Споделя носителят на голямото отличие за изключителен принос в областта на духовната култура Драгни Драгнев, за когото книгата революция не прави, но книгата обогатява човека твърде много и духовната нищета, която настъпи, е залепена за другата - социалната нищета, в която изпадна една голяма част от нашия народ

Драгни Драгнев е роден на 5 януари 1939 г. в Добрич. Завършил е "Българска филология и история" във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Като дългогодишен журналист е работил по проблемите на културата. През 1971 г. излиза първата му стихосбирка "Жътва", но истинският му дебют в литературата е като драматург с историческата пиеса "Хан Аспарух". Следващата му пиеса -  "Мир на мечовете", разказва за живота и управлението на хан Тервел. Драгни Драгнев е автор и на две пиеси за куклен театър - "Петлето" и "Бонбони от шоколад". В историята на поезията на Добруджа е оставил още стихосбирките "Живея в равнина" и "Близост". Като белетрист се е разписал с произведенията "Войната на Хан Тервел", "Обич и гняв", "Таткови приказки", "Нашата Дора Габе", "Гълъбови химни" и "Часът на говорещите буболечки". Носител е на голямата награда за изключителен принос в областта на духовната култура, която ще бъде връчена за пръв път тази година, като част от традиционните годишни награди на Община Добрич за духовност по повод Деня на народните будители - 1 ноември.

- Г-н Драгнев, как приемате наградата и какво носи на твореца признанието?

- Най-важното за един творец е признанието - признанието преди всичко на читателите, не толкова на обществениците и на литературната критика. За мен е много важно какво мислят читателите за моите книги, за моята работа като писател. Приемам наградата с радост. Всяка награда е една капчица радост за твореца. Приемам я като признание и смятам, че наградата при всички случаи е един импулс, един тласък на твореца към по-високи постижения, към по-големи висоти в творчеството. В този смисъл, аз на всяка цена имам творчески амбиции да стигна още по-далеч, да изкача още един връх в своето литературно творчество, което всъщност е целта на всеки един, който се е заел с писане на книги. Това е един художествен занаят. Казвам занаят, защото има да се овладяват много тънкости, много художествени средства, за да се стигне до майсторството. Като говорим за един художествен занаят, непременно стигаме до темата за майсторството. Няма ли майсторство, няма високи резултати.

- Как ще коментирате опитите на някои медии да омаловажават наградите на Община Добрич в сферата на духовната култура и в частност Вашето отличие?

- Мисля да не коментирам. Не искам по-право да коментирам. Защо? Не за това, че не споделям тяхното мнение и виждания в една или друга степен, а защото това е въпрос на лично мнение, на лична позиция. Всеки има право да казва какво мисли. В този смисъл, не желая да коментирам какво са казали медиите, макар, че бих могъл да кажа само, че другият мой конкурент, с когото всъщност се състезавахме - краеведът Георги Топалов, е също достоен за една такава награда, като моята. Той е достоен за такава награда, но изборът падна върху мен. Наградите имат стойност, защото макар и не всички, една част от хората, които оценяват, са стойностни хора. Те имат оценъчна система, стойностна система и могат да оценяват - не всички, разбира се. Доколкото разбрах, някои от участниците в комисията по журирането направо са изразили мнението, че не са компетентни в тази или в онази област. Аз бих казал - щом не са компетентни, или да си мълчат, или да се откажат от участие в тази комисия. Щом са ги поканили, значи са счели, че те са хора с ценностна система, могат да оценяват едно или друго творческо постижение. Но тук, струва ми се, наградата не е само за моите постижения от миналия до сегашния септември, а тя е изцяло за моя принос в духовната култура, в духовната дейност, в духовността на град Добрич. Моят принос в духовността не се отнася само до моите книги. Две книги съм написал през този период, но колко други неща са минали през главата ми, през душата ми. Това също би трябвало да се оценява. Макар, че аз казвам - другият ми съперник Георги Топалов, също е достоен да получи тази награда, но комисията избра мен.

-  Заради икономическата ситуация в страната през последните години, все по-често се говори, че живеем в едно бездуховно общество. Парите ли се критерий за духовността ни и какво е състоянието на културния живот в Добрич според Вас?

- Наистина има една бездуховност и тази бездуховност ярко се очерта в нашия съвременен живот, особено през последните 10-15 години. Защо е така? Защото вниманието на хората беше насочено към търсенето на капитала, на парите. Те станаха най-важните в този момент. Най-важното - как да спечелим повече пари, как да намерим пари, как да забогатеем... В този смисъл - духовността, търсенето на идеала, на онова, което крепи и обогатява човешката душа, остана на по-заден план, на втори план. Духовната нищета, която настъпи, е залепена за другата - социалната нищета, в която изпадна една голяма част от нашия народ. Ето това разслоение, което настъпи след 1989-1990 година, донесе много злини на българина, защото това разслоение много бедни - много богати, създаде една пропаст, която е и духовна пропаст.

- Какво Ви предстои като поет и белетрист?

- Предстои ми да осмисля много неща. Първото, което осмислям точно в момента, е това за какво всъщност получих аз тази за пръв път -връчвана голяма награда за духовност в нашия град. Вие ме попитахте как "върви" културния живот на града. Смятам, че в града има културен живот. Има много прояви на духовността, но за съжаление, свидетели на тези духовни прояви са един много малък кръг от хора. Голямата част от онези, които искат да усетят духовността на българина, които искат да бъдат духовни хора, да се обогатят духовно, предпочитат телевизора. Те не четат книги, а книгата е най-важното нещо за духовността на един човек. Книгата, четенето на книги, това е творчески акт. Защо говоря така? Защото повечето гении в литературата винаги искат от читателите да допишат онова, което те са загатнали, а това е съпричастие, това е творчески акт. Иначе изпадаме в едно дребнотемие, в едно лутане, в едно повърхностно отношение към нашата култура, към духовността. Имам предвид чалгата, например. Имам предвид това, че много хора предпочитат да стоят пред телевизора, да си пият ракията и по този начин да обогатяват духовността си и културата си. Четенето на книги, за съжаление, е един замрял процес, какъвто до голяма степен е поезията и любовта към поезията, към стиховете. Почти всички писатели, не само от български мащаб, но и от световен и европейски мащаб, започват с поезия. Поезията е първото духовно средство, чрез което един автор, един творец, изразява себе си, казва своята дума, за това, което мисли, за света, в който живее, защото главното е това - да кажеш какво мислиш за света, в който живееш. Аз съм малко песимист по отношение на това, дали книгата като художествен продукт променя съзнанието на човека. Книгата революция не прави, но книгата обогатява човека твърде много. За съжаление, твърде малко хора посягат към книгата. Малцина четат днес. Предпочитат другото. Предпочитат да намерят нещо в Интернет, да гледат телевизия и т. н.

- Подготвяте ли нова книга?

- Да, аз съм в непрекъснат творчески процес. Завършвам една книга и веднага бързам да мисля за другата. Книгата, върху която сега започнах да работя, е едно връщане към миналото на град Добрич, защото град Добрич и Добруджа за мен са един голям извор, един голям източник за творчески инвенции, за творчество по начало. Тази книга най-вероятно ще се нарича "Не събуждай мъртвите" и се отнася за времето на Добричката епопея от 1916 г., първите дни на септември 1916 г., когато тук има война между България и Румъния. Зная много добре, че са изписани стотици хиляди страници за Добричката епопея и генералите Стефан Тошев и Тодор Кантарджиев, когото наричат освободителя на Добрич. Аз си зададох въпроса какво ново старо бих могъл да кажа с тази книга, за да бъда разбран, за да бъда по-модерен, и за да бъда интересен, защото всеки автор иска да бъде интересен, да събужда любопитството на читателя. Аз създавам един нов сюжет, произлизащ от там, че предавам тези събития, войната от 1916 г., през очите на едно 13-14-годишно момче, което тръгва по фронтовете около Добрич да търси баща си, изчезнал преди 7-8 години. Все още не знам дали ще го намери, или не. Не съм стигнал до края на замисъла си, на идеята си. Един литератор ми подсказа, че едно 13-14-годишно момче е незрял човек и не може да разказва за такива важни неща от историята на един град. Майсторството на писателя ще се прояви именно в това - водейки своя разказ от първо лице, от името на момчето, което разказва, да стигне до там, че този разказ да бъде убедителен.

Разговаря Татяна ИВАНОВА