна награда. “П. К. Яворов”, Чирпан (1992 г.), литературната и морална награда “Атанас Яранов” (1993 г.), наградата за цялостна творческа дейност“Пеньо Пенев” (1994г.); “Златен Пегас”, Бургас (1994 г.); национална литературна награда за поезия “Иван Николов”, Пловдив (1995 г.) и други. Литературното му наследство включва Съчиненията: “Баладично пътуване” (1961 г.), “Лирика” (1965 г.), “Сантиментални посвещения” (1967 г.), “Пристанище” (1969 г.), “Обещания за поезия” (1978 г.), “Венецианска нощ” (1989 г.), “Литургия за делфините” (1981 г.), “Аполис” (1993 г.), “Над съня” (1995 г.), “Пейзаж от думи” и др.