КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА: 1959 – На японския остров Хоншу се образувал един от най-големите за столетието тайфуни "Вера", от което загинали около 4 хиляди човека

 1371 – В долината на река Марица турците разбиват обединените сили на българи, хървати и власи

1516 – Турските войски превземат Дамаск

1580 – Английският пират Франсис Дрейк завършва второто в света околосветско плаване

1777 – Английските войски завземат Филаделфия

1921 – Русия призовава за помощ за гладуващите в Поволжието

1939 – Във Франция са забранени комунистическите организации, а лидерите им са арестувани

1951 – Бундестагът на ФРГ гласувал да се платят следвоенни репарации на евреите

1954 – В Индия пада мост, от което загиват 137 човека

1954 – От тайфун на бреговете на японския остров Хокайдо потънал параход, в резултат, на което загинали около хиляда човека

1959 – На японския остров Хоншу се образувал един от най-големите за столетието тайфуни "Вера", от което загинали около 4 хиляди човека

1960 – Кенеди и Никсан провели помежду си първия в историята на изборите за президент телевизионен дебат

1960 – Фидел Кастро провел най-дългата в историята на ООН реч /4 часа и 29 минути/

1961 – В Ню Йорк с концерт дебютирал певецът Боб Дилан 

1990 – В СССР е приет Закон за свобода на вероизповеданията

1993 – Група англичани построили пясъчен замък с височина 6,56 метра, световен рекорд

1995 – Украйна е приета в Съвета на Европа

1995 – Австралийският велосипедист  Шон Кели постига световен рекорд в гонката на 1 км – 1 мин. 0,613 сек. 

1996 – В Нова Зеландия прави полет с балон 102-годишната Флоранс Лейн, с което постигна рекорд като най-възрастния летял човек

1997 – В Индонезия се разбива самолет, в резултат, на което загинали 234 човека

1998 – Американецът Гери Хардвик постига световен рекорд за най-бързо каране на скейтборд – 100,7 км/ч

1999 – В Берлин кенийката Тегла Ларупе постига световен рекорд в женския маратон – 2 часа 20,43 мин.

1999 – От взрив на склад за пиратки и фойерверки в Мексико загиват 56 човека

2000 - Открит е нов сайт на правителството на САЩ (www.firstgov.gov), обединяващ 20 хиляди правителствени сайта и притежаващ 27 милиона страници

2003 - Става едно от най-силните в света земетресения

ПОДРОБНОСТИ ОТ http://www.focus-news.net/

НА 26 СЕПТЕМВРИ В БЪЛГАРИЯ:


1371 г.
Състои се Чирменската битка (Черноменска битка) – битка между самостоятелните владетели на Средна и Южна Македония – прилепският крал Вълкашин и серският деспот Иван Углеша, с турските войски на султан Мурад I. Двамата братя обединяват своите армии (общо около 60 000 души) за решително сражение с османските завоеватели. Целта им е завладяването на Одрин и прогонването на нашествениците от Тракия. Срещата на двете войски се оказва далеч от Одрин и в неподходящо време. Християнската войска се разполага на лагер на брега на р. Марица, в околностите на Черномен. Заспалите войници внезапно са нападнати от отрядите на Халил паша, един от военачалниците на Мурад І (1362-1389 г.). Изненадващият удар се оказва фатален. В нощната битка християнските бойци действат несъгласувано и неорганизирано. Крал Вълкашин и деспот Углеша са убити заедно с много от войниците си. Погромът на християнската войска при Черномен показва главната роля на османците на балканската политическа сцена. Чирменската битка има решително значение както за България, така и за целия Балкански полуостров. Цар Иван Шишман е принуден да се признае за васал на султан Мурад I и се задължава да плаща ежегоден данък, а сестра му Кера Тамара е изпратена в султанския харем.


1769 г.
По време на Руско-турската война (1768 г. – 1774 г.) руски войски под командването на генерал граф Пьотр Александрович Румянцев завладяват Яш. Победата позволява на руското командване да подготви мащабни настъпателни действия срещу турските части в района на р. Дунав.


1883 г.
Третото Обикновено народно събрание одобрява конвенциите за изплащане на окупационния дълг към Русия и за дострояване на Източните железници (Цариброд-Вакарел).


1885 г.
Иван Евстратиев Гешов преговаря в Лондон за признаване на Съединението, а Григор Начович – във Виена.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев.
Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Иван Евстратиев Гешов е политически и държавен деец, банкер, икономист и публицист. Роден е на 8 февруари 1849 г. в Пловдив. Завършва финансови и политически науки в Манчестър, Англия. След завръщането си в България се занимава с търговия. По време на Априлското въстание (1876 г.) изпраща редица дописки до английския вестник "Таймс", с които информира английското и европейското обществено мнение за жестокостите на турските власти над българското население, заради което е задържан от местните власти и е осъден на смърт. Спасен е от грозящата го опасност благодарение на енергичното застъпничество на английския и американския консул в Пловдив. След Освобождението взема дейно участие в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Като един от лидерите на Народната (съединистка) партия неколкократно е депутат в Областното събрание. През 1879–1880 г. е и негов пръв председател. От януари 1882 г. до ноември 1883 г. е директор (министър) на финансите. През декември 1883 г. се прехвърля в Княжеството, където е назначен за директор на Българската народна банка. От 26 август до 18 ноември 1886 г. е министър на финансите. Председателства първия земеделско-промишлен събор, свикан в Пловдив през 1892 г. след закриване на организираното в същия град Първо българско земеделческо и промишлено изложение. От 19 май 1894 г. до 26 август 1897 г. отново е министър на финансите, като от 19 май до 17 септември 1894 г. е и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията и управляващ Министерството на търговията и земеделието (31 юли 1896 г. – 26 август 1897 г.). След смъртта на д-р К. Стоилов (1901 г.) е издигнат за шеф на Народната партия, който пост заема до сливането й с Прогресивнолибералната партия в Обединена народнопрогресивна партия (1920 г.). Председател е на ХI Обикновено народно събрание (22 февруари – 15 октомври 1901 г.).Заема също така и постовете министър-председател и министър на външните работи (16 март 1911 г. – 1 юни 1913 г.), като от 1 до 14 януари 1912 г. е и управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Председател е на ХV Обикновено народно събрание (25 юни – 23 юли 1913 г.). От 1898 г. до 1924 г. е председател на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академия на науките), а от 1899 г. до 1924 г. е председател и на Българския Червен кръст. Автор е на мемоарни съчинения: "Балкански съюз. Спомени и документи" (1915 г.) и "Спомени из години на борби и победи" (1916 г.) и др. Умира на 11 март 1924 г.
Григор Димитров Начович е политически и държавен деец, публицист, действащ член на Българската академия на науките. Роден е на 22 януари 1845 г. в гр. Свищов. Завършва висши политикоикономически науки в Париж, Франция. Завръща се в родния си град и започва да се занимава с търговия. Включва се в националноосвободителната революционна борба – избран е за председател на местния революционен комитет. Преследван от турските власти, през 1867 г. заминава за Румъния. Там поддържа близки отношения с Добродетелната дружина и подпомага сформирането на Втората българска легия. Не след дълго се установява във Виена. Публикува статии за положението на българския народ в редица немски и френски вестници. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) извършва разузнавателна дейност за руския генерален щаб. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание. От 1879 г. до 1904 г. многократно е народен представител. Начович е един от лидерите на Консервативната партия. Взема участие в управлението на редица кабинети – министър на финансите (5 юли – 24 ноември 1879 г.), управляващ Министерството на външните работи и министър на финансите (24 ноември 1879 г. – 24 март 1880 г.), министър на вътрешните работи (31 декември 1881 г. – 23 юни 1882 г.), министър на финансите (23 юни 1882 г. – 3 март 1883 г., 7 септември 1883 г. – 1 януари 1884 г., 20 август 1887 г. – 12 декември 1888 г., 19 март 1891 г. – 18 ноември 1892 г.), на външните работи и изповеданията (16 август 1886 г. – 20 август 1887 г., 19 май 1894 г. – 10 февруари 1896 г.), на търговията и земеделието (10 февруари – 31 юли 1896 г., 18 януари 1899 – 8 септември 1900 г.). През 1884 г. – 1886 г. е дипломатически агент в Букурещ, през 1889 г. – 1891 г. – във Виена, а през 1903 г. – 1906 г. – в Цариград. През 1904 г. подписва, след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), Българо-турската спогодба. Член е на българската делегация, която подписва Цариградския договор (1913 г.). Публикува книги за земеделието и тютюневата индустрия. Инициатор е за създаването на Земеделското училище "Образцов чифлик" край Русе. Умира 4 януари 1920 г.


1899 г.
В периода 19 – 26 септември се провеждат допълнителни парламентарни избори, спечелени от Либералната партия. Изборите бележат началото на конфликти между либерали и народнолиберали, които впоследствие довеждат до падане на кабинета.


1944 г.
Влиза в сила решение на българското правителство да скъса дипломатическите си отношения с Унгария. Решението е взето на 23 септември същата година.


1953 г.
В периода 25 - 26 септември 1953 г. разширен пленум на ЦК на БКП обсъжда мерки за развитие на селското стопанство и приема постановление за неговия "по-нататъшен подем". Отчита се, че в ТКЗС членуват 52,3 % от общия брой селски стопанства и в тях е съсредоточена 60,5 % от цялата обработваема земя.


1962 г.
Приема се е постановление на ЦК на БКП и Министерския съвет за подобряване на държавното ръководство на науката и техническия прогрес и за разширяване на научноизследователската и проектно-конструкторската работа.


1962 г.
Приема се постановление на ЦК на БКП и Министерския съвет за развитие на машиностроенето.


1962 г.
Приема се постановление на ЦК на БКП и Министерския съвет за подготовката на висши, средни и изпълнителски кадри за отраслите на народното стопанство и на научни и научно-педагогически кадри за висшите учебни заведения и научните институти.


1963 г.
Подписват се спогодби за търговия и за научно-техническо сътрудничество със Сомалия.


1971 г.
В периода 26 - 27 септември 1971 г. генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев е на приятелско посещение в България.


1978 г.
Провежда се учредително заседание на Националната координационна комисия "1300 години България" с председател Людмила Живкова.


1983 г.
В периода 26 – 27 септември 1983 г. в София се провеждат политически консултации между министерствата на външните работи на България и Швейцария.


1994 г.
Новата парламентарна група “Нов избор” на Димитър Луджев получава от президента Желю Желев мандат за съставяне на правителство, но не успява да получи парламентарна подкрепа.
Димитър Петров Луджев е историк, политически и държавен деец. Роден е на 27 март 1950 г. в Бургас. Завършва политикономия във Висшия икономически институт в София. Редовен аспирант е в Института по история при БАН, след което е назначен и за научен сътрудник в същия институт. Старши научен сътрудник е от 1979 г. Специализира в Полша и САЩ. След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. От 1989 г. е член на Клуба за гласност и преустройство. През август 1992 г. създава Център за нова политика, а от юли 1994 г. е съпредседател на парламентарния съюз "Нов избор". Участва в коалицията Обединение за национално спасение и в Либерално-демократическия съюз. Заема и отговорни държавни постове: заместник-председател на Министерския съвет в правителството на Димитър Попов (1990-1991 г.), министър на отбраната в правителството на Филип Димитров (ноември 1991 г. – май 1992 г.).


1994 г.
Създава се нова коалиция между “Гражданско обединение за републиката”, “Българска социалдемократическа партия”, “Алтернативна социалистическа партия” и “Зелена партия” – “Предизборен съюз на демократична алтернатива за републиката”.


1996 г.
Правителството подготвя протокол за присъединяването на България към Световната търговска организация (СТО).


2002 г.
В периода 26 - 28 септември се провежда официално посещение на португалския президент Жоржи Сампаю в България. Той изразява подкрепа за българската кандидатура за членство в НАТО. Подписва се двустранно споразумение за взаимно наемане на работа на граждани на двете страни.




НА 26 СЕПТЕМВРИ В СВЕТА:


1396 г.
Състои се Битката при Никопол – катастрофално поражение, нанесено на кръстоносните рицари от османските войски. През февруари 1396 г. в Буда по призива на унгарския крал Сигизмунд I се стичат френски, бургундски, английски, немски рицари. За похода Сигизмунд свиква и унгарски войски, както и отряди от Трансилвания и Хърватия. По р. Дунав трябва да проникнат венециански и родоски кораби, които да подпомагат кръстоносната армия, чийто брой според новите изследвания достига 20 000 души. През август рицарите преминават р. Дунав и с помощта на Иван Срацимир успяват да завземат Видин и Оряхово и достигат Никопол. Скоро при града пристига и султан Баязид I, в чиято войска с петхилядна конница участва сръбският княз Стефан Лазаревич. В завързалото се сражение кръстоносците претърпяват пълно поражение, а крал Сигизмунд успява да се спаси с кораб по р. Дунав. Победата при Никопол позволява на Баязид I да пристъпи към окончателното унищожаване на Видинското царство.


1580 г.
Франсис Дрейк и неговата експедиция акостират в Плимут след 33-месечно околосветско пътешествие. Те стават първите британци, обиколили света. Това е и второто околосветско пътуване в историята, а самият Дрейк става първият водач на подобна експедиция, който се завръща заедно с нея.


1815 г.
Владетелите на Русия, Австрия и Прусия Александър I, Фридрих Вилхелм III и Франсис I създават Свещения съюз за запазване на статуквото в Европа след Наполеоновите войни.
Свещеният съюз, създаден през 1815 г., е исторически, политически и военен съюз между монарсите на Австрия, Прусия и Русия, оформен на 14 (26) септември 1815 г. в Париж след свалянето на император Наполеон I. Целите на съюза са осигуряване ненарушимостта на решенията на Виенския конгрес (1814-1815 г.) и утвърждаване на абсолютизма в Европа. През 1815 г. към Свещения съюз се присъединяват Франция, Англия, Испания и др. Съюзът организира въоръженото потушаване от австрийски войски на въстанията в Неапол (1820-1821 г.) и в Пиемонт (1821 г.) и от френски войски на въстанието в Испания (1820-1823 г.). В много акции участва и Англия. Съюзът се разпада след 1830 г. поради изострянето на външнополитическите противоречия между държавите участнички.


1907 г.
Английската колония Нова Зеландия става доминион – самоуправляваща се държава в състава на Британската империя, признаваща върховната власт на английския крал (кралица). Доминиони са още Канада (от 1867 г.), Австралийския съюз (от 1901 г.) и др.
Нова Зеландия е държава в югозападната част на Тихия океан, на островите Северен и Южен, разделени от пролива на Кук, а също и редица близки и по-отдалечени острови (Стюарт, Снърс, Грет Бариер, Чатъм, Антиподи, Кермадек, Кемпбел и др.). На Нова Зеландия принадлежат и островите на Кук, Токелау и Ниеу в централната част на Тихия океан. Общата площ на страната е 268 700 кв. км., а населението 3 320 000 жители. Столица е гр. Уелингтън. Глава на държавата е кралицата на Великобритания, представена от генерал-губернатор. Законодателен орган е еднокамарен парламент (палата на представителите). По-голямата част от територията на страната е планинска и хълмиста, бреговете на места са разчленени от фиорди. Най-високите планини са Южните Алпи (най-висок връх – Кук, 3 764 м). Северният остров е по-нисък, в централните части е разположено Вулканичното плато (действащи вулкани, гейзери, горещи минерални извори; чести земетресения). В северните територии климатът е умерен; реките са пълноводни, богати на хидроенергийни ресурси. На територията на страната съществуват много езера от вулканичен произход. Растителността в планините е предимно гори и ливади. В състава на флората и фауната се срещат много ендемити. В Нова Зеландия има 10 национални парка (Маунт Кук, Тонгариро, Фиордленд и др.), два морски парка, многобройни резервати. Англозеландците са основната част от населението, а също англичани, шотландци, холандци; маорите (коренното население) са по-малко от 10%. Официален език е английски. Повечето от вярващите са християни. Нова Зеландия е аграрна страна с високоразвита обработваща промишленост. Износът се състои преобладаващо от краве масло, вълна, сирена и месо. Селското стопанство се отличава с висока механизираност и работи главно за износ. Водещо място заема пасищното животновъдство, най-вече - мериносови овце за вълна, а също едър рогат добитък и свине - за месо. Земеделието има подчинено значение (главно пшеница, ечемик, овес). В защитените от силните ветрове долини е развито овощарство и зеленчукопроизводство. Не малък дял в икономиката на страната има и морският риболов. Развита е добивната промишленост: разработват се титаномагнетитови пясъци, добива се природен газ, железни руди, мед, олово, цинк, каменни и кафяви въглища, злато. Важна роля има хранително-вкусовата промишленост: месна, производство на масло и сирена, а също и машиностроенето, дървообработващата и целулозно-хартиената; текстилната и химическата промишленост, черна и цветна металургия. Добре развит е автомобилният транспорт. Главните пристанища са: Уелингтън, Оукленд, Летълтън, Тауранга, Фанареи. Паричната единица е новозеландски долар.


1912 г.
По време на Балканската война черногорската армия атакува османската.
Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет.
Безуспешният край на националноосвободителните борби в европейските предели на Османската империя и половинчатият характер на Младотурската революция (1908 г.) налагат да се търсят други пътища за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Този път инициативата се взема от управляващите върхушки в балканските държави, които не виждат друг изход за неговото решаване освен войната. В продължение на няколко десетилетия всяка една от тях се готви за бъдещия военен конфликт с Турция и при евентуален успех - да разшири своите територии за нейна сметка. Докато българските управници се стремят към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринско, населени предимно с българско население, то Сърбия търси излаз на Адриатика, но не скрива своите апетити и към Вардарска Македония (макар мнозинството от живеещото в нея християнско население да е българско) и към някои части на Албания. Гърция също предявява искания за области в Албания, за редица егейски острови, намиращи се във владение на Османската империя, както и за част от Южна Македония. На свой ред и малката Черна гора настоява за разширение по посока на Шкодра и пр. Но техните намерения се натъкват не само на силното противодействие на Високата порта, но и на някои от западните европейски велики сили и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които, държейки за своето влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения. От своя страна Русия с мълчаливото съгласие на Англия и Франция, изхождайки от свои политически съображения, подтиква балканските държави към съюз за борба против империята, без обаче това да означава насърчаване на непосредствени военни действия.
Против войнолюбивите планове на балканските управляващи върхушки се обявяват социалдемократите в техните страни. За разрешение на сложния национален въпрос на Балканите те издигнат лозунга за Балканска федеративна република, обоснован теоретически от Димитър Благоев и приет на Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се в Белград през 1909 г. Но поради своята малобройност и твърде мъглявото съдържание на този лозунг балканските социалдемократически партии не успяват да го наложат като начин за уреждането на националния въпрос.
Непосредствен тласък за активизиране подготовката на Балканската война дава военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през септември 1911 г. Правителствата на четирите балкански държави пристъпват незабавно към дипломатически и военнотехнически приготовления. Това предизвиква известен смут сред Великите сили. Обособени в две групировки - Антанта и Троен съюз, те се намират пред прага на бъдещия световен конфликт и, страхувайки се от евентуални изненади, които биха объркали предварителните им планове, те не желаят усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на България, Сърбия и Гърция са отправени от двете групировки апели за въздържане от каквито и да е военни действия против Османската империя. Балканските правителства обаче са решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна са не само различните политически партии (без социалдемократическите), но и огромната част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за освобождението на своите поробени братя.
Конкретен повод за войната дават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Първа започва военните действия Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявява война. На свой ред на 5 октомври България и Гърция също обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия. Те обаче не съумяват да се възползват максимално от преимуществата си, тъй като всяка една от тях преследва свои цели. Това попречва за изготвянето на общ военен план и създаването на общо военно командване. В резултат главната тежест на войната пада върху България. Нейната армия възлиза на 350 000 бойци, което съставлява повече от половината войски на всички държави от Балканския съюз. В същото време тя трябва да поеме и главния удар на турската армия, която определя за свой главен боен театър района на Източна Тракия. Тук османското правителство съсредоточава по-голямата част от армията си, но и разполага с крупни войскови сили в Одрин, Лозенград и пр.
Войските на съюзничките на България се приготвят за действия в района на Македония и Албания, където империята разполагала със значително по-малобройни войскови части. Тези на пръв поглед дребни факти довеждат до сериозни последици както в хода на войната, така и след нейното приключване. Независимо от това обявяването на войната против Османската империя се посреща с голяма радост от населението на балканските държави. Особено ярко е въодушевлението на българския народ, на цялата българска общественост. Войниците се изпращат на фронта с радост и музика. Желанието да се освободи поробеното българско население в Македония и Одринско, останало под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес 1878 г., е всеобщо. Това повдига бойния дух на българската армия.
Бойните действия започват по предварително изготвените оперативни планове. Българските армии навлизат в Източна Тракия и само за няколко дни изтласкват османските войски на линията Одрин-Лозенград. Намиращите се противникови части при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и др. са разбити. Те не издържат точния огън на българската артилерия и устремните атаки "на нож" на пехотата. Бързо минават в отстъпление, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга бойна техника; много турски войници попадат в плен.
Настъпилата паника в османската армия не позволява на коменданта на Одринската крепост Шукри паша да я предпази от обкръжаване от българските войски. Малко преди това без съпротива се предава и Лозенградската крепост. След тези неочаквани и бързи успехи на българските войски османската армия е силно разстроена и това създава изключително благоприятни условия за нейното окончателно разбиване. По вина на цар Фердинанд I, който се обявява за главнокомандващ на българската войска, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници е преустановено за известно време. Това позволява на последните да заемат нова позиция на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Водят се кръвопролитни боеве. И този път победители са българите. Османската армия е принудена да отстъпи към Чаталджа и столицата Цариград. В същото време успешно се водят и сраженията между българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври Родопският отряд разбива противниковите войски в Разлог, Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) и Тъмръшкия клин. На 8 ноември Кърджалийският отряд завладява Гюмюрджина. В следващите няколко дни този отряд заедно с Родопския и Сборната конна бригада обкръжават и пленяват войските на Явер паша в района на Дедеагач – Фере.
Свой принос за бързите победи на българските войски дава и българският военноморски флот в Черно море. На 7 срещу 8 ноември миноносците "Дръзки", "Летящи", "Смели" и "Строги" влизат в открит бой с крайцера "Хамидие" и успяват да го торпилират. Турското командване вдига морската блокада на българския черноморски бряг. Отстранена е опасността от евентуални атаки срещу фланговете на българските войски в Източна Тракия. За пръв път в хода на военните действия от българска страна се използва и авиацията. Български самолети извършват разузнавателни полети над противниковите позиции и донасят ценни сведения за тяхното месторазположение. Освен това те обстрелват и някои от турските позиции.
Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието облекчават до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави. Сръбската армия, действаща в района на Куманово и Битоля, разбива намиращите се там войски и ги принуждава да се оттеглят от територията на Вардарска Македония. В помощ на сръбската армия се явява и българската 7. пехотна рилска дивизия, която още на 5 октомври настъпила към Кочани, Царево село (дн. Делчево) и Горна Джумая (дн. Благоевград). След триседмични тежки сражения с османските войски в Кресненското и Рупелското дефиле тя успява да ги изтласка на юг и на 27 октомври стига до Солун.
Гръцката армия води боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро и в резултат на успешните си действия изтласква османските войски на изток. На 26 октомври тя влиза в Солун, а отделни нейни части се насочват към Епир. Междувременно на гръцкото командване се удава да обсади и гр. Янина.
Колкото и да е малобройна, армията на Черна гора също постига успехи против османските войски. Тя ги изтласква от Новопазарския санджак и се насочва към крепостта Шкодра, която обсажда.
Изправена пред пълен военен погром, Високата порта отправя молба до българското правителство за примирие. Цар Фердинанд I обаче скрива това предложение от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват противниковите позиции на Чаталджанските възвишения. Решен на всяка цена да влезе в Цариград, за което е тайно подстрекаван от Виена и Берлин, той не се съобразява с умората, настъпила сред българските войници, и с обстоятелството, че те са лишени от достатъчна и сигурна подкрепа в своя тил. А междувременно в редовете на българската армия пламва холера, която започва масово да коси изтощените войници. При тези обстоятелства атаките на българските войски, които струват огромни човешки жертви, не довеждат до успешен край. Едва след това положение цар Фердинанд I дава съгласието си за преговори. Със своята безразсъдна авантюра при Чаталджа той обаче пропуска най-благоприятния момент за водене на преговори с Високата порта.
След неуспеха на чаталджанската акция Османската империя, макар и да приема исканията на съюзените балкански държави за отстъпване на земите на запад от линията Мидия-Енос, след подписване на примирието от 20 ноември започва да протака преговорите за мир, които трябва да започнат в Лондон.
През януари 1913 г. в Цариград се извършва държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче не довеждат до положителен резултат. Напротив, последват нови военни успехи на балканските съюзнички. Един от най-големите измежду тях е превземането на Одринската крепост от българските войски. След ожесточена нощна атака на 13 март българската армия, подсилена от две сръбски дивизии, овладява крепостта. Шукри паша се предава с целия свой щаб. Пленени са около 80 000 турски войници и 524 оръдия. В ръцете на балканските съюзнички падат крепостите Янина и Шкодра.
При това положение османското правителство се принуждава отново да поиска примирие. Със съдействието на Великите сили неговото предложение се приема с уговорката, че то ще удовлетвори проявените по-рано към империята искания за земите, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос. Преговорите започват отново в Лондон и приключват на 17 май 1913 г. с подписването на мирен договор. С този акт е сложен официално край на войната.
Въпреки недостатъците в дипломатическата и военнотехническата подготовка на четирите балкански държави, войната завършва с победа за тях. Турция е лишена в значителна степен от балканските си владения. Премахнат е османският гнет над българското население в Македония и Одринско. В този смисъл Балканската война е истинско продължение на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), обстоятелство, което обуславя и нейния освободителен характер. Друг съществен резултат от Балканската война е предоставянето на независимост на Албания.
Резултатите от войната обаче се оказват нетрайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзнички обстановката на полуострова отново се нажежава. В спора се намесва и Румъния, която не скрива своите искания за компенсация от България за сметка на разширяването и на юг. Страстите между отделните балкански държави се раздухват в не малка степен и от заинтересованите западни велики сили и по-специално от Австро-Унгария и Германия. Виена и Берлин гледат с враждебно око на Балканския съюз още от първия ден на съществуването му и желаят по-скоро неговото ликвидиране. В резултат на всичко това скоро след подписването на мирния договор избухват пламъците на нова война – Междусъюзническата война (1913 г.), този път между самите балкански съюзнички.


1914 г.
Федералната комисия по търговията в САЩ приема постановление, забраняващо създаването на монополи в индустрията и търговията.


1918 г.
Започва последното голямо сражение през Първата световна война – битката за Аргон.
Първата световна война е война между две европейски групировки (германско-австрийският блок и Антанта). Отначало войната обхваща само осем европейски държави – Германия и Австро-Унгария, от една страна, и срещу тях – Великобритания, Франция, Русия, Белгия, Сърбия и Черна гора. По-късно в нея са въвлечени и други страни; участват общо 38 държави – четири в т. нар. Централни сили - Германия, Австро-Унгария, България, Турция, и 34 в Антантата. Повод за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. Германският генерален щаб разработва план за светкавична война (план Шлифен), предвиждащ разгром на Франция чрез дълбоки обхващащи удари през територията на Белгия, след това прехвърляне на войските срещу Русия и последващ разгром чрез мощни разсичащи удари и излизане в дълбокия тил. Първите сражения показват несъстоятелността на подготвените планове. Настъплението на германските войски е спряно при р. Марна и на западноевропейския театър маневрената война преминава в позиционна. Руската армия провежда успешно контранастъпление срещу Австро-Унгария и също преминава към отбрана. През 1915 г. австро-германските войски провеждат няколко успешни операции и успяват да завземат Полша, Галиция и част от Пр***тика. България остава неутрална и изчаква развитието на събитията, за да определи към коя от воюващите коалиции да се присъедини. Руската дипломация чрез редица ходове не позволява сближаването между България и страните от Антантата. В края на август 1915 г. тя се присъединява към Централните сили, на 9 септември 1915 г. обявява мобилизация и на 1 октомври 1915 г. се намесва във войната. След намесата на България и Турция на страната на Централите сили се откриват нови фронтове - Македонски, Месопотамски, Кавказки, Палестино-сирийски. През 1916 г. на всички тях войната приема изключително позиционен характер и се превръща в окопна. В края на годината Антантата успява да вземе стратегическата инициатива от Централните сили. В началото на 1917 г. в Русия започват вълнения, които довеждат до абдикацията на императора и създаването на Временно правителство, което остава вярно на съюзническите задължения към Антантата. През пролетта на 1917 г. със задача от германския генерален щаб в Русия отиват Владимир Илич Ленин, Л. Д. Троцки и други болшевики, които започват да дестабилизират страната и да разрушават армията. На 25 октомври 1917 г. болшевиките завземат властта и обявяват, че Русия излиза от войната. На 3 март 1918 г. правителството сключва сепаративен мир с Централните сили. През цялата 1918 г. войските на Антантата настъпват по всички фронтове. През септември 1918 г. започват настъпление на Македонския фронт срещу българската армия, в която е включена и една германска (302. пехотна) дивизия. След продължителна артилерийска подготовка на 16 и 19 септември упорито атакуват три английски и две гръцки пехотни дивизии. Осъществяват се и няколко газови атаки, но българската армия отблъсква противниковото настъпление по целия фронт. В тази обстановка след бляскавата и победна кампания на българската армия през 1918 г. се стига до морално разлагане на войските, всеобщо дезертьорство и напускане на фронта в края на септември 1918 г. След тези печални събития България е принудена първа от Централните сили да капитулира. На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие, на 30 септември 1918 г. капитулира Турция, на 3 ноември 1918 г. излиза от войната Австро-Унгария, на 11 ноември 1918 г. капитулира Германия. Условията за мирен договор с Германия и съюзниците й са изработени на Парижката мирна конференция 1919-1920 г.


1934 г.
Пуска се на вода най-големият пътнически кораб на компания “Кунард лайн” ­ “Куин Мери”.


1955 г.
По време на най-черния ден в историята на Нюйоркската стокова борса се отбелязват загуби от 44 милиона щатски долара.


1960 г.
Фидел Кастро произнася най-дългата реч в историята на ООН ­ 4 часа и 29 минути.


1960 г.
Вицепрезидентът на САЩ Ричард Никсън и сенаторът Джон Кенеди провеждат първия предаван в национален мащаб телевизионен предизборен дебат.


1984 г.
Китай и Англия постигат споразумение за преминаването на Хонконг под китайско управление от 1997 г.
Хонконг е територия в Азия, в югоизточната част на Китай на брега на Южнокитайско море. Състои се от 2 части: остров Сянган и малък участък от полуостров Дзюлун – китайски територии, отнети от Великобритания през 1842 г., а също – по-голямата част от полуостров Дзюлун с прилежащите острови (т. нар. Нова територия), дадени под аренда от Китай на Великобритания през 1898 г. за срок от 99 години. Площта на Хонконг е 1 066 кв. км. населението – 6 500 000 жители, над 98% от които – китайци. Официални езици са английски и китайски. Административен център е гр. Сянган (англ. Виктория). Благодарение на големите чужди инвестиции (китайски, английски, японски и американски) през 60-те и 70-те години на ХХ в. на базата на вносни суровини започва бурно развитие на промишлеността, около 4/5 от продукцията на която отива за износ. Развити са следните промишлени отрасли шивашка, обувна, електротехническа, електронна, текстилна, хранително-вкусова, тютюнева, нефтохимическа, циментова и порцеланово-керамична промишленост, корабостроене, туризъм. Добиват се каолин, флуорит, кварцов пясък. В страната съществува интензивно развито зеленчукопроизводство и цветарство. Отглеждат се свине, птици. Развит е риболовът. Изградена е ЖП и шосейна мрежа. Много добре развит е търговският флот. Хонконг е износител (включително реекспорт) на промишлена продукция, бижутерия, играчки. Развит е. През юли 1997 г. Хонког е върнат на Китай.

НА 26 СЕПТЕМВРИ СА РОДЕНИ:


1870 г.
Роден е Християн Х – крал на Дания (от 1912 г.) и Исландия (1918-1944 г.). По време на Втората световна война проявява твърдост пред немските окупационни власти и защитава датските евреи от унищожаване. Умира на 20 април 1947 г. в Копенхаген.


1879 г.
Роден е Петко Юрданов Тодоров – български писател.
Петко Ю. Тодоров учи в Търновската мъжка гимназия. През 1896 г. заминава заедно с брат си Христо Тодоров за Тулуза (Франция), където постъпва в “Лисе насионал”. Сътрудничи на в-к “Ла Депеш” с Ж. Жорес. Привърженик е на социализма. След завръщането си редактира в-к “Законност” (заедно с Ив. Беливанов). Следва право в Берн, Швейцария (1898 г.), литература в Берлин и Лайпциг (1904 г.). Посещава различни европейски страни. В началото на века се отдръпва от социализма и обществените борби. Под влияние на П. П. Славейков и д-р Кр. Кръстев се ориентира към немския индивидуализъм. През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на остров Капри, където умира. Тленните му останките са пренесени в София през 1921 г. Ранното творчество на Тодоров е под влияние на социализма - “Драски” (1894 г.) и “Стихове на скучната лира” (1895 г.). След 1900 г. създава зрелите си идилии и драми - “Идилии” (1908 г.), “Драми” (кн. 1, 1900 г.). Живее в близко духовно родство с кръга “Мисъл”, с философските, художествените и естетически търсения на неговите членове. Участва активно в българския литературен живот (1904-1910 г.); създава драмите “Страхил, страшен хайдутин”, “Първите”, “Змейова сватба”, “Невеста Боряна”. В много от произведенията се долавя влиянието на Х. Ибсен и Г. Хаупман. Майстор е в пресъздаване на настроението, емоционалната атмосфера и изящния пейзажен рисунък. Умира на 14 февруари 1916 г. в Швейцария.


1886 г.
Роден е Ран Босилек (псевдоним на Генчо Станчев Негенцов) - български писател.
Ран Босилек (Генчо Негенцов) завършва Априловската гимназия в родния си град Габрово 1904 г., където след това е учител (1904-1908 г.). Следва славянска филология и право в Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1908-1910 г.), завършва право с докторат в Брюксел (1916 г.). Известно време е адвокат, но интересите му към литературата го откъсват от тази професия. Участва в редактирането на списание "Светулка", редактира вестник "Врабче" и сп. "Детска радост" – едно от най-известните детски издания в България. Редактор е в издателство "Хемус". Председателства Дружеството на детските писатели. Членува в Съюза на българските писатели. За пръв път печата детски стихове и приказки през 1906 г. в списание "Светулка". Ран Босилек е тънък познавач на детската психика. В основата на творчеството му лежи образноемоционалното отражение на детската душевност, на причудливата приказност и на волното детско въображение. В песните и приказките си неусетно преминава от личното преживяване към социалното чувство. Голям дял в неговото творчество заемат преразказаните народни приказки от български, руски, японски, индийски, шведски и норвежки фолклор. Един от създателите на художествено оформената детска книга в България. Умира на 8 октомври 1958 г. в София.


1888 г.
Роден е Томас Стърнз Елиът – англо-американски поет, историк на културата.
През 10-те години на ХХ в. Томас Елиът е имажист (поетична школа в англоезичната литература, която обединява англичаните Т. Елиът, Ф. М. Флинт, Д. Лоурънс, Р. Олдингтън и американците Е. Лоуъл, Е. Паунд, Х. Дулитъл, Дж. Флетчър). Започва с урбанистични стихове и гротескно-сатирични поеми ("Пруфрок и други наблюдения", 1917 г., "Стихотворение", 1920 г. и др.), в поемата "Безплодната земя" (1922 г.) изразява характерното за 20-те години предчувствие за гибелта на цивилизацията. След Първата световна война Елиът решително скъсва с традиционните стихотворни форми и образност. Заедно с Е. Паунд той упражнява особено силно влияние върху творчеството на т. нар. монреалска група поети в Канада от 20-те години на ХХ в., ръководени от А. Смит. Създава образци от медиативна лирика, характеризираща се с непосредствено съзерцание, индивидуализирана умозрителност, стремеж към постигане на съкровените закономерности на битието ("поетичните сюити", "Пепелната среда", 1930 г., "Четири квартета", 1943 г.). Автор е на драми, между които "Убийство в църквата" (1935 г.), "Събиране на семейството" (1939 г.) и др. Някои от литературно-критическите му идеи са възприети от "новата критика" (в САЩ) и структурализма. Историко-литературните му статии и статиите му върху общи проблеми на културата са събрани в сборника "Предназначение на поезията и критиката" (1933 г.), "Бележки към определяне на понятието “култура" (1948 г.), "За поетите и поезията" (1957 г.). Нобелова награда за литература за 1948 г. На 6 юли 1993 г. са открити 40 непубликувани поеми на Елиът. Умира на 4 януари 1965 г. в Лондон.


1897 г.
Роден е Павел VІ (Джовани Батиста Монтини) – римски папа от 1963 г. до 1978 г.
Павел VІ (Джовани Батиста Монтини) произхожда от семейство на виден католически деятел. Завършва лицей (1916 г.), семинария (1920 г.), продължава образованието си в университет. В периода 1923-1954 г. е на дипломатическа служба във Ватикан. Архиепископ е на Милано (1954-1958 г.) и кардинал (1958 г.). Избран е за папа на 21 юни 1963 г. Провежда сесии на Вселенския събор (1963-1965 г.). През 1964 г. пътува до много страни в света (Палестина, Индия, САЩ, Филипините, Австралия и др.). Разширява кардиналската колегия до 147 д. (1973 г.). Започва реформиране на Римската курия (апостолическата конституция "Регимини еклезие универсе", 1967 г.). Създава енцикликите "Еклезиам суам" (1964 г.), "Популорум прогрессио" (1967 г.), "Хумане вите" (1968 г.), апостолическото послание "Октогезима адвениенс" (1971 г.). Умира на 6 август 1978 г. в Рим


1898 г.
Роден е Джордж Гершуин – един от най-популярните американски композитори.
Гершуин започва да се занимава с композиране под влияние на Ървин Бърлин и Джером Керн. Първата си оперета "В осем и половина часа" създава през 1919 г. Слава му донася "Ла, ла Люсил" (1920 г.). През 1924 г. е представена триумфалната "Рапсодия в синьо" ("Рапсодия в стил блус") с диригент П. Уаймън и с участието на автора. Джордж Гершуин създава оперетата "Лейди, бъдете добра" и няколко песни. Следват: Концерт за пиано и оркестър във фа (1925 г.), симфонията-поема "Един американец в Париж" (1928 г.), "Кубинска увертюра", "Втора рапсодия" и операта "Порги и Бес" – първата американска национална опера и негово най-значително произведение. Към "леките" жанрове се отнасят филмовата музика, песните, клавирните пиеси и др., които го правят още по-популярен. Умира на 11 юни 1937 г. в Ню Йорк.


1964 г.
Роден е Николай Тодоров (Кайзера) – български футболист, полузащитник. Играе в “Добружда” - Добрич, ЦСКА, “Левски” - София, “Локомотив” - София, “Монпелие” - Франция, “Кан” - Франция и отново “Левски”. Към 1 октомври 1993 г. в “А” РФГ е изиграва 173-ния си мач, до този момент в кариерата си отбелязва общо 41 гола. В националния отбор има 12 мача с 3 отбелязани гола. Известен е като “Кайзера”.



НА 26 СЕПТЕМВРИ УМИРАТ:


1939 г.
Умира Христо Иванов Силянов – български писател документалист, мемоарист, публицист и поет. Един от ръководителите на ВМОРО.
Христо Силянов учи в Цариград, Солун и в Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, завършва Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1907 г.). Учителства в Прилеп (1901-1902 г.). През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканската война (1912-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председателства Дружеството на столичните журналисти (1931-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира в-к “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Сътрудничи с хумор, разкази, статии и фейлетони на сп. “Ново време”, “Просвета”, “Пролетна заря”, “Македонски преглед”, “Съвременна илюстрация”, “Македония”, “Македоно-одрински преглед”, “Художник”, “Народ и армия”, “Сборник от турските зверства”, “Седмица”, “Свободно мнение”, “Наблюдател”, “Отечество”, “Военни известия”, “Обединение”, “Листопад”, “Нови хоризонти”, “Български турист”, “Нова България”, на в-к “Македонска трибуна”, “Завет”, “Македония”, “Вардар”, “Знаме”, “Време”, “Вечерна поща”, “Нов век”, “Мир”, “Трибуна” (Враца), “Знание”, “Илинден”, “Пряпорец” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. Антон Страшимиров го настанява на работа като редактор във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. През 1919 г. основава сп. “Сила”, което първо след войната дава широко място на литературните материали и привлича писателите. Песните му наподобяват Чинтуловите и са популярни сред населението в Македония. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Умира на 26 септември 1939 г. в София. Съчинения: “Тъгите на роба” (стих., 1903 г., в съавтарство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският национален въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война - 1912” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник - 1902” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско - 1903” (1934 г.).


1902 г.
Умира Леви Строс – американецът, създал дънковите облекла.


1990 г.
Умира Алберто Моравия (псевдоним на Алберто Пинкерле) – италиански писател.
Алберто Моравия е роден през 1907 г. Автор е на: сборник разкази "Онова нещо", "Трилогия за отчуждението": "Приключението" (1960 г.), "Нощта" (1960 г.), "Затъмнението" (1962 г.), романа "Аз и Той" и други.