1828 - Установени са дипломатически отношения между Русия и Бразилия
1906 - Като международен сигнал за бедствие е установен SOS
1941 - В реч Хитлер заявява, че Русия е окончателно разбита и никога повече няма да може да се възстанови
1942 - Немците за пръв път изпробвали ракетата ФАУ-2 
1946 - В Нюфаундленд се разбива американски самолет, в следствие, на което загиват 39 човека /за този момент това е най-голямата самолетна катастрофа в света/
1952 - В Лос Анджелис е направен първият видеозапис на магнитна лента
1987 - Канада и САЩ се договарят за свободна търговия помежду си
1990 - Завършва процесът на обединяване на Източна и Западна Германия
1993 - Гайдар Алиев е избран за президент на Азербайджан с 98,8% от гласовете
1995 - При избухване на бомба, заложена от терористи, в Скопие е ранен президентът на Македония Киро Глигоров
1995 - Фред Ромпелберг установява абсолютен световен рекорд за скорост, достигната с велосипед - 268,67 км/ч
1998 - В Канада Гари Бурк представил най-голямата тиква в света, тежаща 495,32 кг
1998 - В Лондон е открит най-големият в света център за мода, разположен на площ от 7897 квадратни метра

НА 3 ОКТОМВРИ В БЪЛГАРИЯ:

1878 г.
Основава се Горноджумайски благотворителен комитет "Единство".
Комитетите “Единство” са организации, създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения от Берлинския конгрес (1878 г.). На 29 август 1878 г. в Търново Ст. Стамболов, Г. Живков, Хр. Иванов – Големия и други основават комитет "Единство", който си поставя за цел да подпомага съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работи за обединяването на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много други градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден на 16 август 1878 г. в Пловдив от Д. Матевски, П. Свещаров и др. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта. Под тяхно ръководство се намират гимнастическите дружества, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба. Благодарение на дейността на тези комитети Областта запазва своя български облик. Редица дейци на комитетите участват активно и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879 г.).

1909 г.
Влиза в сила Закон за сдруженията. Законът е приет от Отоманския парламент и забранява организациите на етническа основа. В началото на ноември 1909 г. властите разтурят Битолския конституционен клуб и на 18 същия месец Централното бюро нарежда на партията да се саморазпусне, за да избегне репресиите.

1912 г.
В навечерието на Балканската война (1912-1913 г.) Високата портата отхвърля нотата, отправен й от България, Гърция, Сърбия и Черна гора и скъсва дипломатически отношения с тези държави освен с Гърция, с която се стреми да запази добри отношения.
Горепосочената нота е формалният повод за избухване на Балканската война (1912-1913 г.). Този документ е отправен след кланетата последвали Илинденско-преображенското въстание. В нотата се съдържат искания за административни реформи в европейските предели на империята.
Истинската причина за войната е желанието на България, Сърбия, Гърция и Черна гора да освободят териториите на Балканския полуостров, населени с национални малцинства на съответните държави, но останали под османска власт след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).
Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет.
Безуспешният край на националноосвободителните борби в европейските предели на Османската империя и половинчатият характер на Младотурската революция (1908 г.) налагат да се търсят други пътища за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Този път инициативата е взета от управляващите върхушки в балканските държави, които не виждат друг изход за неговото решаване освен войната. В продължение на няколко десетилетия всяка една от тях се готви за бъдещия военен конфликт с Турция и при евентуален успех - да разшири своите територии за нейна сметка. Докато българските управници се стремят към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринско, населени предимно с българско население, то Сърбия търси излаз на Адриатика, но не скрива своите апетити и към Вардарска Македония (макар мнозинството от живеещото в нея християнско население да е българско) и към някои части на Албания. Гърция също предявява искания за области в Албания, за редица егейски острови, намиращи се във владение на Османската империя, както и за част от Южна Македония. На свой ред и малката Черна гора настоява за разширение по посока на Шкодра и пр. Но техните намерения се натъкват не само на силното противодействие на Високата порта, но и на някои от западните европейски велики сили и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които, държейки за своето влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения. От своя страна Русия с мълчаливото съгласие на Англия и Франция, изхождайки от свои политически съображения, подтиква балканските държави към съюз за борба против империята, без обаче това да означава насърчаване на непосредствени военни действия.
Против войнолюбивите планове на балканските управляващи върхушки се обявяват социалдемократите в техните страни. За разрешение на сложния национален въпрос на Балканите те издигат лозунга за Балканска федеративна република, обоснован теоретически от Димитър Благоев и приет на Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се в Белград през 1909 г. Но поради своята малобройност и твърде мъглявото съдържание на този лозунг балканските социалдемократически партии не успели да го наложат като начин за уреждането на националния въпрос.
Непосредствен тласък за активизиране подготовката на Балканската война дава военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през септември 1911 г. Правителствата на четирите балкански държави пристъпват незабавно към дипломатически и военнотехнически приготовления. Това предизвиква известен смут сред Великите сили. Обособени в две групировки - Антанта и Троен съюз, те се намират пред прага на бъдещия световен конфликт и, страхувайки се от евентуални изненади, които биха объркали предварителните им планове, те не желаят усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на България, Сърбия и Гърция са отправени от двете групировки апели за въздържане от каквито и да е военни действия против Османската империя. Балканските правителства обаче са решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна са не само различните политически партии (без социалдемократическите), но и огромната част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за освобождението на своите поробени братя.
Конкретен повод за войната дават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Първа започва военните действия Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявява война. На свой ред на 5 октомври България и Гърция също обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлизала на 420 000 души и 930 оръдия. Те обаче не съумяват да се възползват максимално от преимуществата си, тъй като всяка една от тях преследвала свои цели. Това попречва за изготвянето на общ военен план и създаването на общо военно командване. В резултат главната тежест на войната пада върху България. Нейната армия възлиза на 350 000 бойци, което съставлява повече от половината войски на всички държави от Балканския съюз. В същото време тя трябва да поеме и главния удар на турската армия, която определя за свой главен боен театър района на Източна Тракия. Тук османското правителство съсредоточава по-голямата част от армията си, но и разполага с крупни войскови сили в Одрин, Лозенград и пр.
Войските на съюзничките на България се приготвят за действия в района на Македония и Албания, където империята разполага със значително по-малобройни войскови части. Тези на пръв поглед дребни факти довеждат до сериозни последици както в хода на войната, така и след нейното приключване. Независимо от това обявяването на войната против Османската империя се посреща с голяма радост от населението на балканските държави. Особено ярко е въодушевлението на българския народ, на цялата българска общественост. Войниците са изпращани на фронта с радост и музика. Желанието да се освободи поробеното българско население в Македония и Одринско, останало под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес (1878 г.), е всеобщо. Това повдига бойния дух на българската армия.
Бойните действия започват по предварително изготвените оперативни планове. Българските армии навлизат в Източна Тракия и само за няколко дни изтласкват османските войски на линията Одрин-Лозенград. Намиращите се противникови части при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и др. са разбити. Те не издържат точния огън на българската артилерия и устремните атаки "на нож" на пехотата. Бързо минават в отстъпление, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга бойна техника; много турски войници попадат в плен.
Настъпилата паника в османската армия не позволява на коменданта на Одринската крепост Шукри паша да я предпази от обкръжаване от българските войски. Малко преди това без съпротива се предава и Лозенградската крепост. След тези неочаквани и бързи успехи на българските войски османската армия е силно разстроена и това създава изключително благоприятни условия за нейното окончателно разбиване. По вина на цар Фердинанд I, който се обявява за главнокомандващ на българската войска, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници се преустановява за известно време. Това позволява на последните да заемат нова позиция на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Водят се кръвопролитни боеве. И този път победители излизат българите. Османската армия се принуждава да отстъпи към Чаталджа и столицата Цариград. В същото време успешно се водят сраженията между българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври Родопският отряд разбива противниковите войски в Разлог, Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) и Тъмръшкия клин. На 8 ноември Кърджалийският отряд завладява Гюмюрджина. В следващите няколко дни този отряд заедно с Родопския и Сборната конна бригада обкръжават и пленяват войските на Явер паша в района на Дедеагач - Фере.
Свой принос за бързите победи на българските войски дава и българският военноморски флот в Черно море. На 7 срещу 8 ноември миноносците "Дръзки", "Летящи", "Смели" и "Строги" влизат в открит бой с крайцера "Хамидие" и успяват да го торпилират. Турското командване вдига морската блокада на българския черноморски бряг. Отстранява се опасността от евентуални атаки срещу фланговете на българските войски в Източна Тракия. За пръв път в хода на военните действия от българска страна се използва авиацията. Български самолети извършват разузнавателни полети над противниковите позиции и донасят ценни сведения за тяхното месторазположение. Освен това те обстрелват и някои от турските позиции.
Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието облекчават до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави. Сръбската армия, действаща в района на Куманово и Битоля, разбива намиращите се там войски и ги принуждава да се оттеглят от територията на Вардарска Македония. В помощ на сръбската армия се явява и българската 7. пехотна рилска дивизия, която още на 5 октомври настъпва към Кочани, Царево село (днес Делчево) и Горна Джумая (днес Благоевград). След триседмични тежки сражения с османските войски в Кресненското и Рупелското дефиле тя успява да ги изтласка на юг и на 27 октомври стига до Солун.
Гръцката армия води боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро и в резултат на успешните си действия изтласква османските войски на изток. На 26 октомври тя влиза в Солун, а отделни нейни части се насочват към Епир. Междувременно на гръцкото командване се удава да обсади и гр. Янина.
Колкото и да е малобройна, армията на Черна гора също постига успехи против османските войски. Тя ги изтласква от Новопазарския санджак и се насочва към крепостта Шкодра, която обсажда.
Изправена пред пълен военен погром, Високата порта отправя молба до българското правителство за примирие. Цар Фердинанд I обаче скрива това предложение от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват противниковите позиции на Чаталджанските възвишения. Решен на всяка цена да влезе в Цариград, за което е тайно подстрекаван от Виена и Берлин, той не се съобразява с умората, настъпила сред българските войници, и с обстоятелството, че те са лишени от достатъчна и сигурна подкрепа в своя тил. А междувременно в редовете на българската армия пламва холера, която започва масово да коси изтощените войници. При тези обстоятелства атаките на българските войски, които струват огромни човешки жертви, не довеждат до успешен край. Едва след това положение цар Фердинанд I дава съгласието си за преговори. Със своята безразсъдна авантюра при Чаталджа той обаче пропуска най-благоприятния момент за водене на преговори с Високата порта.
След неуспеха на чаталджанската акция Османската империя, макар и да приема исканията на съюзените балкански държави за отстъпване на земите на запад от линията Мидия-Енос, след подписване на примирието от 20 ноември започва да протака преговорите за мир, които трябвало да започнат в Лондон.
През януари 1913 г. в Цариград се извършва държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче не довеждат до положителен резултат. Напротив, последват нови военни успехи на балканските съюзнички. Един от най-големите измежду тях е превземането на Одринската крепост от българските войски. След ожесточена нощна атака на 13 март българската армия, подсилена от две сръбски дивизии, овладява крепостта. Шукри паша се предава с целия свой щаб. Пленени са около 80 000 турски войници и 524 оръдия. В ръцете на балканските съюзнички падат и крепостите Янина и Шкодра.
При това положение османското правителство се принуждава отново да поиска примирие. Със съдействието на Великите сили неговото предложение се приема с уговорката, че то ще удовлетвори проявените по-рано към империята искания за земите, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос. Преговорите започват отново в Лондон и приключват на 17 май 1913 г. с подписването на мирен договор. С този акт се слага официално край на войната (Лондонски мирен договор – 1913 г.).
Въпреки недостатъците в дипломатическата и военнотехническата подготовка на четирите балкански държави, войната завършва с победа за тях. Турция се лишава в значителна степен от балканските си владения. Премахва се османският гнет над българското население в Македония и Одринско. В този смисъл Балканската война е истинско продължение на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), обстоятелство, което обуславя и нейния освободителен характер. Друг съществен резултат от Балканската война е предоставянето на независимост на Албания.
Резултатите от войната обаче се оказват нетрайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзнички обстановката на полуострова отново се нажежава. В спора се намесва и Румъния, която не скрива своите искания за компенсация от България за сметка на разширяването й на юг. Страстите между отделните балкански държави се раздухват в не малка степен и от заинтересованите западни велики сили и по-специално от Австро-Унгария и Германия. Виена и Берлин гледат с враждебно око на Балканския съюз още от първия ден на съществуването му и желаят по-скоро неговото ликвидиране. В резултат на всичко това скоро след подписването на мирния договор избухват пламъците на нова война, този път между самите балкански съюзнички (Междусъюзническа война – 1913 г.).


1915 г.
В хода на Първата световна война Русия, Великобритания и Франция обявяват война на България.
Първата световна война е между две големи капиталистически групировки - Тройният съюз и Съглашението. Породена е от неравномерното им икономическо развитие в края на XIX в. и началото на ХХ в., което изтласква на преден план въпроса за преразпределение на колониите в света.
Повод за войната става убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево от членове на сръбска националистическа организация. В отговор на този акт Австро-Унгария изпраща на Сараево неизпълними условия, вследствие на което войната между тях става неизбежна. Военните действия започват на 15 юли 1914 г. и в следващите дни в конфликта се намесват Германия - като съюзник на Австро-Унгария, а Русия - на страната на Сърбия. Освен това Германия обявява война на Русия и Франция и навлиза със своите войски в пределите на неутрална Белгия. Англия се намесва на страната на Франция и Русия. В края на октомври 1914 г. австро-германският блок успява да привлече за свой съюзник Турция. Италия, която е член на Тройния съюз, проявява колебания и през пролетта на 1915 г. е привлечена на страната на Съглашението.
От лятото на 1914 г. до лятото на 1915 г. войната се води с променлив успех и за двете групировки, като превес продължават да имат държавите от Тройния съюз. През 1916 г. настъпва равновесие на силите. С намесата на САЩ във войната (6 април 1917 г.) на страната на Съглашението настъпва обрат в хода на военните действия и през есента на 1918 г. държавите от Тройния съюз капитулират.
Първата световна война избухва в момент, когато България се възстановява от първата национална катастрофа, последвала след поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г. Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки.
През пролетта и лятото на 1915 г., когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, те започват да се стремят да привлекат България на своя страна. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната във военния конфликт.
Възползвайки се от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. член 17 от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война. Паралелно с тези спогодби на 24 август 1915 г. е сключена и още една спогодба - с Турция, уреждаща поправката на границата между двете страни по долното течение на р. Марица.
Въпреки че всички тези спогодби се сключват тайно, за българската общественост става ясно, че царят и неговото правителство се готвят да въвлекат страната в световния конфликт. Под натиска на общественото мнение опозиционните лидери са принудени да изоставят пасивната си позиция спрямо действията на монарха и правителството и отправят искане за аудиенция от държавния глава. Срещата се състои в двореца на 4 септември 1915 г. Ал. Стамболийски заявява на царя, че ако въвлече България във войната, той ще рискува не само короната, но и главата си. Скоро след това земеделският лидер е арестуван и въпреки депутатския му имунитет е осъден на доживотен затвор и е затворен в Софийския централен затвор.
Според постигнатите договорености с Австро-Унгария и Германия България пристъпва към непосредствени стъпки за участието си във войната. На 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Формира се и Главно командване на Действащата армия начело с ген. Н. Жеков. До края на септември мобилизацията е приключена, като под знамената са призовани над 600 хиляди войници и офицери, разпределени в три армии. С обозните и други помощни части въоръжените сили на България надвишават 885 хиляди души, които се равняват на 17 % от цялото население на страната. Такъв процент на мобилизация не достига нито една от воюващите в световната война държави.
Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили на България са дислоцирани, както следва: първа армия (в състава на която влизат 1., 6., 8. и 9. пехотна дивизия, 1. конна бригада и 2. конен полк - общо 92 пехотни дружини, 109 батареи и 16 ескадрона) - към Брегово - Кула - Белоградчик - Цариброд и Трън, със задача да преодолее сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин - Алексинац и Ниш); втора армия (състояща се от 3. и 7. пехотна дивизия и конната дивизия - общо 48 пехотни дружини, 51 батареи и 18 ескадрона) - към Кюстендил и Горна Джумая (днес Благоевград), със задача да заеме южната част на Поморавието и част от Македония в района на Куманово; трета армия (съставена от 4. и 5. пехотна дивизия и 3. конна бригада - общо 44 пехотни дружини, 10 ескадрона и др. армейски части), е насочена към Русе-Шумен-Варна, със задача да отбранява северната граница на България в случай на нападение от страна на Румъния. Втора пехотна дивизия, която се оформя като самостоятелна военна единица, е насочена към Мехомия (днес гр. Разлог) - Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) - Доспат и Широка лъка, поема върху себе си задачата да отстоява евентуално нападение от Гърция и Съглашението. Подобни функции се възлагат и на 10. пехотна дивизия, съсредоточена към Беломорието. В помощ на Действащата армия се формира и 11. пехотна дивизия, съставена от опълченци от бившето Македоно-одринско опълчение.
Срещу въоръжените сили на България Сърбия противопоставя своята Тимошка армия (състояща се от две пехотни дивизии и един отряд), Втора армия (в която влизат три пехотни и една конна дивизия), Брегалнишката и Косовската дивизия. Общият състав на сръбските въоръжени сили срещу България възлиза на 118 пехотни дружини, 64 батареи и 25 ескадрона. Военните действия между двете страни започват на 1 октомври 1915 г. До края на годината българските войски успяват да сломят съпротивата на сръбските и притеклите им се на помощ части на Съглашението и да освободят Тимошко, Поморавието и Македония (безспорната и спорната зона). Сръбските въоръжени сили са разгромени напълно, но по нареждане на германското военно командване настъплението на българските войски е спряно на гръцката граница.
В освободените територии се изграждат две военноинспекционни области - Моравска и Македонска. Незабавно се пристъпва към тяхната административна уредба съгласно българското законодателство. Прогонват се намиращите се в тях сръбски чиновници, свещеници и учители, възобновяват се стари български училища и черкви, дава се възможност на живеещото в тях българско население най-после да говори на майчиния си език. По-късно в Беломорието е формирана и трета военноинспекционна област, в която също е възстановен българският облик.
Спирането на българското настъпление на юг позволява не само на сръбските войски да се спасят от гибел, но впоследствие да се даде възможност на Съглашението да открие втори фронт срещу държавите от Тройния съюз, простиращ се от Солун до Албанските планини на северозапад. Докато управляващите среди в Гърция се колебаят на коя страна да се намесят, Румъния заема страната на Съглашението и на 26 август 1916 г. влиза във войната. Срещу нея обаче незабавно се отправят обединените сили на Германия, Австро-Унгария, Турция и България и за кратко време тя е принудена да капитулира пред тях. Във военните действия против нея особено много се отличава конната дивизия, командвана от ген. Ив. Колев. Преодоляна е (предимно от български части) и съпротивата на труднопревземаемата Тутраканска крепост (началото на септември 1916 г.). От есента на 1916 г. и на Южния фронт войната се превръща в позиционна (окопна).
Издръжката на огромната българска войска е непосилна за икономиката на страната. Междувременно не последват и обещаните помощи от Германия и Австро-Унгария. В резултат на всичко това настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на страната. От пазара изчезват стоките от първа необходимост, активизира се действието на черна борса и спекулантство. В отговор на създалата се ситуация в редица краища на страната избухват гладни бунтове, последвани и от т. нар. женски бунтове. Не по-леко е положението и на фронта. Снабдяването на войниците с храна и оръжие е силно затруднено, поради което е намалена в значителна степен хлебната им дажба. Всичко това поражда остро недоволство както сред населението във вътрешността на страната, така и сред войниците на фронта. Вълненията в различните градове и села обхващат и отделни войскови части на фронта. Особено много се засилват войнишките бунтове през пролетта на 1918 г. Цар Фердинанд I е изправен пред дилема. За да успокои населението в страната и войниците на фронта, той е принуден да се раздели с правителството на д-р В. Радославов (юни 1918 г.) и поверява управлението на страната на демократите и радикалите. Заемайки министърпредседателския пост, Ал. Малинов е изправен на кръстопът - да се вслуша във всеобщото недоволство на българския народ против по-нататъшното участие на България във войната или да приеме следваната дотогава линия. Той взема второто решение. Това предизвиква нови, още по-силни протести както вътре в страната, така и от страна на войниците на фронта.
Съглашението, което внимателно следи развоя на събитията в България, преценява, че за него ще бъде по-изгодно, ако предприеме главната атака против Тройния съюз на Южния, а не на Западния фронт. На 15 септември 1918 г. то пристъпва към изпълнение на своя план и атакува българските войски в района на Добро поле. След неколкодневни сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което в следващите няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.
Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до победния й край, правителството на Ал. Малинов не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта. Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, то се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия, намиращ се в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия. След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Ал. Стамболийски и д-р Р. Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това последва прокламирането на Радомирската република (27 септември 1918 г.) и по-нататъшно настъпление на въстаниците. В края на септември те са пред подстъпите на столицата. Благодарение на пристигналите германски войски и грешките на въстаническото ръководство, правителството успява да сломи въстаниците край София. Съглашението, което не крие своето безпокойство от обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено (на 29 срещу 30 септември 1918 г.). Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. Резултатите от неколкогодишното й участие в Първата световна война са катастрофални: пълна стопанска разруха и над 100 хиляди убити и ранени войници по бойните полета. По силата на последвалия Ньойски мирен договор от 1919 г. на страната са наложени репарации. Тя понася значителни териториални загуби - Вардарска Македония заедно със Струмишката област, както и Южна Добруджа, които преминават в пределите на Сръбско-хърватско-словенското кралство и Румъния. Беломорието е поставено отначало под управлението на самото Съглашение, а по-късно минава в пределите на неговия балкански съюзник - Гърция. Наложени са й и допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр. В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия в сравнение с първата от 1913 г. Цар Фердинанд I се принуждава да абдикира от престола в полза на първородния си син княз Борис Търновски. Бившият министър-председател д-р В. Радославов бяга в Германия. Ал. Малинов предприема незабавна реконструкция на своя кабинет, но не успява да се задържи дълго на власт. Подобна е и съдбата на следващия кабинет, оглавен от Т. Теодоров. На проведените в страната през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори печели БЗНС. Партията застава начело на управлението, отначало в коалиция с други две партии, а от май 1920 г. - самостоятелно.

1918 г.
Под натиска на правителството и на премиера Александър Малинов цар Фердинанд I абдикира и заминава за Германия. На престола се възкачва цар Борис III, без да положи задължителната клетва за вярност към конституцията пред Великото народно събрание.
Борис III е български цар от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Получава веднага титлата княз Търновски. Той получава образованието си в Двореца като негови преподаватели са видни учители от столичните училища. След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. След навършване на пълнолетие през 1912 г. официално е провъзгласен за престолонаследник на българския престол. Непосредствен свидетел е на провъзгласяването на независимостта на България и въздигането й от Княжество в Царство (1908 г.). Участва като офицер със специални поръчения в Балканската война (1912–1913) г. и в Междусъюзническата война (1913 г.). След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) известно време е адютант на главнокомандващия Българската армия, но после отново е офицер за специални поръчения. Той поддържа постоянни контакти с войниците на фронта и познава отлично тяхното настроение. След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III. Като си дава сметка за тежкото положение, в което се оказва България след Междусъюзническата война и Първата световна война, през първите няколко години от царуването си съзнателно се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Цар Борис III не одобрява управлението на БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Ал. Стамболийски. Оказва тайна подкрепа на антиправителствените действия на десните опозиционни сили. След като се убеждава, че те са неспособни да свалят управлението на БЗНС по легален начин, става инициатор на военен заговор, организацията на който възлага на ръководителите на Военния съюз и новопоявилата се формация Народен сговор. След успеха на акцията пристъпва незабавно към укрепване на позициите си в политическия живот на страната. Подкрепя сговористкото правителство на проф. Ал. Цанков до лятото на 1925 г. като впоследствие се разграничава от него. Установява добро сътрудничество и с второто сговористко правителство начело с А. Ляпчев. През юни 1931 г. се принуждава да се раздели с него, след като то претърпява неуспех в проведените избори за ХХIII Народно събрание. През октомври 1930 г. се жени за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза.
Междувременно в България настъпват важни политически събития. Управлението на Народния блок, замества управлението на Демократическия сговор. През май 1934 г. то е свалено от нов военен преврат. Тъй като част от офицерите заговорници имат републикански убеждения, те представляват реална опасност за Двореца. Чрез маневри царят съумява да разедини редиците на Военния съюз. С тези действия той отслабва позициите на правителството на К. Георгиев и през януари 1935 г. го заставя да напусне управлението на страната. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис III поема цялата власт в свои ръце. Ситуацията в страната не се променя и след парламентарните избори през пролетта на 1938 г. Новоизбраната камара се разпуска предсрочно, като на нейно място в края на 1939 г. и началото на 1940 г. се избира друга. В този период (юни 1937 г.) се ражда и второто дете на царското семейство – Симеон, който също получава титлата княз Търновски.
През септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша и с това се поставя началото на Втората световна война 1939–1945 г. Царят твърдо се придържа към прокламирания от него курс на неутралитет. Когато обаче през следващата година военните действия се пренасят и на Балканския полуостров, запазването на неутралитет е затруднено. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Б. Филов подписва Тристранния пакт, в резултат на който България става съюзник на държавите от хитлеристката ос. От този момент Борис III на практика се лишава от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г.
В средата на август 1943 г. българският монарх е на посещение при А. Хитлер. След завръщането си, в дните между 20–21 август той заболява тежко. Умира на 28 август. Смъртта му е неочаквана и причините за нея остават неизяснени. На престола веднага се въздигна синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.

1934 г.
Излиза първият брой на вестник (впоследствие списание) “ЛИК” ("Литература - изкуство - критика") – седмично издание за литература, изкуство, театър, кино, наука, обществени въпроси и хроника на културния живот по света. Излиза до 17 юни 1936 г. До брой № 7 на година I излиза под заглавие "Прожектор". Редактор е Ем. Коралов, а от бр. № 7 - Г. Цанев и Св. Минков. Вестникът отстоява принципите на "изкуството на новото време, на изкуството на художествения реализъм". С белетристика и поезия са представени български и чужди автори, между които много съвременни писатели. Отзиви и рецензии печатат Г. Цанев, П. Драгоев, Г. Караславов и др. Поместват се репродукции от картини на Ал. Жендов, Ив. Лазаров, Пр. Кършовски, Ц. Лавренов, Б. Ангелушев и др.


1935 г.
Разкрива се заговор на офицерите, приближени на Дамян Велчев и Кирил Станчев, звенарите, БЗНС “Пладне” и ВМРО-протогеровисти. Арестуват се около 300 заговорници. Обявява се военно положение до 25 октомври.
Дамян Велчев е политически и военен деец. Роден e на 20 февруари 1883 г. в Габрово. Завършва Военното училище в София, а по-късно следва право в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Взема участие като офицер в Балканската война (1912–1913 г.) и в І световна война (1914–1918 г.). Дамян Велчев е един от създателите на Военния съюз, през 1922 г. той е избран в неговото ръководство. Участва в осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. От 1923 г. до 1928 г. е началник на Военното училище. Като ръководител на централното ръководство на Военния съюз е един от главните организатори и извършители на държавния преврат на 19 май 1934 г. Поради промяна в политическата обстановка в страната Дамян Велчев е изключен от Военния съюз и екстерниран в Югославия. През есента на 1935 г. се завръща нелегално в България. Обвинен в подготвянето на преврат, Дамян Велчев е арестуван и осъден на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. През 1940 г. е освободен. Постепенно преминава на антифашистки позиции и възприема идеята за изграждане на Отечествения фронт. След 9 септември 1944 г. е министър на войната в правителството на Отечествения фронт. От септември 1946 г. до октомври 1947 г. е извънреден и пълномощен министър на България в Швейцария. Отказва да се върне в страната, поради което му е отнето българското поданство. Умира на 25 януари 1954 г. във Франция.
Кирил Николов Станчев е военен деец, генерал-лейтенант. Роден е на 14 декември 1895 г. в Кюстендил. Завършва Военното училище в София. Участва в Първата световна война (1914–1918 г.). Той е един от видните дейци на Военния съюз и от ръководителите на "Движение на капитаните" в същия съюз. Обвинен е в заговор срещу монарха, през 1935 г. е уволнен от армията и осъден на смърт. През 1936 г. смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. Амнистиран е през 1940 г. Участва в политическата промяна на 9 септември 1944 г. През първата фаза на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944 г.) е командващ Втора армия, с която се отличава в Нишката и Косовската операция. По-късно е обвинен в участие в заговор на организацията "Неутрален офицер" и е задържан под стража. Впоследствие е амнистиран. Умира на 11 април 1968 г.

1942 г.
От 3 до 5 октомври в Добрич се провежда Велик добруджански събор, който взема решение за разпускане на дружествата "Добруджа" поради окончателното решаване на Добруджанския въпрос.
Добруджанският въпрос е съставна част от Българския национален въпрос, условно обозначение на борбата на добруджанските българи за освобождение от румънска власт. По силата на Санстефанския мирен договор (1878 г.) Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата й от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят. Последвалият Берлински договор (1878 г.), който ревизира Санстефанския договор, оставя непроменена клаузата му по отношение на Северна Добруджа. Скоро след това Букурещ променя отношението си към тази област и предприема действия за асимилиране и денационализиране на живеещото в нея българско население.

1944 г.
Регентите одобряват, приетата на 30 септември единодушно от Министерският съвет "Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея". На 6 октомври 1944 г. Наредбата е обнародвана.
Народният съд е временна съдебна институция, създадена въз основа на наредба закон на отечественофронтовското правителство и в изпълнение повеленията на Техеранската конференция (1943 г.) за наказване на военнопрестъпниците, виновни за започването на Втората световна война (1939–1945 г.). Под ударите на този акт попадат лицата, пряко ангажирани с въвличането на България в световната война на страната на държавите от хитлеристката ос: регентите (тъй като цар Борис III вече е починал), министрите от кабинетите на проф. Богдан Филов (февруари 1940 г. – септември 1943 г.), на Добри Божилов (септември 1943 г. – юни 1944 г.), на Иван Багрянов (юни – септември 1944 г.) и на Константин Муравиев (2 – 8 септември 1944 г.), депутатите от ХХV Народно събрание (1940–1944 г.), висши военни лица, полицейски служители и др., проявили се в преследването на българските евреи и на лица от съпротивителното движение (1941–1944 г.), представители на печата, писатели и др., пропагандирали и възхвалявали съюза на България със страните от хитлеристката ос и т. н. При наличие на чуждестранни войски (части на III Украински фронт) срещу наредбата-закон на практика не се противопоставят никакви сили в страната, поради което и нейното приложение започва още през есента на 1944 г. Пред Народния съд са изправени 11 122 души, срещу които са образувани 135 процеса в София и в различни други краища на страната. Специални състави съдят регентите, министър-председателя и дворцовите съветници, както и депутатите от ХХV Народно събрание. На смърт са осъдени 2 730 души, сред които регентите Богдан Филов, княз Кирил Преславски, генерал-лейтенант Никола Михов, министър-председателя Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, повечето от министрите в техните кабинети, по-голямата част от дворцовите съветници – арх. Й. Севов, Л. Лулчев и др., 67 народни представители, голям брой висши военни лица, полицейски служители и др. Доживотна присъда получават 1 305 души. Освен това са конфискувани над 200 предприятия и голямо количество недвижими и движими имущества на осъдените лица. С Народя съд на практика се дезавуира действащата в страната Търновска конституция, която не предвижда такава съдебна институция. Не случайно и издадените от него присъди не са от името на монарха, а от "името на народа".